напред назад Обратно към: [Амфиполис на деветте пътя][Цветанка Еленкова][СЛОВОТО]



Фантазия


на онова смугло и слабо тяло

 

I

И тази нощ пеперудата влезе в стаята

огледа я с трите очи

крилете й бяха назъбени и тялото ми

което се поддаваше

между вън и вътре плоското ми тяло

с две някакви неравности

треските на кръвта стърчащи

там, от където всичко се процежда

от където още малка научавах

как майка ми зачева

а после чоплех с пръст стената

бабуните оставени в мазилката

„Давид“ на Микеланджело гърдите

на първото момче като китайски нощи

така прекосявах желанието

със сламена шапка в ръце

от тънките жилки на бягството ти

сплетена от гъвкавите жилки на мозъка

които мечтаеше да бъдат събирани

навързвани пренасяни

нежели да пикаят децата между тях-

на книгите да пожълтяват страниците

без да са ги разтваряли

Пеперудите не са само женски казваше дядо ми

те са и месести

хермафродити които се самозадоволяват

треперейки на светлината

дръпни въжето на лампата любов моя

поне тази нощ

без да се страхуваш от петна по кожата си

През двата най-горещи дни в годината

само влизането не личи

защото вратите на тухлените къщи зеят

защипват края на пейзажа

навън навътре

както децата отпиват преди да са се научили

обърканото течение на реките

когато се раждат децата на боговете

когато приижда ловецът на миди

ноктите му целите изядени

И аз обичах някога мъжете превърнати

в тръстики

 

II

В такава сутрин пленително-дръзка

да гледаш как салфетките от масите се разпиляват

как зърното на гърдата ти подскача

и пасианса на живота ти се разваля

картите наредени покривката карирана

в средата си не с трохи, а с малки точки от молив

Изтрити вече координатите на бъдещето

тези успоредници винаги с дълга основа

и по-къси страни

пътят към Бога

като изсъхналото дърво дето го гледах

всеки път през колата отивайки на море

като графита счупен от по-силно натискане

но все пак дупка оставил

черна кафява по краищата разнищена

от нетърпение или очакване

часовете в училище, когато пропускахме

думите на учителката

И какви пръсти само

какви петна върху листа оставени

на разпадналата се тетрадка —

каменната плоча с името най-отпред

и няколко стиха за пожелание

ах, тази миризма на влага и мъх — винаги в ниското

как ни смущаваше

и ти се иска да заровиш ръка

двете ти плитки провисени сянката

като свещен символ на Минойска колона

 


напред горе назад Обратно към: [Амфиполис на деветте пътя][Цветанка Еленкова][СЛОВОТО]

 

© Цветанка Еленкова. Всички права запазени!


© 1999-2024, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух