напред назад Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]



Трета част


Вълците насметоха стадата от ранна зима. Издавиха всичко, до което се добраха, и предизвикаха ужас и страх за бъднините на селото. Положението стана нетърпимо, после страшно. За една седмица време двама млади овчари – Венко Стайков и Сирак Нено – загинаха от зъбите на разбеснелите се глутници. Така бяха разкъсани, че от тях нямаше почти нищо за погребване, а близките им се чудеха на какво да облекат празничните им премени, с които да си ги изпратят. Старейшините помолиха отчето да пали свещи и да се моли за всеобщо избавление от вълчата чума. Но след безрезултатната намеса на призованите небесни сили, главните старци една неделя сами драснаха пред иконата на Свети Георги огнивото на лакът дълга и момински глезен дебела свещ. На другия ден събраха чета. От поятите на съседното село извикаха за воевода опитния овчар Гьорче Калистрин − пришълец от Македонско. Снаряжиха момците и с молитва и свити сърца ги проводиха на битка със зверовете. Освен Гьорче, всички бяха млади ергени, та ако се затрие някой по горите или стане вълча софра, да няма сополиви сираци. Селото криво-ляво умее да преглъща майчино чернило, но сирашката попара задълго горчи и присяда.

След седмица скитане по планините и след няколко тежки сражения с вълчата освирепяла армия, дружината се завръщаше без жертви и с плячка от осемнадесет зверски кожи, барабар с главите. С препасани пушки, подгизнали ямурлуци и вкочанени цървули, юнаците се изсипаха на мегдана като снежна лавина. Четата помете посрещачите, отблъсна ги настрани към околните къщи и най-подир се спря отсреща – в стената от беловласи старци. В планината воеводата им беше наложил комитаджийска дисциплина и това беше основната причина всички да оцелеят и да доведат работата, по която бяха проводени, до успешен край. Но тази вечер Гьорче Калистрин го нямаше – беше останал на кошарите на чорбаджията си, а премръзналите герои стихийно превзеха селото, заляха го с приповдигнатото си настроение и като триумфатори се оставиха да ги възвиси селската възхита и благодарност.

Джинджовската музика – оркестърът, без който не минава никое важно събитие по Трънско – беше предварително строена до старейшините. По даден знак музикантите дръпнаха приветствен марш, а отец Никодим, засмян и щастлив от радостта на хората около него, поръси със светена вода, благослови и благодари на Бога, че всички се връщат живи и здрави. След като отчето приключи с церемонията по посрещането, музиката го подкара на погребение, а селяните притихнаха − Кум Стайко преля за сина си Венко, майката на Сирак Нено раздаде дребни гевречета за Бог да прости най-големия ù син, опората на семейството. Отец Никодим попя и каза нещо за небесното царство, а четата се прекръсти смълчана. Но след малко мъката си тръгна заедно с опечалените семейства и щом Джинджовската музика засвири Трънското хоро, към ергенската дружина весело литнаха китки зимничета, прострелно ги премериха и умериха скрити погледи. Момите изпънаха дебелите елеци, поразгърдиха ги и мразовитият въздух нащипа до розово белите пазви. Захвана се младо хоро, само ергени-юнаци, още загърнати в окаляните си ямурлуци, но закичени с китки, красиви. Победители. Внезапно около тях се уви кръшна гиздосия − хоро заситниха момите. Музиката го удари на надиграване, появиха се бъклици с ракия, чуха се весели провиквания и изсвирвания. Додето младите премерваха сили, другите селяни се разшетаха. Домъкнаха и струпаха дърва. Който имаше на сърце люта ракия, я дари за празника на селското избавление, който беше обрекъл животно за курбан, го изведе. Отколе оброчните животни са мъжки. Женското е меко, сладко и мило. Кръвта му е чиста, дарява живот и не го бива за плата и курбан. Мъжката кръв е курназ, тя съгрешава и само тя измива грях. Пие живот и плаща за живот − душа за душа...

Кръвта от прерязаните гърла на курбанлиите овни се плисна по заснежената земя. Мегданът се нашари, задимиха тъмни локви. Хорото ги нагази и зарисува червени причудлици по бялото на недокоснатия сняг. Сякаш ергените нарочно сгазваха девственото с кървавите си крака, взимаха своето, обезчестяваха снега, зимата, мачкаха ги, после пак през димящата чернилка и пак в белия килим... Момите прескачаха до време следите им, след това с писъци и смях се пръснаха сред близките си.

Пламнаха огньовете, казаните изгълтаха едрите парчета месо. Додето се вареше курбан-чорбата, веселбата се развихри из цялото село. Ергените пиеха и гърмяха без да спират тежкото си хоро. За да са свободни ръцете им за бъклиците и чифтетата, разпасаха червените си пояси и се привързаха с тях един за друг. Една дружина, едно хоро, една червена артерия от снага до снага. Като оброк. Воеводата им го нямаше и всички бяха воеводи. Един да паднеше, всички отиваха. Но младата кръв се разпали и краката, въпреки умората, сами удряха с все сила по земята. Очите блеснаха, ямурлуците изпопадаха на снега. Джинджовската музика свиреше като побесняла. Тъпаните римуваха ударите на сърцата в дива поема, кларнети и тромпети вливаха лудост във вените на мъжете. Хорото се изтръска и от елеците, мъжете останаха по ризи. Някой се присети и наметна на белите рамене омекналите от огъня сурови вълчи кожи – стигнаха за всички и една остана. Притъмня, старците направиха факли. Хорото ги грабна и освети с тях пътя си между къщите. Мегданът отесня за дружината и тя тръгна из селото. Хлопките от курбанлиите овни затракаха и зазвънтяха в ръцете на момците. Вълчите муцуни над главите им се озъбваха пред портите. Ергените съвсем се увлякоха – спираха и стреляха, виеха и ревяха като същи караконджули, додето не станеше на курбан петел или пръч, овен или каквото и да било, само и само да има кръв, в която да нагазят, за да продължат нататък. Докато се свари курбан-чорбата, цялото село стана на курбан – всяка къща се обиколи и се беляза с червено. Когато дивото хоро се завърна при огньовете, децата и момите бяха прибрани, мъжете пиеха и удряха калпаци в земята, старците гледаха като воеводи и сучеха мустаци, а Джинджовската музика разплакваше майката на света. Един по един, както пристигаха, юнаците гасяха факлите в снега, отвързваха се от побратимите си и хвърляха вълчите кожи насред мегдана. Когато и последният остана по риза пред старейшините и пое бърдуче за юнашка глътка, музиката спря. След миг и тези, дето още имаха разум в главите си, го изгубиха. Защото змийската заизвива сребърен кавал – трънският душегубец.

Йеромонах Никодим отдавна изтърва нишката на невъобразимата за него оргия. При посрещането на момците беше радостен с чуждата радост, но после го премаза силата на свирепия ритуал, който неусетно увлече селяните. Ергенското хоро го прегази с езическия си устрем, защото според Никодим нямаше нищо християнско в обреда, с който обгърнатите от вълчите кожи мъже се превъплътиха в очите му на вълци. Опита се да си обясни мистичния им унес и увлечение с изпитата ракия, ала нещо го парна в стомаха. Даде си сметка, че това всъщност е неговото стадо... От зверове. Но когато кавалът разцепи нощта и резна към небето сребърния си плач, а под недостижимите му висоти изведнъж думна тъпан, кожата на отеца настръхна и френският възпитаник, първенецът на Семинарията, отказалият се от богатство и светски живот в името на Вярата йеромонах Никодим се разплака. Едрата глътка ракия, която дръпна от нечия бъклица, съвсем го прекърши. Страховитата нощ изнасили хартиената му вяра, пусна мастилената ù кръв. Никодим видя през мъглата в пияните си очи как селяните разкъсваха месото с ръце и лакомо лапаха, после се впуснаха в надиграване. Казаните бяха вдигнати от огньовете и мегданът затрепка в ритъм с пламъците. Лицата на танцуващите селяни лъснаха в бакърено. Никодим се свлече на колене, когато посред нощ някои от по-младите булки развързаха фустаните и наравно с мъжете започнаха да прескачат обредните клади. После полека се въззе и заситни ново хоро. Ако предишното беше мъжко, ергенско, огнено от дива сила, то това беше женско, сладострастно и мистично. Танцуваха само вдовици. А в тия времена такива имаше доста... Привечер момите на хорото бяха красиви, чисти, радваха с живинката на телата си и кръшната си игра. Но среднощното хоро бе по-друго – тук плътта се плисна на вълни от разветрените ризи, надникна изпод запретнатите сукмани. Ергените се радваха на момите, но се пощуриха от тая по-опитна, по-сочна и сладка плът. Гладните женски очи приканваха, тук рамо, там гола гръд блясваха, колкото да драснат клечката на набарутената млада страст. Вдовишкото хоро се люшна и помами. Разголените жени забравиха за света, за селото, за своята вече никому ненужна чест. Хвърлиха забрадките, разпуснаха косите си и заситниха самодивското, дето веднъж се играе и цял живот се помни...

Селото се укроти на разсъмване. С изгрева хората се разпръснаха и музиката спря. Мегданът опустя. Отец Никодим се завлече към църквата, като прескачаше червените следи. Щом стигна до Божия дом, се облещи срещу камбаната – толкова не му се вярваше, че е вдигната от същите тия хора, в същото това село. Помисли си, че всичко му се е присънило. Но зад гърба му още бодяха в очите разпилените, стърчащи от снега оглозгани кокали, още димеше жаравата и все така плетяха нишка кървавите дири на вампирското хоро, обезчестило, според отчето, цялото село. Дотътри се с последни сили до стаичката си. Просна се пред резбования кръст, закачен на стената. Не намери думи за молитва. Единствената мисъл, която самотно се щураше в главата му, беше, че ако застане пред разпятието на селската църква, оттам лукаво-захилено ще го прониже с поглед самият Сатана.

Йеромонах Никодим не беше светец. Все пак, преди да се подстриже, в Париж яде четири години парите на баща си. Но дори този град не можа да го поквари с цивилизования си разврат. Напротив – засили висотата на духовните му щения, дълбочината на отношението му към хората и вярата. После се прибра в родината, завърши Семинарията, ходи в Москва и Киев. Когато се подстрига за монах, разривът със семейството му стана неизбежен. Идеалист и мечтател, младият мъж си представяше, че ще бъде дрипав покръстител на езичници и съвсем не се виждаше като помощник на баща си в търговската му кантора. Вярваше, че е предопределен за велики дела, че е съд, в който е изсипана най-чистата и свещена Вяра, за да се пренесе непокътната до миряните. Поиска и получи назначение в трънското село и го прие като път, по който да достигне висините на себеотрицанието. Представяше си селяните като кротки агнета, над които е надвиснал мечът на греха. Опиваше се от очакваната роля на грижовен пастир, който ще отклони острието и ще спаси стадото, за да го предаде непокварено и непокътнато на Отца. Но трънчаните се оказаха диви. Господ Бог за тях не беше благ Отец, а зъл пъдар. Страхът, а не любовта ги държеше в нозете Му, облагата, а не себеотдаването търсеха те от Него. Йеромонах Никодим се беше изумявал от простодушното им отношение към религията. Селяните бяха като децата – няма да ти запаля свещ, защото не донесе дъжд. Смайваше се от ритуалната показност на църковните празници, от липсата на разбиране на дълбоките послания на Вярата Христова. В нощта на кървавото хоро Никодимовият ум, достигнал невъобразими за селяните висоти в познанието на тънките философски абстракции, се заплете в грубата прежда на човешкото битие. Посрещането на дружината изтърбуши грижливо построената му химера. Отчето разбра, че е попаднал на място, където всички са добри християни, но никой няма Вяра.

 

(следва...)

 


напред горе назад Обратно към: [Трънски разкази][Петър Делчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Делчев Томов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух