напред назад Обратно към: [Времена][Роза Боянова][СЛОВОТО]



Повиках бога на Луната...


На К. К.

 

Повиках бога на Луната

и дните ми той подреди

            като войници след сражение:

духът на мъртвите –

        нелепо съвършен –

в нозете ми положи;

на раменете си усетих да тежат

        оръжията на безумно смелите –

най-празните ръкави;

и знамето на оцелелите бе мое –

опашка около вратлето

на някаква уплашена победа.

 

Но съюзиха се Животът и Смъртта

и срещу мен се сляха –

плът хищна с кост прозирна,

човек и птица строга.

 

Сърцето ми умиращо върху везната падна,

а думите мълчаха в празното й блюдо –

ако сърцето натежи – ще се зачеркне казаното,

ако написаното значи нещо – защо ми е това зверче,

за кръв и болка жадно?...

 

Но поделиха ме по равно Животът и Смъртта

и бяха сити.

Окаяният Космос опъна прашка точна –

замери с мен Луната.

 


напред горе назад Обратно към: [Времена][Роза Боянова][СЛОВОТО]

 

© Роза Боянова. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух