Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]

Гьорче се прибра да поспи в чорбаджийската къща чак на сутринта. Постлаха му в мъничка, пристроена одая. Младата овдовяла снаха поля на чобанина да се измие, после принесе паница ядене и комат черен хляб, но не посмя да вдигне лице и да го погледне в очите.

Гьорче цяла нощ изражда агнета, които все едно се бяха наговорили накуп да се пръкнат на побелелия от снега свят. Щом хапна надве-натри, легна и заспа както си беше с дрехите. По навик едната си ръка беше подпъхнал под кожения елек, сраснал се с гърба му. Какво криеше там селяните не знаеха, но го подкачаха, че сигурно много жълтици е надиплил, та го е страх да не го оберат. В кръчмата се шепнеше, че такива навици се добиват само в един занаят − кървавия и опасен комитаджилък. Защото никой не беше виждал Гьорче дълбоко заспал. На лято, щом запладняха овцете, овчарите от околните села се сбираха да хапнат „каквото чорбаджия дал и овчер окрал”. Често се сборваха, но Гьорче никога не участваше в игрите им. После, щом уморено се наместеха кой къде намери да подремне, все се намираше луда глава да ù щукне да се закача с комитата. А той, уж спящ, щом се промъкнеше някой на крачка-две, го бодваше с очи, поприсвити и без смях в тях, макар мустакът му да се надвесваше над усмивка. Обикновено пишман-зевзеците чевръсто се оттегляха.

Когато след два часа чорбаджи Гьорги влезе в одаята, за да говори с Гьорче, завари чобанина седнал. Дали е рипнал, щом е чул вратницата да се отваря, или си е седял така, чорбаджията не разбра, но си имаше друга грижа. Поогледа жилавия мъж, посумтя малко и след като се прокашля, отпочна:

− Гьорче, айде да си поприкажуем ко муже. Ти си комита. И то от баш комитите! От дека си дошел мене ме не интересуе и не сакам да питам. Но сеги нема време да се лъжеме. Оти подфанах изоттука думата – одил си из планините нанадоле, по вашио край, а они не са кико нашите. Казват по-големи и по-люти били. Ти требе да знаеш как се живи у лют мраз и коги вуци те чекат софра да им стануеш! − Гьорче изсумтя и след като нищо не каза, а само се намести на сламеника, чорбаджията продължи:

− Вънка стаье нещо... Господ се изтръска, че речеш от харман иде, та вседе се е закрило и побелело. Отточка слезнàха дървари и казàха, дека нанагоре от Зли дол минуване нема. До Страхилова бука никой не е ишел откак завале, а Гỳмно е на барем час от там. Момец се не вùдел от снег – дръвьете чак се зарили... Гьорче, не знам що че чиниш, соонодеваш и усукваш, ама само ти си муж да пойдеш до поятата! Син ми е там, бре, знаеш! Делчо − манинкия. Най-свидния! Братье имаше, чул си, отидòха си. Ей я тука снахичката − съща сенка, и она детùняче още, а вече зачернено... Сал Делчо ни остаде... Мале му нощеска сън сънувала. Он седи на камик, голем колко къща, и реве, а то кръв от очите му капела... Изотдолу вълчица я ближела. Сеги пали свещи и вие. – Чорбаджията млъкна и наистина се чу жален човешки вой, все едно вятър в съборен комин игра си търси.

Гьорче се надигна:

− Речи, чорбаджи, що ке сакаш от мене? Момчиняка ли да ти доводам?

Чорбаджи Гьорги премери главния си чобанин на око и каза тихо:

− Да, довèди го, коги може да се слезне. Инак с ньега горе си чекайте, Делчо страх да нема. Он се за тебе прикажуе и те тачи... Нали братленцето му лани си идè... Дедо Стамат е зел-дал! Оно ти си требеш на кошарата. Пусти опустели и овце, и све! Да бе знаял некой, дека такова чудо че се избуши, да си беше дошел Делчо, ама тè... Я не могу да идем, изеден сум отвътре, едвам жùвим. А щом соонодете су Делча и си дойдете, че ти дадем овчи калпак. Парà по парà вътре че пущам, додека не кажеш: „Стига!” Само да ми вратиш момчето, че мале му се затрива, а су нея и мене влачи!

− Бива, чорбаджи. Ке го доводам! Но пàре не сакам! Язе бех воевода и момчиняците ги водих на смърт − не на живот! Но нивга не съм ги венчавал мърцина за цръната зèмя! Нема кротко го не сакам, ама веке ке ти окам не „чорбаджи”, а „Герге”! И кога слезна у село, на софра ке ти седам, се едно най-личен гост, а не ратай! Разбрааме ли се, Герге? – Гьорче говореше тихо, но накрая вдигна глас, та чорбаджията трепна и се присви, но погледна воеводата в очите и рече:

− Разбрааме се! Ко муже!

И двамата не подозираха, че докато се уговарят как да спасяват от планината единственото живо чедо на чорбаджията, Делчо сам се беше спасил. И вече беше мъж. Защото който цяла нощ е бил залостен в една одая с мъртвец и е слушал как Сатаната дъни по вратницата, който е гледал див вълк в очите и се е разминал с него като с равен, той не е вече момче! Чорбаджи Гьорги и Гьорче още не знаеха, че Делчо е оцелял в страшна нощ, че е жив, но че е онемял и от него ще се чуе дума чак след три години, когато в селото щеше да се появи Веска Симидчиина − Коконата...

Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]

© Петър Делчев Томов. Всички права запазени!