напред назад Обратно към: [Балканска сюита][Петър Делчев][СЛОВОТО]



Седма част


В ловната хижа огнището припукваше уютно. Демир Бозан тихичко си тананикаше позабравена песен от детството, разположен удобно върху мечите кожи и халищата, с които щедро бяха застлани миндерлъците и каменните плочи на пода. Очакваше Росица, своята неочаквана любов.

Припомни си онази нощ, в която осъмнаха на полянката край реката. Черните принцове бяха донесли походна шатра, гърне с варено месо, сладкиши, плодове и вино, завивки. Набързо подредиха лагер, после се оттеглиха и се сляха с тъмнината. Демир и неговата гостенка през тази неразумно кратка нощ искаха да научат всичко един за друг, да се опознаят, да проникнат във вселените си... Да се влюбят.

Демир посрещна деня прероден, Росица – успокоена. Не се бяха докосвали, само разговаряха, разговаряха. Пиха вино от сребърен бокал – той на едри глътки, а тя едва допираше устни до ръба на чашата. Ядоха лакомо, уплашени за сетивата си, с надежда да заглушат глада на телата си.

В тази невъзможна нощ средновековният мъж се подчини на древната сила на жената, бойното куче приклекна покорно в краката на нежна повелителка. Беят забрави, че е господар, робинята не си спомняше, че е робиня. Демир Бозан не помисли, че може да ѝ бъде баща, Росица мислеше, че вечно го е познавала. Двамата се влюбваха един в друг, додето още не бяха изгрели звездите. Влюбиха се, додето още не се беше показало любопитното око на луната. Бяха вече необратимо влюбени, когато зората съсече нощното небе и тънка светлинка възвести новия ден.

На разсъмване Росица заспа изнемощяла от чувствата, които я прегазиха. Сви се на кравайче върху меките постели и с усмивка се остави да я отнесе сънят, както спокойна река отнася прекършена вейка. Демир Бозан, великият воин на Падишаха, в чиято десница имаше повече смърт, отколкото в барутен погреб, тихичко се отпусна на една страна до девойката и намести едрата си глава до нейната, за да го пари дъхът ѝ. Видя я като дете, като жена, като снежно ручейче и лавина, като тънка клонка и вековна гора...

Моминският дъх галеше обветрената му буза, беят гълташе жадно сладкия му вкус. Усещаше живота в гърдите ѝ, които равномерно се вдигаха и спускаха, вдигаха и спускаха, отмервайки пулса на земята, на вселената, на вечността.

Когато Росица тихичко въздъхна, придърпа ръката му под бузата си и вкопчена в нея отново притихна, целият всемир, който се наричаше Демир Бозан, експлодира. Сърцето му се задъха в опит да настигне препусналия по вените живот, дробовете му искаха да крещят, но беят само простена и изхлипа. Заплака. Там, на място щеше да умре, ако сълзите му не бяха пробили бронята от смърт и жестокост, запечатала лицето му в суровата маска на победител.

Тия няколко солени капки изкупиха греховете му, платиха, каквото можеше да се плати, за спасението на душата му, намазаха с грес пантите на адската порта, за да се отвори по-лесно, когато дойде времето.

Демир Бозан не се съмняваше, че деветдесет и деветте имена на Аллах са самата истина. Но Той беше и всичко неназовимо, всичко отвъд небето, земята, ума и сърцето. И няма значение какво си вършил, какъв си бил или искал да бъдеш в своя живот – със смъртта ще се завърнеш при Него или по тънкия като косъм мост над огнената геена, или през ада. Но мостът е само за праведните, за мъчениците на вярата. Падналите в пламъците трудно намират портата на ада и още по-трудно излизат през нея. Защото всяка смърт я затиска като канара, всяко майчино проклятие е трижди ковано резе, а всяка вдовишка сълза – стоманен катинар.

Аллах е милостив, но човекът не е. Аллах те очаква, но колкото по-жесток си бил, толкова по-жестоко се самоизмъчваш, додето стигнеш до милостта Му.

Мъжът плачеше и сълзите му капеха по бузата на момичето. Когато хаосът от мисли се измори да блъска в слепоочията на бея и той отвори очи, видя, че Росица го гледа. Без страх, свян, съжаление. Гледаше го с вяра, като свой отдавна търсен спътник в този безкраен порив за свобода, наречен любов.

 

Демир Бозан пушеше, а нахлулите спомени за онази нощ разтрепериха ръцете му. Очакването на Росица го превърна в дете, изгубено в нощна гора, което вече не се страхува от тъмното, защото се е уморило от страха, но се надява зората да дойде, преди да се е уморило да се бори.

Вратата на хижата се отвори и Росица влезе. Събу везаните чехли, подарък от бея, и пристъпи на кожите боса. Бе ходила на потока до хижата. Косата ѝ бе разпусната и мокра, дългата ѝ бяла риза полепваше по извивките на младото ѝ тяло.

Момичето отиде до огъня, взе гребен от лавицата над огнището и започна да разресва черните водопади. Додето отмяташе глава ту на едната, ту на другата страна, си пееше тихо.

Демир Бозан спря да диша. Когато се опомни, Росица беше до него. Взе десницата му с две ръце, погали буза в нея и я сложи под гърдите, на сърцето си. Демир усети как през грубия плат жаравата на желанието парна пръстите, изпепели ръката му и нахлу в отмалялото му тяло. Росица притвори очи и отпусна глава към едното си рамо. Нежната ѝ шия запулсира, капчици вода колебливо погалиха гладката моминска кожа. Демир Бозан ги пое с устни и разбра, че е намерил извора на своя живот.

 


напред горе назад Обратно към: [Балканска сюита][Петър Делчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Делчев Томов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух