напред назад Обратно към: [Балканска сюита][Петър Делчев][СЛОВОТО]



Втора част


Мамелюците* надигнаха глава и почти успяха да си върнат Египет. В Румелия и в Тракия, току под прозорците на султана, хилядни орди кърджалии си разиграваха коня и нямаше сила, която да ги спре. Истанбул трепереше, не му беше до презморските вилаети. Но Османската империя не от вчера беше впита като паразит в снагата на Европа. С козни, заговори и предателства тя се крепеше и все не падаше, макар от двеста години да я чакаха да се срути. Високата порта остави мамелюците да понесат удара на Наполеон, а след египетската авантюра на Франция издигна нов управник в Кайро – Мохамед Али Паша. Този неук албанец бе издрапал с огромни усилия до това назначение и нямаше намерение да дели властта с когото и да било. За няколко години набра сили – приласка народа, притисна мамелюците и излезе от сянката на Падишаха. В отговор той го провъзгласи за хедиф, само и само да не откъсне земята на фараоните от Империята.

Но за да бъде непоклатим тиранин на Египет, на Али Паша му пречеха последните останки от кастата на мамелюците. Те усетиха опасността и направиха немислимото – сдушиха се с вековния си враг, султана. Махмуд II нямаше нищо против някой да натрие носа на самозабравилия се хедиф. Така действаше Портата, защото нямаше сили да наложи волята си. Днес побутва един, утре подкрепя враговете му. Вилаетите оставаха слаби. Вътре в тях палетата се боричкаха за кокала, но не се късаше живо месо от Империята.

Мохамед даде вид, че е разтревожен от слуховете за новия съюз и е готов за преговори. Покани мамелюците на грандиозна вечеря в двореца си. Демир Бозан предупреди водачите им да не ходят, но те не го послушаха. Мислеха, че им се удава случай да приспят страховете на хедифа, като покажат, че също търсят път за помирение.

Шестстотинте мамелюци, които се отзоваха на поканата, паднаха заклани в градината на двореца на Али преди да бъде сервиран десертът. А преди да изгрее слънцето, хиляди техни събратя бяха посечени из целия Египет. За една нощ кастата им беше ликвидирана.

Когато след месец командващият патрулната английска ескадра сър Ралф Абъркомби го попита защо е заповядал клането, добродушният иначе паша отговори съвсем искрено: „Шестстотин порции сладолед щяха да ме разорят!” Мохамед Али беше ревностен поддръжник на индустриална Европа, чиито достижения искаше тутакси да пресъздаде в Египет. Сладоледът беше любимото му италианско изобретение, което в гореща Африка не беше никак евтино.

Седмица след екзекуцията на мамелюците секретарят на хедифа, както по европейски се наричаше първият му помощник, бе изпратен при Демир Бозан, за да го покани на официална среща в резиденцията на пашата. Поводът бяха пристигналите от Истанбул изключително важни вести. Демир имаше свои хора, които му осигуряваха преписи на всяка хартийка, достигнала до Мохамед, около час след получаването ѝ. Пашата беше неграмотен, а прочетеното на глас от тълмачите** или писарите вече не беше кой знае каква тайна.

Нищо изключително нямаше в последната пратка. Турция бе изгубила Бесарабия, Наполеон бе нападнал Русия – все интересни, но очаквани новини. Демир разбра, че Мохамед разчиства след клането и го подозира в заговор. С тази покана искаше да примами бея извън всекидневното му войсково обкръжение. Силите на двамата не бяха равностойни. Демир Бозан беше официално командващ армията на Падишаха във вилаета, но такава не съществуваше. Имаше армия на хедифа. Единствено двехилядният сирийски конен отряд бе дошъл в Египет с Демир и бе верен само нему.

Беят, оказа се, бил заминал на лов за цял месец. Или може би за два. В Нубия или май Етиопия, според някои Нигер. Приближените му не знаеха точно. Секретарят докладва как под предлог, че каляската му се е счупила, са го задържали повече от два часа в имението на Демир Бозан, който през това време вероятно е организирал бягството си.

Мохамед се ядоса, че уловката му не е сполучила. Искаше му се да се отърве от Демир тихомълком, с малко отрова. Но вече съжаляваше, че не е действал направо с груба сила. Загубите нямаха значение, а Портата щеше да преглътне някак си и този шамар.

Мохамед беше сигурен, че беят е напуснал Кайро, за да не излага на опасност конницата и свитата си. Но няма да ги изостави. За своите колекции от старинни оръжия той би броил последното си злато, но за своите хора би дал и последната си капка кръв. Тяхното спасяване щеше да го погуби. Това е ахилесовата пета на мъжете на честта – предвидими са.

Хедифът заповяда да обкръжат и денонощно да следят имението на Демир. Разположи свои верни дружини около Турмис, лагера на Сирийската конница, защото беше само на час езда от Кайро.

Постовите докладваха, че керван с покъщнина на бея – килими, абаносови мебели, десетки сандъци с книжнина и дори няколко мраморни статуи – е бил проверен и чака разрешение да тръгне за Александрия. Само с двайсет души охрана. Мохамед се замисли. След около месец се очакваше в Александрия да акостира ескадрата на сър Абъркомби. Това ли чакаше Демир? Сигурно щеше да потърси защита от английските си приятели. Но те бяха приятели и на Мохамед Али Паша. Да видим на чия страна ще застанат, когато пристигнат! Хартиите на бея не го интересуваха, нито старите му килими. Тази плячка не си струваше. Разпореди да пропуснат кервана да отпътува, но да го проследят.

За няколко дни всичко затихна, шпионите донасяха, че в имението на Демир Бозан е все така спокойно, керванът напредва бавно, сирийците си карат службата както преди.

По обяд на дванайстия ден пребит от езда куриер пристигна с важни известия. В либийското пристанище Тобрук били забелязани пазвантите на бея, черните братя, сами. Но наели кораб, който да откара трима пътници до Тунис. Тунис! Оттам задължително минаваха английските кораби на път за Египет. А Демир от години не се разделяше дори за минута с черните си телохранители. На пашата всичко му стана ясно – беят се надяваше под протекцията на английския флот да преговаря за живота на приближените си и за този на своите свидни сирийци. Мохамед се засмя злорадо – беше щастлив, че е разгадал плановете на врага си. Имаше повод за радост – Демир Бозан сам бе скочил в капан, за чието съществуване дори не подозираше. Защото сър Ралф Абъркомби, главнокомандващ патрулната ескадра, бе Велик майстор на Шотландския ритуал – масонската ложа, към която отскоро бе привлечен и хедифът на Египет. Мохамед не се съмняваше, че с акостирането на англичаните в Александрия беят-заговорник ще му бъде незабавно предаден. Пашата искаше да накара Високата порта да се пазари за живота на Демир Бозан. Накрая щеше да го убие – какъв по-добър начин да покаже на Империята колко е слаба и безсилна да спре него, хедифа, да се обяви за султан на Египет?! Пашата отмени усилената стража на двореца, изгони тримата телохранители-евнуси от спалнята си и заспа ухилен до най-младата си наложница.

Демир удари призори. Той не преговаряше, без да е готов за преговори. А според неговата воинска философия „готов за преговори” означаваше лично да диктува условията. Беят съвсем не беше на кораб за Тунис, както предполагаше Мохамед. Братята бяха изпълнили точно указанията на господаря си – в Тобрук се оставиха шпионите на пашата да ги забележат и да „разгадаят” намеренията им.

Най-верните бойци, свитата на бея, тези, които живееха със семействата си в имението, го напуснаха, скрити в сандъци с книжнина, току под носа на съгледвачите. Първата нощ керванът разтовари тайно живата си стока. Охраната му се смени с наемници, на които бе платено да закарат покъщнината до Александрия, но с изричното условие изобщо да не бързат. Други петдесет човека тръгнаха още първия ден с Демир, влязоха поединично в Кайро и се разтвориха в тълпата. До уречения час. Стотина верни на Падишаха воини от градския гарнизон също бяха призовани и подробно инструктирани.

Двеста души нахлуха от четири страни в двореца на Мохамед Али Паша призори, внезапно, тихо и напълно изненадващо. Сънената охрана не успя да гъкне. Бърз като кобра, точен като ястреб и нагъл като хиена, за по-малко от пет минути Демир превзе резиденцията без нито една жертва. Врати, които трябваше да са залостени, се оказаха отключени, ходници, по които трябваше да има патрули, се оказаха пусти. Подготвяният с мамелюците преврат даде своите плодове. При хиляда души лична гвардия и гарнизон от двадесет и пет хиляди войници Мохамед се събуди пленник.

Сирийският корпус се раздвижи и се приготви за поход много преди завземането на двореца. Слънцето ги завари в боен ред пред стените на Кайро. Дружините, които ги охраняваха, вече не съществуваха.

Мохамед не се уплаши, когато се оказа заложник в собствените си покои. Знаеше, че неговите войски вече блокират града. Конни разезди патрулираха пред изходите на двореца – от спалнята си чуваше чаткането на копитата по калдъръма. Всъщност това го събуди.

Артилерията изкара топовете срещу сирийците. Заредиха картеч и се прицелиха в редиците им. Демир плени хедифа, но силите му стигаха само за това – вече ги нямаше мамелюците, които да дадат дълбочина на това нападение и да го превърнат в преврат. Ако Демир убиеше пашата, щеше сам да погине ведно с хората си. Мохамед и семейството му срещу две хиляди и двеста-триста верни на Демир войскари и слуги. И двамата държаха нож до гърлото на противника си.

Срещнаха се на кафе в кабинета на хедифа. Поздравиха се приятелски, удариха по едно дълбоко темане. Беят обяви, че тъкмо се прибрал от лов и му съобщили, че Диванът го вика за нова кампания в Азия. Затова наминал да си вземат сбогом с великия хедиф, Аллах да намножи внуците му. Разговориха се приятелски, припомниха си славните битки и тъжни поражения. Избърсаха по някоя сълза, умилени от внезапния прилив на чувства при раздялата. Демир взе сабята му – за спомен, както сам каза. Пашата не се нуждаеше от напомняне, че е надхитрен. Градският гарнизон проспа придвижването на конниците, а охраната на двореца се оказа безполезна. За да няма недоразумения, беят отведе синовете на Мохамед Али Паша. Сирийският корпус прикри оттеглянето от Кайро.

Двете деца на хедифа се прибраха живи и здрави след няколко седмици. В Бур Саид ги освободиха веднага, щом и последното копито зачатка по корабна палуба.

 

 


*мамелюци – военна каста, властвала в Египет, с огромно влияние в Близкия изток, основана от потомците на немюсюлмански момчета, купувани като роби от владетелите на Египет и използвани като войници

**тълмач – преводач

 


напред горе назад Обратно към: [Балканска сюита][Петър Делчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Делчев Томов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух