напред назад Обратно към: [Балканска сюита][Петър Делчев][СЛОВОТО]



Шеста част


Ловната хижа във владенията на Демир Бозан беше самотна и уютна като престаряла наложница. И като такава, за нея се сещаха само в определени случаи. Господарите на чифлика от десетилетия се възползваха от усамотението ѝ. За тайна среща със съмишленици в кроежите за сваляне на някой неудобен везир или за размишление върху битието, подпомогнати от две-три капчици хашиш в наргилето.

Постройката беше иззидана изцяло от камък, с дебели дървени греди на покрива, настлан с тежки каменни плочи. Отвън колибата не даваше вид на обитаемо място, но отвътре глезеше с ориенталски лукс. Бе закътана в гората, до малко поточе, дълбоко в имота на бея, където селяните никога не биха посмели да навлязат. А когато господарите заминавали за дълго, цялата скъпоценна покъщнина се натоварвала на катъри и се прибирала на сигурно в чифлика.

Щом се прибра от странство, Демир Бозан беше наредил на най-приближените си да подредят отново потайното убежище. Откакто срещна Росица сред нивите и пи вода от стомната ѝ, нещо все го глождеше, не му даваше да спи спокойно. Често се усамотяваше в хижата. В широките стаи на чифлика се задушаваше. Жените, които се опитваха да направят удобна постелята му, подреждайки до възглавниците телата си, не успяваха ни най-малко да му помогнат.

Накрая се отказа да търси в сласт успокоение на клокочещото желание в гърдите си. Видението на девойката от колибите – тънката снага, пъргавите нозе, дори споменът за капчиците пот, избили по бялата ѝ шия от ходенето в зноя, носеха повече наслада на бея, отколкото дузина разголени робини. Росица, нежна, синеока, с разпусната коса, пристъпваше в бляновете му, слагаше хладна длан на челото му, а от разгърдената ѝ риза извираше огънят на преизподнята.

Демир Бозан можеше да бъде звяр или философ, човеколюбив естет или грозен убиец, жесток насилник или нежен любовник. Зависеше от настроението му. Ако мислеше, че ще намери покой от похищаването на девойката, не би се спрял пред нищо. Но тази жажда бе друга – непозната, забравена, нереална, истинска. Като неумел юноша беят се беше стремил да пресреща Росица по друмища и пътеки, на извори и сред ливади.

Съгледвачите му бяха докладвали, че дядо ѝ е старейшина на колибарите в планината, лечител, живеещ в крайна бедност, но издигнат и почитан от всички гяури мъж. Казаха на бея, че момата не мери със стадата баирите, че е заместила дядо си в знахарството, тоя древен занаят, в който само вещи хора допускаха по свой избор следовници.

Демир научи къде момата търси билки или носи илачи, с какви и кои хора се среща. Дочу, че в околните села, въпреки недоверието си към колибарите, раята вече я почита като жена с умения, за която не даваха да се издума лоша дума.

На няколко пъти беят разговаря с Росица. Отначало той се държеше като господар, с леко снизхождение, натрапвайки своята безмерна власт и подчертавайки какво благоволение ѝ оказва с вниманието си. Но девойката с нищо не показа, че се страхува или прекланя пред него. Или че би изпълнила волята му, ако е наспроти нейната.

При една от уж случайните им срещи беят разбра, че момичето бърза при родилка, отстъпи пред желанието си да я задържи, за да се топли и томи от обаянието ѝ. Нареди нещо на телохранителите си и единият веднага я вдигна и метна пред себе си на коня. Другият взе торбата ѝ.

Препуснаха до отдалечената махала, където имаха нужда от лечителката. Бабичката, която от половин век акушираше на родилките в долината, беше проводила бързоного хлапе да извика Росица, защото не успя да спре изтичащата кръв на тясната в кълките първескиня, добила едра рожба. След като промива часове наред утробата на родилката и я пои със своите билки, Росица успя да спре кръвта. Жената заспа, а младата знахарка остави каквито илачи бяха нужни, каза какво да правят с тях и си тръгна.

Пред къщата се беше натрупал народ. Съседките чакаха да им кажат с какво да помогнат, мъжете от семейството се залисваха с работа по двора, а сюрия дечурлига се навъртаха отдалече около двамата черни воини – искаха да разберат дали не са боядисали със сажди лицата си.

Росица се изненада, когато видя на ливадата край селската рекичка двата свободни ата да пасат, а господарите им да седят на везано килимче под сянката на брястовете. Младият баща на новороденото отклони мислите ѝ за какво и защо черните телохранители на Демир Бозан я чакат – мъжът се приведе в нисък поклон и ѝ целуна ръка като на свята жена. Черните принцове рипнаха, атовете като че ли с магия се озоваха край тях и мъжете ги яхнаха.

Додето Росица успее да бутне настрани завитата в кърпа златна пара, която ѝ подаваха, телохранителите на бея се озоваха през разстъпилата се тълпа досами девойката. Тя не се възпротиви, когато отново я вдигнаха от земята и я наместиха на коня.

Хората зашушукаха. По смръщените погледи личеше, че не одобряват това, което виждат, нищо че същите тия конници бяха довели спасителката на родилката. Конете отново разцепиха настръхналото човешко сборище, измъкнаха се от лепкавото му неодобрение и препуснаха.

Селяните се разотидоха мълчешком, но до вечерта се разнесе мълвата, че Росица, сирачето на колибарите, лечителката, има задявка с Демир Бозан, господаря на чифлика. Повечето българи я презряха веднага и открито, някои тихомълком я съжалиха. Жените се кръстеха, старците псуваха, младите мъже се наостриха. Никой не се застъпи за девойката, не каза добра дума за нея, макар да бе помагала на мнозина да церят от болести децата си или да загърбват болежките си. Покрай нея одумваха и колибарите, припомняха си, че са еретици, охулваха ги.

Гняв се промъкна в робските душици. Намразиха Росица, защото им бе отнето правото да я обичат. Намразиха я, защото турчинът, господарят им, я беше отделил от българското стадо. Показа, че за него тя е по-различна и лична.

Девойката разбра какви мътни въртопи ще се завихрят в душичките на селяните преди те да са свъсили неодобрително вежди. Досети се за целта на Демир Бозан – посочи я, за да я отлъчат, погледна я открито, за да се извърнат всички погледи, подаде ѝ ръка, за да се отдръпнат всички ръце.

Росица предугади още додето препускаха към първескинята, че нещо ще се случи, но тогава мислеше само как да помогне. Ако черните мъже си бяха тръгнали след като я оставиха пред къщата на родилката, селяните биха могли да решат, че загриженият бей е помогнал на лечителката по-бързо да стигне до болната гяурка. Но когато я дочакаха и отведоха, телохранителите на Демир все едно изкрещяха на мегдана, че господарят им я очаква, иска, желае и копнее за нея.

Момичето не се изплаши от това, което се случи. Дядо ѝ казваше, че всичко по пътя е изпитание, всеки кръстопът е избор и извор. Пътникът избира посока и пие от извора на избора си сила, за да продължи. Водата или е добра и дава сила, или е гнила и взима силата. Демир Бозан беше избрал вместо нея – той бе станал и кръстопътят, и посоката, но дали щеше да бъде и извор, който да напои с хубава вода душата ѝ?!

Росица се засмя, препускащите коне опияняваха младото ѝ сърце. Късното слънце багреше далечните върхове, на юг снежните планини ѝ се сториха на един дъх езда с тия крилати кончета, а някъде там, където отиваха, я чакаше нещо непознато – може би красиво, може би гибелно, но в никакъв случай страшно.

След половин час конете устремно излязоха от пътеката и, озаптени от ездачите, вече спокойно се спуснаха към реката. Повървяха край нея и се озоваха на скрита в пазвата на гората полянка. Там, край малък огън зад огромна, откъртена и дотъркаляна от пороите скала, седеше Демир Бозан и чаткаше с кехлибарената си броеница.

Спуснаха Росица на земята. Беят се изправи пъргаво и даде кратка заповед, която почти се сля с приглушения тропот от копитата на отдалечаващите се коне. Докато се опомни, момичето се беше озовало сам-самичко лице в лице с мъж, който можеше да разполага с нея, както поиска. По закона на по-силния, по-властния, по закона на вековния угнетител. Но с женския си инстинкт Росица разбра, че притихналият звяр не е жаден за кръвта ѝ, а за ласката ѝ, не иска да разкъсва плътта ѝ, а да я боготвори, не желае да засити лакомо глада си, а копнее да не гладува повече. Тихият ѝ смях се разпръсна из полянката и потъна в ромоленето на водата.

Залезът се разля над гората, последните слънчеви лъчи запалиха кората на вековните дървета, откроиха страховитата плетеница на клоните им. От изток нощта протегна по коритото на реката чудовищен език и изгълта деня. Горските птички се стаиха през тези няколко секунди, в които светлината предаде на мрака грижата за света.

Тялото на Росица бе изтръпнало от ездата. Изпъна снага, разкърши рамене, погледна Демир Бозан и тръгна през поляната право към него.

– Ага, ти днес взе честта ми, без да ме докоснеш. Затри живота ми, без да ме умериш с куршум или посечеш с ятаган.

– Росице, аз живот нямам вече без теб, а честта ми е по-ненужна и от обръсната брада на ходжа.

Момичето бавно, но неотклонно вървеше към бея.

– Ага, изтръгна ме из корен като билка – ей така, господарската – с един замах. И дори не се огледа какво ще стъпчеш.

– Росице, откакто пих от стомната ти, все жаден ходя, като сън ми се яви и сън не ме спохожда.

– Ага, знам каква е болката ти, знам и мехлема ѝ. Ще си платиш илача, но не на мен, а за мен ще плащаш. Защото аз не съм вино за напиване, мръвка за засита, разтуха за една нощ... Аз не съм дори жена за живот – за мене не се живее, ако не си готов да умреш заради мене. Така ми е писано, така ми е наречено и така ще бъде!

Росица продължаваше да върви към Демир Бозан, додето спря на крачка от него.

– Росице, Аллах ми е свидетел, ти ще си моят живот, за тебе ще живея вече.

– Не намесвай Бога в нашите дела, ага! Чист е той, над нас е. А ние ще съгрешим. Телата ни са тленни и искат тленното, но не иде оттам нашият грях. Ние с теб ще застанем срещу родовете си, срещу вярата си, срещу живота си... Щом отпи от стомната ми, те познах... Защо точно ти, ага?!

– Росице, нямаш толкова години, колкото царства съм пребродил, а насреща на моята мъдрост слагаш своя и не по-малка. Не си познала мъж, а не бягаш от мъжкото. Срам нямаш, а не си безсрамна. Имаш вяра в Бога, защото си сигурна, че и той вярва в тебе. Българка си, българското прекрачваш и сълза дори не проронваш... Какво си ти, ангел или зов от ада?!

Демир Бозан гледаше невярващо крехката девойка пред себе си, попиваше присъствието ѝ, младостта ѝ. Беззащитен, объркан, безсилен да реши дали иска да я забрави на мига или да я запомни завинаги.

– Ага, сираче съм аз. От стареца, дето ме отгледа, се научих да се уча. От изгревите знам да грея, от залезите – да заспивам, от реката знам да съм красива, от гората знам да се одевам. Бог не съм го виждала, но го усещам. И друго усещам – ние нямаме за него очи и уши – само сърца имаме. И по моето сърце аз грях няма да сторя, щом то бие по-добре, когато съм с тебе. Ако ще и целият свят да ме заплюе – той ли ще тупка в гърдите ми, ако теб те изгубя?! Мил си ми, искам да те обичам. Знам, че ще те обичам. И ще се любя с теб, както жена се люби с мъж, но не тази нощ... Сега иди гребни вода – с шепи гребни, че съм жадна, а си нямам съдинка. И ми дай да пия, както аз ти дадох да пиеш.

Росица се усмихна закачливо като дете, което е намислило дяволия.

– Ще те дарувам богато! Ще ти дам златен пръстен с камък – струва си за глътка вода.

Демир нагази до коляно и гребна от искрящите на огъня струи пълна шепа звезди.

 


напред горе назад Обратно към: [Балканска сюита][Петър Делчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Делчев Томов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух