Обратно към: [Метафори][Роза Боянова][СЛОВОТО]

І

Докато си помислих, че съм жадна,

небето ми наля от бяла амфора —

подобно лък опънат

            звънна струята.

            И стреля в мене Бог.

            И пих от шепите му.

И ме поведе той през планината

като дете, което трябва да проходи.

Гущер на припек —

весело кривеше

опашка пътят,

мамеше сандалите ми.

И ме поведе Бог през планината

като дете, което трябва да прогледне.

Главата му от щастие димеше.

            И син поиска Бог.

            И го дарих с меда на имането.

Тогава се запалиха тревите.

Главня в ръцете си гневът въртеше,

забравил стадо дяволи край пътя.

И обедня Олимп,

            от боговете

            и мравките си даже

изоставен.

А аз —

    по-земна от преди —

прегърнах мрамора

и той въздъхна.

Тогава Бог заведох у дома.

ІІ

Да ни благослови с ключа касталски

бе ни повикал Аполон във своя храм —

плененото ни вдъхновение дано отключи.

Ала дела по-важни го възпряха в Троя.

И ние — грозните хлапета на умиращия век —

с петите си усетихме

            хлада на съвършенството,

            упорството да бъдеш вечен,

строгостта да властваш.

Да постоим на трона му ни пуснаха

и даже два пиедестала подредиха

                музите

(ако решим от забранените блюда безсмъртни

                да опитаме,

че масата на боговете е висока...)

Несъвършени —

            с две ръце

            и даже всички пръстчета,

            с тен земен

            и презрени дрехи,

                за да скрият

                невъзможните ни форми,

пира смутихме

и многовековното мълчание

изпълнихме със думи тъй обикновени,

                възмутителни почти.

Когато Аполон дойде,

            стояхме

смалени от възторг

и ослепели от безпомощност,

смирено чули

        как се стриваме

                на прах.

Олимп, юни '89

Обратно към: [Метафори][Роза Боянова][СЛОВОТО]

© Роза Боянова. Всички права запазени!