Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]

В нощта, в която отец Никодим се обеси, звездите изглеждаха изпръхнали като прегорели житни зрънца, разпилени по забрадка на вдовица. Така си помисли дядо Влайко, който намери Никодим да виси на въжето на църковната камбана. В двора на Божия дом между два побити борови дирека селяните бяха заклещили ръчно дялана греда. Към нея с дебело конопено въже беше привързана неголямата камбана. Дядото живееше в съседната къщурка и посреднощ дочу лек звънтеж, като да се бе разклатило звънилото от вятъра. Но вятър нямаше. Дядо Влайко се запъти към църквата, но в тъмницата се блъсна в отчето и вдигна очи към небето. Брадясалото попско лице му се оплези в смъртна подигравка. Дядото сам не знаеше защо си помисли за звездите, накацали над рунтавата глава на самоубиеца, и ги оприличи на прегоряло жито. Но вдовишката забрадка на небето го смая с ясната си и дълбока, бездънна чернота. И все пак в нея бяха пробити две още по-дълбоки, страховити и грозни дупки – очите на безверника, през които изтичаше в небитието бялата му душа. Защото отец Никодим имаше бяла и пребяла душа, нищо че постепенно загуби своя духовен мир и не намери покой, додето не се изхрачи на Вярата от клупа под църковната камбана.

Никодим не падна случайно в своята житейска пропаст. Но него не го опази обикновеният попски цинизъм, замаскиран със състрадание и примирение. Прикриването зад Църквата не беше омазало с лепкавите си сажди чистата му личност. Съмнението загриза отец Никодим полекичка, като охранен плъх, който не бърза да се нахвърли на събраното в хамбара, защото знае, че няма къде да му избяга. Едно по едно събитията запращаха отчето ту по върховете на човешкото величие, ту го смъкваха до низостта на изчадията, с които попщината плашеше бабичките. И тези събития съвсем не бяха невиждани или с библейски измерения. Содом и Гомор не се припознаваха сред колибите на трънското село. Животът се процеждаше през селските дувари, както го беше правил от векове, но Никодимовите мистични идеи за вярата го накараха да потърси послания и знамения, вместо утеха и сила в дребното човешко битие. В деня на едно по-особено за него погребение той изгуби обратния път към себе си. Не можеше вече да бъде пример за стадото и негов пастир по пътя към Божието царство, а винаги това беше считал за своя лична мисия на грешната земя.

Като съсед, приятел по ум на Никодим и неволен негов изповедник, дядо Влайко знаеше най-добре как се проби Вярата на отчето и как лудостта на живота успя да го прекърши. Защото след идването му в селото за йеромонах Никодим неусетно се направи необратимо кълбо на чекръка на съдбата, после още и още едно, което накрая усука и пресука клупа под селската камбана.

Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]

© Петър Делчев Томов. Всички права запазени!