напред назад Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]



Трета част


На Голи рид Страхил от половин час лежеше в снега. Преди да се просне по гръб, свали торбата и бъклицата, развърза пояса. Събра всичко накуп и отгоре подпря гегата. Със себе си взе само ножовете. Изкачи се на самото било и се огледа. Луната любопитно надникна и освети нощната планина. Мъжът потрепери и приклекна. Подуши, поогледа се, вирна глава и започна да вие. Ви около минута и после бързо легна. Ножовете, извадени от каниите, подпъхна под себе си, та блясъкът им да не се вижда. Ръцете си разпери леко встрани − със свити юмруци, но палците вместо да покриват пръстите, стърчаха все едно ще се хваща на бас. Застина така, пое няколко пъти шумно въздух и „умря”. Вятърът изсипа не един и два пъти торби сняг върху му, гърбът му подгизна от разтопена киша. Планината живееше нощния си живот и мъжът сякаш се сля с нея, изчезна. Почувства, че се смръзва и се чудеше дали да не се откаже, когато усети присъствието на звяра. Не го видя, не го подуши. Усети го. По инстинкт разбра, че вълкът вече е тук. Сивия не беше глупав и дойде срещу вятъра. Беше направил обходните си разузнавателни маневри. Намери човешките вещи, но човек при тях нямаше. Надуши Страхил горе на билото и се запромъква полека към него. Приближаваше бавно и внимателно, готов за скок и бягство. Душеше шумно, непрекъснато, услушваше се, подозирайки капан. Човекът беше сам. Когато се убеди в това, му потекоха. Стъпи с предните лапи на гърдите на мъжа, а задните бяха от двете страни на краката му. Едър беше Сивия − дълъг повече от половин човешки бой. Пак подуши мекото гърло и успокоен вирна муцуна към луната. Вълчият вой се разнесе над планината…Сивия се зачуди защо лежи неподвижно. Примъкна се още малко, после със скок се метна встрани. Нищо. Пак се запромъква, дебнейки за най-малкото движение. Пак нищо. Постепенно Сивия се престраши и дойде досами Страхил. Бутна го с нос и отскочи. Човекът не се помръдна. Дали не беше умрял? Звярът пак побутна и обдуши целия труп. Никакво движение. После прекрачи тялото и се наведе към гърлото му. Усети топлината на кръвта и лигите

В този миг Страхил отвори очи и с бърз и мощен замах на двете си ръце удари с палци вълка в слабините, зад ребрата, точно под гръбнака. Там тялото беше най-тънко и незащитено. Човекът почти допря палците си през корема на звяра. Сивия се парализира. Болката го преряза, вълчият вой пресекна. Не разбра какво става и защо не може да помръдне задните си крака. Опита се да захапе, но Чобанина отдавна се беше измъкнал изпод него. Сивия усети как нещо обхваща гърлото му и повдига тялото му нагоре, докато предните му лапи останаха без опора. Човешките ръце започнаха да стискат, стискат... Въздухът свърши. Вълкът напразно драскаше с лапи, извиваше се и се опитваше да се търкули − не успя да смъкне товара от себе си и постепенно разбра, че животът му ще изтече тази нощ, на този баир, отнет му от по-хитър противник. Погледна луната за последно, опита се да дъхне, после потрепери предсмъртно. Очите му, изскочили от липсата на въздух, се превърнаха в две жълти изцъклени луни.

Страхил задържа звяра в свивката на лакътя си още няколко минути. Знаеше колко коварен може да е Сивия. Почака, докато се убеди, че е мъртъв, после се приготви набързо, метна вълчия труп през раменете си и почти хукна надолу към селото.

Беше успял! Уби вълк с голи ръце и заслужаваше воловете на Гьоката! Страхил летеше по пътеката, а в сърцето си усещаше непознато чувство − неземна радост, защото най-после животът и за него щеше да се покаже мил!

 


напред горе назад Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Делчев Томов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух