напред назад Обратно към: [Мона и Магелан][Светлана Дичева][СЛОВОТО]



Мона и Магелан


Съучениците ми явно се бяха чудили на какво се дължат едрите шестици на невзрачно момиче като мен. Името ми им отвори очите - бях еврейка, чуждо дръвче в градината, пораснало от довята семка. Не мисля, че знаех нещо за евреите. В онези времена никой не знаеше за Стария и Новия завет, за юдеите и християните, за Мойсей и пустинята, за Пътя на страданието в Ерусалим, този град на свещена прегръдка между християнство, ислям и юдеизъм, за Стената на плача и милионите листчета с молби към Господ, пъхнати в цепнатините на стената. Боя се, че тази стена в крайна сметка ще се пропука, изтърбушена от безкрайните ни претенции и молби към Висшата инстанция на Провидението, защото всеки от милиардите жители на планетата постоянно иска и иска, моли и умолява, и чака да му се даде, по възможност с пълни шепи, не, с пълни кошове, не, с гигантски торби, не, с денкове за пренасяне на покъщнина през океана... Ако Стената беше Стена на даването, на благодарност към Господа, изразена с дар, с подарък, с миниатюрен материален жест в отговор, вероятно Стената би останала празна цяла ера, както стоят празни кутиите с надпис: дарете за болно дете... Информацията за евреите и еврейството се появи много по-късно в нашия подреден и ограничен свят, заедно с откритието, че светът не е от тук до там, а е почти безкраен, както безкрайни могат да бъдат тълкуванията на житейските превратности. В онези времена на религията се гледаше като на опиум за народите. Обучаваха ни в духа на социалната справедливост - всички сме равни, с равни права, равни претенции и равни права за удовлетворяване на претенциите. Никой нямаше право да се прави на по-умен и да заграбва с черпака цели две шестици от общия бележков казан. Къде остана сакралната уравниловка?

Интересното е, че не децата на партийните началници се тресяха от учебни амбиции. Имаше и изключения, разбира се, но бяха рядкост. Децата на "другарите" като че ли бяха безразлични към пиедестала на Отличника. Знаеха, че каквото и да се случи, най-добрите места в държавата са резервирани за тях. Затова можеха да си позволят упадъчното удоволствие да се събират и слушат забранена музика, да пушат и пият и дори да посягат към онова светилище, наричано интимни отношения. Нямаха секса за нищо. И понеже техният богоизбран кръг беше с твърде къс радиус и с ограничени възможности за генно разнообразие, спокойно слизаха до нивото на плебса в търсенето на донори и партньори. Това падение имаше добра социална и интегрираща страна - така те опознаваха нрава и привичките на работническата класа и селскостопанските труженици: едно яко момче от Владая, син на овчар, бе техен любимец. Наричаха го Ален Делон, въпреки че вместо с теменужен поглед, гледаше с яростта на изгладняла пума. Важното беше да не го заговориш, защото шопският му диалект опропастяваще властното излъчване на изпотен самец. "Мълчи, мълчи, ще спечелиш! - съветваше го диригентът на училищния хор, в който Делон играеше важна тенорова роля. Съветът се отнасяше за периодичното обсъждане от хористите на предстоящите задачи на състава, а не за пеенето - там Делон не само че не мълчеше, но и ревеше като магаре. Така се случи, че Делон щеше да посее няколко малки Делончета, ако здравата ръка на училищното ръководство не се беше намесила. Поне два случая станаха широкоизвестни, може би защото девойките бяха от бомонда - "простолюдките" нямаха шанса да влязат в устата на училищната светска хроника и се оправяха с "положението" коя както свари. Родната медицина отърва света от мултипликация на Владайския Дон Жуан, но затова пък повечето момичета си създадоха мнение за секса като за животинско приключение на два събудени инстинкта, в което хапането и дрането с нокти са задължителен ритуал.

Големите житейски открития като цигарите, алкохола и секса се извършваха в богоизбрания "А" клас, класа на привилегированите. А аз бях заточена в "Е"клас, класа на богоизританите. Колко съм била наивна в размишленията си, ще разберете по-нататък. Да не ви мъча - искам да кажа, че под носа ми откритията са се извършвали във всички класове, дори и в нашия, но кой да забележи?

И така, повдигам клепачи една сутрин в класната стая, и какво виждат клетите ми очи? Пак съм сама и си стоя в непреодолим солипсизъм на последния чин. Седя си и не виждам нищо от дъската, защото пред мен е изправила гръб като стена баскетболитката Стефка от Казичене. Тя не може да членораздели и дума. Вместо това мучи. Всички в класа я обожават, защото е силна, неподправено проста, едър къс неодялан и нешлифован живот. Обичта сигурно произтича от сравнението - всеки усеща, че е нещо повече от Стефка и това го изпълва с незаслужена гордост. Опитвам се напразно да видя края на уравнението, но не става. Слагам ръка на рамото на гигантката, сякаш с този жест на Давид ще скъся ръста на Голиат поне със сантиметър. Тя извръща към мен напращял от игриви хормони торс и просъсква:

- К'во искаш, ма?

Свивам се в себе си като ритнат таралеж. Наистина, какво искам? И защо в края на краищата трябва да виждам края на уравнението? Човек вижда по два начина - с физически и с духовни очи. Физическите слепци май са най-окати духовно. Или поне аз така си мисля, а вие, ако желаете, не ме възприемайте като последна инстанция. Правила съм си експеримент. Затварям очи и си представям, че светлината завинаги е изтекла през улея на мрака. В първия миг живея със спомена за околните предмети. Хубавото започва, когато забравиш този пъстър свят. Защото тъмното също има нюанси, но не от светло към тъмно или обратното, а нюанси-състояния, нюанси-ухания, думи, усет - нюанс на очакването, на стаения страх, който вибрира в тъмното, на гъдела от следващия непознат и неразпознаваем миг, който ни причаква зад ъгъла, за да ни сграбчи за глезена. Особено осезаемо е чувството в тъмното, което може да се формулира като копнеж по приятел. На светло копнежът се размива из шарките на пъстрия евтинеещ свят.

В тъмното той се събира в една точка като мощна концентрирана материя, потъва в тази точка и се превръща в антиматерия. Приятел - антиматерия.

 


напред горе назад Обратно към: [Мона и Магелан][Светлана Дичева][СЛОВОТО]

 

© Светлана Дичева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух