напред назад Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]



Четвърта част


− Тате, Гьока Цветнио е утепан!

В кръчмата тишината увисна като мокра паяжина. Попът хлъцна пиянската, но го фраснаха яко по гърбината и това беше всичкият шум. Дедо Сима бавно се надигна, поогледа се наляво-надясно и приближи към синовете си. Никой не рачи да продума. Мъжете седяха по местата си, извърнали глави към вратата, споглеждаха се и чакаха да разберат като как да реагират в тая никаква, невиждана ситуация.

Дядото приклекна до ямурлука, разгърна го и откри страшната гледка. Гьока Цветнио, голем серсемин, айдук по душа, а инак муж на мèсто, беше само един едър, възпълен труп.

Лицето му беше застинало в полуусмивка − сякаш е направил гяволия и ей сега ще прихне да се смее, а гласището му ще потроши джамовете на кръчмата. Дедо Сима разгледа тялото, взря се в лицето на Гьоката, после тихо каза на синовете си:

− Обърнете го!

Полека-лека мъжете бяха наставали от местата си и образуваха все по-тесен кръг около трупа. Обърнаха Гьока по очи, едната му ръка се заметна и изтропа по пода, все едно се кани да се подпре и да се надигне. Но не се подпря и не се надигна. И най-пияните разбраха, че няма лъжа − Гьока Цветнио беше мъртъв. Лицата се изопнаха, очите търсеха очи да споделят, да разберат, да проумеят ставащото в тази особена, злокобна нощ. На тила на Гьока се виждаше голяма колкото юмрук хлътнатина без кръв. Главата на Цветнио беше смляна от жесток удар, превърнал мигновено мозъка му на каша. Гьока не беше разбрал, че умира. Всички се чудеха единствено, че няма и капка кръв, дори кожата по тила на мъжа не се беше сцепила. Само костите бяха хлътнали... Ситен Митре наруши тишината:

− Или го е треснал с гегата, или с камик! Но ако е с камик, ще личи... Баш си го е нацелил с гегата! − Без да споменава името на Страхил, дребничкият го обвини в убийство. Едва ли някой в кръчмата се съмняваше от чия ръка е дошъл смъртоносният удар. В края на зимата люде навън по това нощно време нямаше много!

− Стана тя! Мама му ниедна − к’ва стана тя? − Дедо Сима се завайка, защото знаеше, че ако има някой виновен, това е той. Сам изпрати Гьоката навън, посред нощ…

− Страхил го е утепал, ама оти че го тепе? Как сеги че му узне воловците, коги е умрел? Да са се збиле? Нема как! Они се знаят, никогиш нема се степат до умирачка, а и тоя се е захилил, те го, не иде като да се е трепал на живот и смерт... Некаква загадка се появева тука, ама как да разбереме що стаье?

Старецът тежко се отпусна на стола си, мъжете насядаха кой къде свари. И синовете на дядото седнаха, та Гьока остана сам до вратата на кръчмата − жалък труп на як мъж, който допреди няколко часа ревеше хайдушки песни и пиеше юнашки…

− Цеко! Давай ракия на свите момци! Ти че черпàваш, кожодерецо наш, оти сеги требе се подкрепиме свите! Давай ракия! − Дедо Сима реши, че за да не изгуби авторитета си пред съселяните, трябва да се покаже дето хич не се е уплашил или нещо друго такова! Цеко разбра по очите на Дедо Симовите синове, че е по-добре този път да почерпи. Изнесе шишетия, стъклария, раздаде от джанковицата.

− Пийте, братя, да поменем Гьока Цветнио и да видим що че я чиниме тая каша… − Дядото люсна поредно пърцуцата и тресна шишето на масата.

− Цеко, па налел си ни връло люта − дванайсе града, твойта мама! Това ли ти се откина от сърцето, дърт мискинин?! Мислиш, дека сме пияни и нема се усетиме? Дай още, ама купешка! − дядото се разпореди на кръчмаря и после заключи дълбокомислено: − Страхил го е утепал, без да сака! Тоя е ревнал и оня го е праснал еднаж изотгор, така мислим я! Он сеги или е вечим у сръбско, или е горе у гората. До сабале че чекаме! Додека се не съмне или Страхил се не яви тука, никой нема да излиза от кръчмата! На свите ли ви е ясно?!

Синовете на стареца се поизправиха на столовете и се огледаха да видят дали думите на баща им не са разлютили някого, кого другиго са успокоили...

− Преместете Гьока ей там, да се не види от вратника, че à се сбърка некой да надзърне и що че види − мъртвец нàземи, ние къркаме ко караконжуле! − Старецът посочи един по-тъмен ъгъл, накъдето синовете му завлякоха ямурлука с трупа.

Вълчата нощ се заусуква бавно, разговорите се водеха шепнешком, нищеха се версия след версия за смъртта на Гьока Цветнио. Цеко разливаше на вересия и пишеше на тефтер, като се надяваше все някога да вземе пари от съселяните си. Мина час, втори се изниза, но никой не помисляше за сън. Мъжете чакаха или да съмне, или Страхил.

Един по-силен порив на вятъра тъкмо раздрънча мръсните, с години немити стъкла на прозорците, когато вратницата се отвори и в кръчмата, целия мокър и окалян, влезе Страхил Чобанина. Пристъпи навътре, свали от плещите си и тресна на масата едър сив вълк.

Звярът се просна в цял ръст и главата му увисна към пода. Очите му се блещеха страшни и побелели, езикът висеше. Селяните наскачаха, някой затръшна вратата да не влиза студ. В кръчмата замириса на диво животно и мъжете разбраха, че няма измама − Страхил бе утепал вук на голе руке!

− Утепах го! Дека е Гьока, тоя айдук? Утре сабале самин да ми доводи воловете! Че го чекам по изгрев да дооди! − Страхил избърса чело с обратното на ръката си. − Дедо Сима, утепах го, бре! На голе руке го удуших! − Чобанина протегна напред яките си ръце за доказателство. − Те ви го, дзверете му се! Нема рана, нема дупка, нема нищо! На руке утепан! − Страхил се беше разгорещил и не забеляза каква тишина е настанала в кръчмата. Никой не говореше, само се блещеха ту у вълка, ту у Страхил, ту у Гьока и не знаеха какво да мислят, какво да кажат… Пръв се окопити Дедо Сима и пресекна Страхиловата радост:

− Чекай, Страхиле! Зàпри се малко! Преди да те поздравиме за вуко, че ни кажеш нещо. Срета ли, кога си ишел нанагор, наш Гьока? Кàжи, оти он фана навънка подир тебе и досèга го нема да се врати. Сретахте ли се негде? − Дядото гледаше мъжа право в очите, без да изпуска и за миг изражението на Страхиловото лице, както сокол не изпуска от взора си пиле.

− Дека да го сретам, дедо? Па он оти е тръгнал по мене?… Еее, селяне! Що стаье тука? − Чобанина най-после усети, че нещо не е наред − не го посрещаха като победител, а почти като престъпник.

− Седни, седни, Страхиле! − Дедо Сима натисна надолу мъжа и сам седна срещу него. − Гьока е утепан и сега е труп − ей го тамка дека лежи. − Старецът кимна по посока на мъртвеца. − Главата му е смлена, секаш с чук измлатена! Ти ли го намлати, Страхиле? Ти ли, сине? Кажи кое как стана. Я рекох на Гьоката да се притули над Марикина чешма. Да изреве кико мечка и после да си те земе и да си дойдете заедно навам. Па го немà бая време и проводих синковците, они го нашли утепан… Кажи сеги − що стана?

− Бре! Хора, вие луди ли сте, бре! Как че го пратите Гьока на караконжул да се прай? Акъл има ли у тия кратуни, бре? − Страхил се изпоти, взе да си разтваря дрехите, не му стигаше въздух.

− Я вàрках за Голи рид − там има вук, единак… На Марикина чешма си налех вода у големата бъклица, те я те! − Чобанина свали препасаната през гърдите му бъклица. Цялата беше увита в кожа, да не мръзне водата в нея. Страхил я бутна под носа на Дедо Сима, като я държеше в двете си протегнати напред ръце.

− И ремъко ми бе ỳруке. Шавна се у шубрака и я − как бе нàрамо бъклицата, оти още я не бех препасал, прас − измлатих по храстете. Рекох си, дека некое псе се е наврело… Ама яко млатнах, а она бъклицата е пет кила, когиш e пълна! Млатнах, оти не саках да минем те така покрай мèстото, знам ли що има по нощите… що се е стаило… Оно Гьока требе да е бил… Леле майко, Гьоката е бил! Дай, Цеко, дай да попием, оти че гръмнем! − Страхил рипна, разбута накачулените едва ли не връз главата му селяни и скочи на крака. Хвана кръчмаря за раменете и го разтресе. − Дай Цеко, твойта мама, да пием, бре! Я сум убиец, бре, дай да пием, оти ми свършиа дните, мале!

Страхил изпи наведнъж донесената му ракия и потрепери. От събрания в планината студ, от хладния повей на смъртта, причинена от ръцете му, или от страх пред бъдещето... За убийство, дори и по невнимание, го чакаха години в затвора!

Седна обратно на стола, ръцете му се отпуснаха покрай тялото, увиснаха, сякаш стопанинът им не искаше да има нищо общо с тях. Без да погледне никого, тресна челото си в масата и горко заплака. Мъжката, със сълзи, без глас. Яките му плещи се разтресоха беззвучно. Всички мълчаха и оставиха трагедията на един невинен убиец да намери цяр в сълзите. Мъжете в кръчмата засрамено наведоха глави. Дедо Сима застана така, че Страхил да не вижда трупа в ъгъла. Положи ръка на главата на ридаещия мъж и го погали, както не беше галил синовете си от поне трийсет години! И неговите очи пареха.

− Спри се, Страхиле! Стига, сине! Соонодехме тука една каша... И я сум най-виноват, ама нема що да се жалиме... Спри се, бре! Я се погледни колчав муж си! − Дядото не спираше да гали сплъстената и мокра коса на Страхил, сълзи една по една закапаха и от неговите очи. В кръчмата настана подсмърчане, сумтене и покашляне, мъжете се бяха разчувствали, пък и ракията си казваше думата.

− Брех! Сумати годин подфанàх, па така не сум ревал кико некоя женка! Оти се разциврихте бре, серсеми? Я се фатайте ỳруке! − Дядото изтри очи с мазния си ръкав и извика:

− Сега че ви кажем що че чиниме! Цеко!

Кръчмарят знаеше вече − в тая нощ щеше да се разори, но нямаше сърце да откаже. Измъкна едно голямо стъкло и го тресна на масата:

− Бре я да не сум от дръво! Тука трагедия станỳва голема, па я че броим грошовете ли? − Кръчмарят се поизпъчи и гордо, малко господарската, додаде:

− Нà тука тая дамаджанка! Те ви от купешката! Тая е градска! Да попиеме, па да я мислиме що че се чини! Я сум с тебе, Страхиле, оти си арен момък и коги са су тебе стадата, нема фира! Муж кико слънце си бре, айдук! Стани сега и се усвèсти, па чуй дека че говори човеко! Дедо ти Сима че опрай работата, не се кахъри бе, момче!

Оживление след тези думи на кръчмаря се усети веднага. Всички, освен трупа, се наредиха да попият от купешката ракия, а Дедо Сима изчака да стихнат цъканията и ахканията след дегустацията на градската благина и каза с цялата тежест, на която беше способен:

− Селяне, муже! Сеги че ме слушате, оти че фатим едно дръво и яка ви душа... На околийскио утре че се прати хабер, дека Гьока е умрел. Он че проводи некой да разбере кое и как. Гьока се утепа на Марикина чешма! Разбрахте ли бре, серсеми? Он идè да пие вòда, ама беше много ракия изпил, та е паднал на лизгавото и се е утепал!

Ченетата на съселяните му увиснаха... Какво ставаше? Дедо Сима пощуря ли? От ракията ли, от годините ли, от мъката ли? Тоя старец беше луд!

− Не ми се дзверете кико че сум караконжул, бре! Гьока умре, ама Страхил нема го виниме! Свите тука сме по-виновни от него, а я сум най-виноват! − старецът се беше разгневил и под тежкия му поглед се свиха доста от по-слабите натури, гости на кръчмата в тая особена нощ. Дядото вдигна главата на Чобанина и го погледна в очите:

− Страхиле, чувай що че ти кажем. Воловците на Гьока сеги са твои. Ти го утепа без да сакаш, ама грехът си е грех! Че ти лежи цел живот на душата тоя грех. Че тражиш мира от него, ама дали че найдеш... отдека да знаеме?! Но немой му се даваш! Чуеш ли? Сега че стаьеш, че си идеш у вас. Сбери там кое-що и фатай гората! На поятите че идеш и нема се весваш у село до Петрòвден! Разбра ли? − Старецът плесна един доста ячък шамар на Страхил, за да му набие в главата казаното.

− На Петрòвден да слезеш у село, ама пременен и нагизден, оти че се жениш! За Иконùя − вдовицата на Гьоката!

Кръчмата се взриви! Мъжете се накачулиха по масите, ставаха, крещяха, ръкомахаха, някои се опитаха да стигнат до Дедо Сима, но синовете му раздаваха плесници наляво-надясно и опазиха стареца.

− Млъкнете бре, кратуни прости! Млъкнете!

Дядото никак не се предаваше и след малко с помощта на яките си помощници усмири мъжете.

− Оти сте ревнàле, бре? А? Я чуйте! Вие ли че раните на Гьока копеленцата, бре? Вие ли? Кой че ги отчува тия хлапетия? Бащу им умре, вуко му изеде главата! Воловете са на Страхил − он си ги спечели и попо даже целива ръка, свите видохте!

Дядото постепенно отвоюва обратно вниманието на съселяните си. Синовете му разбутаха най-настръхналите, останалите сами се отдръпнаха и в кръчмата стана тихо. Страхил преглътна, обърса с ръкав очите си и заизвърта невярващо глава ту към Гьока, ту към Дедо Сима.

− Сеги че ви кажем. Страхиле, ти си подивел у тия гори, време ти е за жена да се фанеш, люлка да вържеш на дворо! Икония е убава, млада, има огин под сукмано! Че я земеш, оти имаш кръвен дълг към Гьоката! Че отчувате децата на Цветнио, а и свои че си поимате. Разбра ли? Сеги фатай гората, а тия муже, дека сме тука, у гробо че носиме тая нощ! Махай се бръже! − дядото изблъска Страхил към вратата и пред невярващите погледи на съселяните си го изхвърли навън, като за сбогом извика:

− И на Петровден слезни, оти на неделята отточка си младоженец!

Страхил хукна към колибата си. Искаше по-бързо да изпълни заповедите на Дедо Сима и да се махне от селото. Още не можеше да разбере какво и как се случи, но схвана, че се е разминал на косъм с голяма беда. Каква стана тя? За една нощ уби вълк и човек, спечели волове, сдоби се с жена и челяд... Сърцето му се сви при мисълта, че Дедо Сима за минута го направи баща на децата на убития от него мъж. Тичаше мокър, разгърден, потен, с насълзени очи, а мислите му препускаха пред него и се опитваха да проникнат в мрака на бъдното:

„Тая ли че е платата, Господе? Отсèга до амина да я чувам тая кръв, дека я затрих? Как че се жùви, Господе? Да ми е просто, Господе, ама че живим как дойде, па ти ме дръж ỳруке, ако сакаш. Ако не сакаш, проклет да си и Ти, Господе, дека си ме проклел мене!”

Страхил се изгуби нанадолу, към долна махала.

Вълчата нощ отстъпи позиции. От изток просветна едва забележимо, колкото Голи рид да се очертае по-ясно на небето...

Дедо Сима затвори вратника и се обърна. Никой не шаваше, мъжете дори не дишаха. Само очите им го гледаха като Господ ли, като Сатана ли − старецът не знаеше...

− Попе, сега има една рабòта за тебе! − Дядото се облегна на вратата като да я оварди, та никой да не побегне.

− Зèми ножо и резни гръцмуля на вуко! Давай! − Попът се подчини неохотно, пое някакъв нож, който бутнаха в ръцете му и резна гърлото на вълка. Нямаше много кръв, отдавна беше мъртъв звярът. Попът погледна ножа в ръцете си, изцапан с черното на вълчата кръв, пусна го на масата. Изтри длани в расото и се отдръпна.

− Сваляй кръсто, попе, и вади требнико! − Заповедите на Дедо Сима долитаха от вратника, а попът ги изпълняваше като хипнотизиран. Пияният му ум не схващаше какво точно става, но долавяше, че едва ли е съвсем по църковните канони.

Дедо Сима се доближи до масата, тури требника отдолу, отгоре му сложи кървавия нож и кръста и се върна до вратата.

− Сеги, селяне, клетва че даьеме! Дека никой никогиш нема да изкаже как умре Гьоката! Дèцата му че си имат нов баща и он че ги отчува. Еле некогиш разберат, че тоя им бащу е затрил истинскио, у нихната къща, у цело село, нема да има вечим живот за жùвене! У Господа и у вучата кръв клетва че сторваме сеги! Казах, селяне!

Мъжете гледаха занемели. Полекичка, някак неохотно в началото, сякаш подтикнати от висша сила, един по един станаха и се приготвиха за клетва. Оттук насетне на тях се падаше нелеката съдба да са довека мъже − да опазят една тайна, от която зависеше животът на няколко невинни деца, на една вдовица-младоженка и на един смел, сърцат мъж. Пък и техният собствен живот, животът на селото...

Спокойствие обзе сърцата им. Божието слово щеше да им спомня да мълчат. Божият кръст щеше да ги пази от изкушението да разкажат. Вълчата кръв щеше да бележи мъжеството им. И да го накара да свети.

 


напред горе назад Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Делчев Томов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух