Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]

Зимата затисна селото из един път.

По Трънско хората бяха бедни, с мъка оцеляваха и това ги караше да са предпазливи и хитри, а понякога дори зли и жестоки. Не беше лесно да ги подлъжеш или изненадаш, но Господ напълно се справи. Една събота обърна наопаки кожената си ръкавица, подплатена с бяло овче руно, та селото осъмна само на комини. Снегът превърна света в пряспа.

На Гỳмно – горната кошара на чорбаджи Гьорги, зазимиха стотина шилета. Току преди снежното страшилище да удари земята, взеха да се агнят някои от първескините. Наложи се главният овчар на чорбаджията − Гьорче Калистрин, да слезе до селото. Той беше пришълец, македонец. Никой не разбра каква фъртуна го изсипа в тоя затънтен край. Един ден се цани на чорбаджийското стадо. С времето показа, че е човек високоразумен и òправен и остана за главен чобанин. По-често му плащаха в натура, но от време на време връзваше в кърпата и по някоя хубава парà − когато лекуваше животни. Разбра се, че отбира от всякакви рани и дори успя да спаси ухапания от усойник коч на тетка Мара. По едно време плъзна слух, че някой някога го бил виждал в града „да се разполага на големò” − да харчи злато и на файтон да се вози. Това не се потвърди легитимно и постепенно мълвата затихна. На реката деца го бяха видели съблечен – уплашили се и избягали. После разправяли, че по гърба не бил с човешка кожа, а със змийска. Горена е, обясни Гьорче, когато селяните се опитаха да се осведомят. С вряла вода се бил попарил преди време, когато работил на вапцаджийница. Оживял, оправил се, но му останали грозните рани. Селяните не му хванаха вяра, но и не разпитваха повече. Бяха убедени, че лудо село, което да натири изкусен ветеринар за нещо си, дето е направил през девет земи.македонецът се крие по Трънско от някого. Но и комита да е бил, да е Гьорче, колкото и Калистрин, и властта да го дири − все тая. Добрият чобанин си е добър чобанин! Това едно. И второ − няма

Та този високоопитен и във всички случаи печен и препечен като трънска тухла мъж го нямаше на Гỳмно, когато се обърна руното на божията ръкавица и сняг сви света и Трънско на снежна топка. При шилетата останаха другият овчар, дядо Стамат, и Делчо − чорбаджийското момче. „Чорбаджия” по този край наричаха и малко по-заможните селяни, но чорбаджи Гьорги наистина беше богат. Дядо Стамат и Делчо се озоваха затиснати от бялата пехливанска хватка, но не се притесниха особено. Горна кошара или Гỳмно, както му викаха чобаните, беше построена на южната, закътана страна на Момец − полегнал, невисок, обрасъл с дървета почти до билото си връх. Човешкото обиталише беше вдигнато от преплетени пръти и кал, за животните имаше навеси. Стабилен плет ограждаше кошарата от три страни, а откъм четвъртата я подпираше планинският склон. Дърва за зимата бяха приготвили доста. През дните, преди да завали обилно, Делчо ги цепеше с голямата брадва, а дядо Стамат ги събираше на купчинки. Щяха после да ги наредят под стрехата на сушина. Имаха си и хлебец − гушеше се увит в кърпи и нареден по дъното на дървена ракла, а в торби се криеше каквото наесен бяха вдигнали тука − бобец, лук, ошаф. В малко каче се диплеха ред сланинка, ред праз...

Този следобед Делчо си четеше от една шарена книжка, но му беше мъчно, че го няма Гьорче да подхване комитските истории. Дядо Стамат вареше бобена чорбица, сумтеше и час по час притуряше дръвца – да му се сгряват кокалите. Навън пресният сняг все още белееше като току-що изваден от чеиз. Шилетата, утъпкали заграденото, се тумбеха покрай яслите и хрупаха сенце... Всяка твар си гледаше работата и не се бъркаше в тази на другите. Но никой не слагаше в сметката зверовете, за които зимата се очертаваше по-едра, отколкото можеха да преглътнат наведнъж.

Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]

© Петър Делчев Томов. Всички права запазени!