напред назад Обратно към: [Балканска сюита][Петър Делчев][СЛОВОТО]



Пета част


Студеното есенно утро изведнъж бе отстъпило на зноен пек. Слънцето зашлеви Демир Бозан веднага, щом той излезе от сянката на рехавата горичка и пое нагоре по стръмнината. Бе заменил неудобната тежка чалма с бедуинска кефия*, пристегната с фин кожен агал**. Памучният плат пазеше главата и врата му, без него беят бе обречен бързо да изсъхне и изгуби силата си. Замижа от светлината и спря да поеме въздух.

Едва стотина крачки бе направил, а му оставаха още хиляди до върха. Намести товара на рамото си и пак пое с къса стъпка по ронливата пръст. Билото не се виждаше, колкото и да вдигаше взор. Знаеше, че е някъде горе, много нависоко, почти недостижимо. Но Демир Бозан трябваше да го достигне. Цял събор хора го гледаха. Българите се бяха събрали за безплатен сеир. За тях бе турен на кантар резила му. За войскарите, дошли да подкрепят господаря си, със сигурност бе заложена мъжката му чест. Но за Демир Бозан залогът бе много по-голям. Залагаше себе си срещу своето щастие.

Такива мисли го споходиха, додето крачка по крачка се изкачваше нагоре, към билото, към прохладата на сенчестите поляни. Пак понамести товара си, внимателно, нежно. Усещаше вече в мускулите на дясното си рамо да се впива тънката игла на изнемогата. Познаваше тялото си, още беше рано за тревога, но не беше ли рано и за тази резлива болка?! Отново спря и каза тихо:

– Росице, цвете мое бисерно, ще те преместя от другата страна.

– Добре, ага, премести ме – отговори нежен глас досами ухото му, защото беят на Врабево, славният воин на Падишаха, победителят от битката при Ал Алмастин, душегубецът и душеспасителят Демир Бозан, носеше на гърба си Росица, сирачето от колибарското село. Като песен на поточе му се стори гласът ѝ, силите му заклокочиха и той с лекота я премести на лявото си рамо.

Но не трая дълго тоя подем. Сам угаси желанието да се втурне нагоре по баира, да го превземе на юруш. Опитен бе беят, затътри се, все едно всеки миг ще се срине, но така знаеше, че трябва да цеди силите си – капка по капка, както сталактит в пещера плаче във вечността. Постоянство бе решението на непосилната задача да изнесе своята любима до върха.

Колкото и да беше лека, тя бе живо същество, а на него му тежаха и го побиваха надолу белите косми по брадата му. Слънцето свирепо го захапа, сякаш тигър се нахвърли връз беззащитна плячка, но Росица нежно сложи длани на горещото му чело и тихо зашепна:

 

– Който има мома на сърце, да му изникнат криле на нозе,

който носи мома на нозе, да си я има върба за снага,

който огрява живот за живот, слънце да не го гори,

който жадува мома от роса, жажда да не го мори...

 

Беят се заслуша и нещо го изпълни отвътре, разду дробовете му, заплашваше да го разцепи и да избухне, та да затрие целия свят. Или да го прероди.

Крачка след крачка се изкачваше, притворил очи, уверен, силен. Нямаше тегло тялото на изгората му, любовта им го дърпаше нагоре, нагоре, нагоре.

Като в транс стъпваше Демир Бозан, когато чу силен гърмеж. Отпървом се стресна и залитна на една страна, после си спомни какво означаваше изстрелът – неговите хора изпълняваха стриктно заповедта му и известяваха, че е изкачил една трета от стръмнината. Но още много имаше до върха, а сърцето на бея заблъска в гърдите му и това, което преди малко напираше да изхвърчи и да сграбчи всемира, сега се сви и го помилва като с коприва между плешките.

Мъжът се залюля и спря, аха да изпусне момата. Но Росица сама се задържа на рамото му, намокри ръката си от малко бърдуче, мушна я под кефията и я сложи на горещия врат на Демир. Приятната хладина го освести, а от нежното докосване олекнаха нозете му и отново се наляха със сила.

„Който има мома на сърце...”

Беят се съвзе и премести крак по сипея, тръгна, а зад него се люшнаха и поеха нагоре и черните му сенки. Отдолу, откъм полето, се чуха одобрителни викове и подсвирквания, серия гърмежи блъсна баира пред бея и се затъркаля обратно към събралото се в подножието множество, където мълчанието на българите започваше да възвира като курбан чорбата в казаните. Всички бяха видели колебанието на бея и как Росица хвана съдбата на двамата в своите ръце. Турците я възхваляваха, селяните я чумосваха, колибарите я ожалиха.

Върхът беше безмълвен, притаен, безразличен.

 

 


* кефия – памучна или вълнена кърпа за глава, обикновено бяла или карирана, която се връзва чрез лента, наречена **агал

 


напред горе назад Обратно към: [Балканска сюита][Петър Делчев][СЛОВОТО]

 

© Петър Делчев Томов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух