напред назад Обратно към: [Балканска сюита][Петър Делчев][СЛОВОТО]



Девета част


Гърмежът отекна и прониза жуженето на събралото се множество. Демир едва осъзна какво значи този изстрел – бе преминал две третини от пътя до върха. Представи си хладната полянка, на която бяха разговаряли със стареца, като пищен оазис, към който се стреми водачът на кервана в пустинята.

Слънцето изсмукваше потта от дрехите на бея, само солта оставаше да пари по тялото му, превърнало се в огнена, отворена рана.

Росица беше притихнала на рамото му. Усещаше крехкото ѝ тяло, все едно е изсечено от мрамор. Смъкваше раменете му надолу, но гласът ѝ няколко пъти вече го връща в реалността. Водата от бърдучето утоляваше жаждата му, ръцете ѝ го запазваха от парещите ятагани на слънчевите лъчи.

Беят загълта въздух на пресекулки, горещината го изпари отвътре, но той тръсна глава и пак пое – роб, понесъл бремето си, господар, нарамил съдбата си. Знаеше, че това са сетните му сили. Ако не успееше за времето на този порив да изнесе изгората си до билото, щеше да се провали.

На стотина крачки от горичката, заградила поляната, беят се олюля и падна на колене. Още миг и щеше да се строполи безсилен по очи в прахта. Хрипливият му глас зашепна, но не молитва към Аллаха редеше беят:

– Прости ми, Росице, прости ми, Росице, прости ми...

Откъде да намери сили да му прости Росица, щом любовта му я убиваше, вместо да я извиси?! За какво му е тая прошка, щом щеше да е трижди по-жестока от смъртно проклятие?! Беят не знаеше, но само това успя да изтръгне от него изпепеленото му съзнание.

– Прости ми, Росице...

Младата жена не се пусна от рамото му, закрепи се сама, не стъпи на земята. Изсипа последните капки вода на ръката си и я притисна до напуканите устни на бея. Той лакомо засмука пръстите ѝ, дланта ѝ, но влагата беше малко.

– Ага, знам защо ти е тежко, защо силите ти свършват... Ти на мен прости, ага, но трима носиш – теб, мен и плода в утробата ми, нашия плод... Стани сега, ага, стани, либе, моля те, стани!

Беят бавно, много бавно проумя какво му казва Росица. Изведнъж пред очите му се мярнаха невръстните му дечица, отнесени от чумата, чу гласчетата им, които го викаха, смееха му се, а малките им пръстчета си играеха с брадата му.

Вдигна поглед и се намери не по стръмния сипей на незнаен връх, а на широк площад пред бяла крепостна стена, опасваща чудно красив град. Дочу суетата на живота – някой се пазареше за нужната му стока, керванджии влизаха и излизаха с керваните си през крепостните порти.

Беят не позна мястото, но му се стори все едно е бил безброй пъти тук.

В началото никой не му обърна внимание, но постепенно пред него се оформи шпалир. Познати лица се наредиха от едната му страна. Викаха името му, подканяха го за нещо. Демир Бозан позна майка си, баща си, братята си. Ехей по-натам млада и красива незабулена жена му помаха и го покани да влезе в града, иззад чиито открехнати порти се виждаха блестящи фонтани с розова вода, градини с цветя и прохладни беседки, заслонени с палми от слънцето.

Но от другата страна на шпалира се подреждаха странни създания. Уж само няколко човешки сенки, а иззад тях несметно гъмжило полека се надигаше и клокочещ гняв се силеше да се изтърколи пред Демир като непристъпна стена. Имаше тела с отворени рани от куршум, разчекнати, без крайници, обесени, с отсечени глави... страшни.

„Нося нашето дете, либе мое...”

Хората в подножието на баира не виждаха белия град с фонтаните, керваните, портите. Но видяха как беят на Врабево, Демир Бозан, се изправи с нечовешки порив, извървя като насън последните крачки до горичката и там се строполи в прохладната ѝ пазва.

Турците загърмяха, приветстваха своя герой, предводителя си, който извърши подвиг пред очите им.

Българите се разотиваха тихичко, покорени, смазани, все едно орда башибозук ги беше прегазила.

Колибарите умислено прибираха малкото си багаж – и те тръгваха към селото си в планината.

Само дедецът вдигна очи към небето и видя планинския орел, понесъл душата на бея, да се издига все по-нависоко и по-нависоко. И сянката от крилете му премина по земята като два вихрогона, яхнати от черни принцове.

 


напред горе назад Обратно към: [Балканска сюита][Петър Делчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Делчев Томов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух