Обратно към: [Меда на поезията][Роза Боянова][СЛОВОТО]

Подобно скръб

        полепва по стъклата тежък мрак.

Росата,

        тъй възторжена през сутринта,

        задъхана по обед,

сега звъни –

        парченца лед във чашата на есента

        и в моята преполовена чаша.

Годините ми –

        шепа орехи,

            защото са във твоите ръце –

разчупваме

        и ядките са пълни

            със здраве и живот,

            с деца и мед.

        Надеждата, забодена с карфица за прозореца,

        с криле за свободата си се бори.

Тъй тежък грозд лозата изтърва –

отдъхна си от грижите

        за птиците, за мравките и бъчвите,

роди за всички

        и спокойно си почива.

А старостта

        плете от спомените си дантели

        и мрежи –

            за досадници

            и за наивни.

Полепва по стъклата тежък мрак,

                    подобно креп.

Обратно към: [Меда на поезията][Роза Боянова][СЛОВОТО]

© Роза Боянова. Всички права запазени!