напред назад Обратно към: [Балканска сюита][Петър Делчев][СЛОВОТО]



Четвърта част


Росица се прибра по мръкнало – пътят от нивите до планинското селце беше дълъг. Колибите се гушеха в подножието на Рабово бърдо, сред букова гора. Мястото бе закътано и сухо, макар безброй ручейчета да се надпреварваха по склоновете наоколо. Селото беше българско, но по-различно. Нямаше нито църква, нито наложени от властта управници. Съществуваше в свой собствен свят и свое време. Колибарите се срещаха с други българи, разменяха дърва за огрев срещу някоя стока от основна потреба, но не се сдружаваха много.

Хората от равнината не приемаха радушно планинците. Укоряваха ги, че не зачитат светиите, иконите, християнските празници. Подтиквани от своите духовни пастири ги наричаха еретици, богомили, поклонници на сатаната.

Най-първите и чисти христови следовници отдавна бяха встрани от руслото на Църквата. Затова тя и под робство намираше начин да им отмъщава, задето без нейното височайшо посредничество успяват да общуват с Бога. Малко такива села бяха останали по българските земи. Повечето се бяха претопили, заличили, други бяха приели исляма.

Росица бе сираче, приютено и отгледано от старейшината на селото. Двамата живееха самички в къщурка с две одаи с глинен под и зидано огнище. Каменните плочи на покрива бяха като люспи по бронираната кожа на прастар змей. През зимата пазеха сухо и топло, през лятото – прохладно. Живееше се лесно, защото животът бе труден.

Турците от околните села не закачаха колибарите. В смутните кърджалийски времена само веднъж пияна орда черкези нагази селото – за жени, друга плячка нямаше. Който не свари да избяга, погина. При това нападение Росица остана сираче.

Войскарите на бея увардиха мира в долината. Каазата беше голяма и богата, несметни орди разбойници налитаха като оси. Демир Бозан тогава бе млад господар, баща му рано-рано се спомина от тревоги. Демир не искаше да изостави раята на произвола на човешката стихия. Събра дружина от наемници чужденци и местни войскари. Разби части от ордата на Кючук Хасан край Ловеч и ги натири към Дунава, удари главната сила на тръстениклията Исмаил близо до Севлиево и я обърна в бягство. След още няколко по-големи и безчет по-малки сблъсъци, в които неизменно излизаше победител, беят се разбра с баш главатарите да не се пипа долината. Срещу това им продаваше зърно. Скъпо и прескъпо. Когато животът губи стойност, хлябът става живот. Злато не се яде.

Седем години никой в Румелия не ся жито, освен Демир Бозан. Можеше да забогатее повече от кърджалийските предводители, ако го продаваше цялото. Но неговата грижа бяха хората от долината – и българи, и турци. После дойде чумата. Година след нея Демир Бозан замина, но остави зад гърба си войска и ред.

Росица отрасна като сърна из горите и ливадите на Рабово бърдо. Но съвсем не беше дива. Всяка вечер някой от селските старци или самият дедец учеха децата, четейки от древни ръкописи. За тези книги още царските църковници давали товари със злато. И не за да ги изучат или препишат, а за да ги изгорят.

Росица подреди синията да хапнат с дядо ѝ. След вечеря тя прибра хляба и съдините и се сви в краката му. Притихна. Старецът подпита тихичко:

– Чедо, добър ли беше за теб този ден?

Момата трепна и като въздъхна няколко пъти, най-сетне отговори:

– Дядо, днес ме пресрещна турчин. Един такъв едър, силен, с побеляла брада. С него бяха двама черни мъже, като катран черни... Дали не са дяволски чада?

– Сине, сториха ли ти нещо?

– Не, дядо, нищо лошо не ми сториха. Турчинът ми поиска стомната и аз му я дадох. Носех вода от Драшкова чешма. Занесох билки на онази жена от Дебнево, дето имала подлютена рана. От Драшкова чешма водата е най-арна за такъв илач, сам си казвал. На връщане наточих и за нас, да направим вълчи мехлем. Като няма лятоска вълци, кучетата на пастирите сами се изпохапаха, все в рани ходят.

– Тъй е, най-арна е тая вода за мехлем, хем мека и блага, хем силна, защото иде от дълбоко. Добре си се сетила... А ти, чедо, уплаши ли се?

– Не се уплаших, защо да се плаша? Което е писано, то ще стане. Каквото Бог ми е отредил за участ, все ще ме намери – и весела, и уплашена.

Старецът погали Росица по черната лъскава коса – момата беше без забрадка в къщи. Тя се сгуши още по-плътно в краката му и измъкна нещо от джобчето на сукмана.

– Ето това ми пусна в стомната – за плата, че си е утолил жаждата. И все в очите ме гледаше. Но не като вълк, дядо, не като мъж. Благо ме гледаше, все едно ми се радва. Все едно ти ме гледаше...

Росица подаде златния пръстен на стареца. Той заразглежда учудено камъка, обърна оттук-оттам златното колелце, засумтя.

– Прескъпо те е дарувал, чедо. Навярно предплата за някое свое злодеяние, дето е наумил. Знам ли какво има в главата на този човек.

– Не ми се видя зъл, дядо. Уж строго гледаше, но хич дори страшно. А черните мъже са му като двойна сянка и зорко го следят, не го изпущат из очи. Ала го гледат с обич, сякаш им е баща. Странни са тези, черните. На хора идват и зъбите им едни бели, бели, а кожата им въглен.

– Таквиз са си тия, черни. От далечна земя са, чувал съм за тях. Не са дяволи, сине, а хора, като нас. Но се наспорили на жежка земя, та са се опекли. Турчинът каза ли нещо, оръжие имаше ли, товар на седлото? Това ще да е бил беят на Врабево, днес наши слизаха дотам и казаха, че всички говорели за тия катран мъже, дето били вардяни на бея. Оня ден пристигнали с него, незнайно откъде. Има-няма петнайсе години, откак не се е прибирал в чифлика – все на бран бил, все на поход. Навремето, след кърджалиите, мина чумата. Те не успяха, но тя ошета долината. Нас, планинците, ни пожали Черната, но взе децата на бея, а след тях и жена му. Тогава той замина и де се е скитал и какво е правил, само Бог знае. Но друга жена не бил прибирал. Прегледал вчера тефтерите на чифлика и останал доволен. Дарувал войскарите си, управника на имота, всичките си слуги и аргати.

– Че той за една стомна вода щом златен пръстен с камък дава, какво ли дарува за петнайсет години вярна служба?

Момичето се засмя и се изправи да запали светилничето. Колибарите рядко си светеха вечер. Според тях божият ден си отиваше със заника на слънцето. После идваха ничиите часове до полунощ. След тях бе времето на злото, додето съмне. Но огънят, на който Росица стопли вечерята, се беше мушнал сред въглените, а тя искаше още да поговори със стареца.

– Дарува, сине, на който му се ще да купи нещо, което няма цена. Или който корист таи и вярва, че каквото днес дарува, лихва ще сбира и утре по-скъпо ще струва, щом дойде време да се тегли чертата.

– Може да дарува с чисто сърце, дядо, пречистено. Ти си ни учил, че смъртта пречиства. И който приживе е дораснал да премери смъртта си с Бога, може или да се е пречистил, или в пъклото цял сарай да са му наредили.

Старецът се усмихна и попита шеговито:

– Този бей как ти се видя – пречистен, или жив мъртвец? Нали си умница, как ти се стори? Или златото те заслепи?

Мъждивата светлина от светилничето изряза красивото лице на Росица, очерта го ясно. Сериозно, не по детски невинно изглеждаше то, когато момичето много тихо каза:

– Този мъж е убивал и умирал, дядо. Видях го в очите му. Зло го е настигало и зло е изпращал. Но изглежда топъл мъж, мъдър и... уютен. Като под крило на орел се почувствах. Може би по друг път е вървял, но пак е стигнал, докъдето и ти. Така го усещам. Не е по сила от този свят, но и този свят не е по силите му. И го знае... Да спим сега, нощта иде, а с нея и рожбите ѝ. Невинните в съня си няма да пострадат, защото Бог бди над тях... Дано бди...

 


напред горе назад Обратно към: [Балканска сюита][Петър Делчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Делчев Томов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух