напред назад Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]



Втора част


– Добър ден, Дедовлайко! – дошлият наскоро в селото млад и красив йеромонах каза „дедо” и „Влайко”, сякаш бяха едно цяло име. Всички така се обръщаха към съсухрения, смален човечец. А беше известен на мало и голямо по цяло Трънско този телесен дребосък и душевен колос – добрият Дедовлайко. Умееше да сложи блага дума на душевна рана и усмиряваше, доколкото можеше, дяволите, които вилнееха по хората на загърбената от Бога и Отечеството Трънска земя. Той беше водил на тефтер живота и смъртта в селото, в което отдавна нямаше свещеник.

– Добре съм те заварил, добре заварил! – бодро подвикна отчето и, без да дочака покана, се шмугна в одаята на възрастния селянин. Чевръсто затвори вратата след себе си, приседна до печката и неприкрито затрепери:

– Аз така, по комшийски. Старците обещаха да проводят кола дърва, но още я няма. То може и само на вяра и свещи да се топля, но и свещиците като свършат, ще ми дойде студенко времето! – Никодим се засмя звънко и весело на собствената си шега, после погледна към дядото с уважение:

– Гледах книгите! Всичко си описвал както трябва, Дедовлайко. Тук-там от теб си добавял, та можах и аз да хвана от мъките и неволите, от радостите житейски на селото.

– То, Никодимчо, Твое всепреподобие, живото си е те такъв – ужким е проста работа – ражданка, венчило, люлка и умирачка, а он все намира да им притури по нещичко, забелèжи им тук, драсне по тефтеро там. Се гледа да не е еднакво, да се не повтори. Оти не сака хората да живят живот, дека вечим е живен. Барем нещичко от себе си да ашладисат на тоя свет! А то повечкото нашенци подире си водат само дечурлига! – И дядо Влайко се засмя със ситния си, обут в домашните му везани терлици смях:

– Сядай сегичка на софрата да те нагостя с блажна чорбица, па и по една греяница че пивнеме, нали сеги не са некакви пости?!

– Не са, не са, Дедовлайко, хич никакви пости не са! Съвсем е разумно да ме гостиш и с греяница, да се постопля. – Младият йеромонах още не бе хванал всички тънкости на местния диалект, но вече беше научил, че греяницата е греяна ракия с горски мед.

От старо аристократично и заможно семейство от Русчук, най-голям син и възпитаван в странство, Никодим беше странен и непознат за селяните човешки екземпляр. Но чувството му за хумор, радостта от живота, вярата му го правеха добър си или да послушаш в неделя в църквицата. Отчето бързо се приспособяваше към селския бит и нрави, но търсеше както своето място, така и пътечки към сърцата и душите на миряните. Йеромонах Никодим гореше с ентусиазма на първоапостолите, искаше да предава на другите своя плам, да бъде мярка и посока, да свети, да води. Но дори при неговото неприкрито влечение към чистотата на вярата и живота, една греяница и малко сварено месце щяха да му влеят сили да отстоява и да устоява на душевните си пориви.

Щом изсърбаха чорбата от паниците си и топнаха с дядото мустаки в греяницата, двамата мъже се зяпнаха един друг и, уютно сврени в тясната одая между горещата печка и заскрежените прозорци, се отдадоха на магията на тютюна и сладката великомъдра раздумка.

 


напред горе назад Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Делчев Томов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух