Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]

Вечерта се спусна над Гỳмно внезапно, като срутена лавина. Момец се обагри от залязващото слънце и минута след това в одаята на овчарите стана невъзможно да се чете. Делчо се изправи, протегна изтръпналите си крака и се приближи до прозорчето − навън беше почти тъмно. Дядо Стамат, излязъл да нагледа стоката, шумно се прибра. На кьошка си изтупа краката и с гръб бутна вътрешната вратница.

− Деле, èла, сине, узни дръвцата, оно не мог се наведам вечим! – Дядото протягаше пълните си ръце към Делчо. Той пъргаво пое товара и нареди заснежените цепеници около оджака, да се стопи снежната им коричка и да поизсъхнат. Дядо Стамат посегна към котленцето с бобец и го придърпа настрани от пламъците. Чорбицата за вечеря беше готова.

− Дедо, у село сигурно ни мислат... Па и бай Гьорче намери време да слезе! – В гласа на момчето се долавяше съжаление – нямаше кой тази вечер да разказва комитаджийски истории. В ума му това натежаваше повече, отколкото смътния страх от предстоящата нощ.

− То, сине, Господа наш си знае работата! Дека е рекъл да го нема Гьорче сеги, така е требвало! − Дядо Стамат се прекръсти и започна чевръсто да разгръща везаната кърпа, в която беше увит половин просеник, останал от обеда им. – Ние с тебе, Деле, сме на сигурно тука, на сухичко и топло. Плето есенес го стегнахме, здрав е. Нема от що да се плашиме! Дай да ручаме и да легаме, нема вечим да си бодеш очите с четмото. Оно колкава светлинка даье газеничето... Айде, седай, Деле, с кое-що дал Бог да поменем живота! – Делчо беше свикнал с приказките на стареца и отдавна не се впечатляваше от набожността и разговорите му с Бога, все едно Той и дядо Стамат си пият заедно греяната джанковица. Сместиха се на синията, придърпаха трикраките столета към огъня и започнаха да се хранят. Сърбането и тропането на лъжиците по гледжосаните паници остана единственият шум, от време на време припукваше и някоя по-яка цепеница. Дядото беше казвал на момчето, че дърветата пукат, когато душата на гората, скрита в тях, излита за небето. „Старчески раздумки”, мислеше си Делчо. Често се чудеше на дядо Стаматовата вяра в Господ, която успяваше да вмества в себе си самодиви, караконджули и дървета с душа. Даскалът беше подсказал някои нови идеи относно бога, но старейшините на селото бързо го насметоха да не подкокоросва младите с „купешки щуротевини”.

След като се нахраниха, Делчо взе паниците и излезе на кьошка да ги изплакне. После залости хубаво външната вратница и се шмугна на топло в одаята. Навън студът беше издебнал слънцето да се скрие и вече на воля облизваше кошарата с ледения си дъх.

− Дедо, да легаме, пай утре че видиме бива ли некакво да се слезе у село. А може и бай Гьорче да се качи, тате нема ни остави тука саминки! – Момчето се усмихна при мисълта, че някой мисли за неговото добро.

− Пай утре, сине, утре. Легай и спи. Пай утре – как Бог рече! То слънчицето да видим, другòто е лесно…

Двамата се мушнаха под козяците и старецът духна газеника. Отначало сънят бягаше от Делчо, но после изведнъж го сграбчи и момчето заспа тихо и дълбоко. По едно време дядо Стамат се понадигна и сложи най-дебелата цепеница в огъня. Придърпа тежкия козяк нагоре и зави раменете на момчето. След това полека, старческата се отпусна в постелята си. Заспа.

Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]

© Петър Делчев Томов. Всички права запазени!