напред назад Обратно към: [Васил Попович. Живот и творчество][Николай Аретов][СЛОВОТО]



Уводни думи


Средата на българския ХIХ в., епохата на зрялото Възраждане днес като че ли изглежда утаена и установена веднъж завинаги и сякаш не предполага сериозно преосмисляне, което да доведе до размествания в общата представа и изградената ценностна система. Поне в най-общи линии стойностите изглеждат наложени, не се очаква появата на нови фигури. Средновековието и ранното Възраждане са териториите, в които се допуска наличието на непознати книжовници, те усилено се търсят и откриват. Изкуството на ХХ в. е жертва на очевидно конюнктурни подходи, на загърбване или надценяване на автори и поради това предполага и провокира към навлизане в "литературата, която я няма" (Вл. Трендафилов). Но и зрялото Възраждане крие своите непознати творби и автори. Един от тях е Васил (Василаки) Попович.

Не би било справедливо да се каже, че Попович не е забелязан от литературните историци - напротив, отделни негови произведения дори са свързвани с възлови моменти от развитието на българската литература от 60-те и 70-те години на ХІХ в. Същевременно творчеството му се познава съвсем частично - акцентът пада върху няколко произведения, други се познават само като заглавия дори от специалистите, а трети са напълно неизвестни. Литературните историци, които се насочват към предосвобожденския период, все пак отделят някакво внимание на Попович, но името му практически изчезва от трудовете, посветени на първите следосвобожденски десетилетия. А той несъмнено присъства в литературата от това време, публикува интересни творби в престижни издания, предизвиква както положителни, така и негативни реакции. И което е по-важно, търсенията му като цяло съответстват на новата обстановка и в някои отношения дори подсказват за зараждащи се нови тенденции. Това положение провокира към ново (по същество първо) оглеждане на творчеството на В. Попович. Защото пренебрегнатите му страни често не отстъпват на изведените на първи план, които пък понякога са надценявани.

Трудно е да се посочат една, две или три ясни причини, които определят подобно отношение към творчеството на В. Попович. Очевидно става дума за сложен комплекс от мотиви, които оформят отношението към него. Най-лесно се забелязват мотивите на доскорошната конюнктура - наред с другото Попович е и автор на една пиеса с наистина впечатляващо заглавие - "Пролетариите или Трай коньо за зелена трева", която не може да не стъписва вчерашните литературни историци. Към това веднага се прибавя фактът, че той е от сравнително заможно семейство, а по-късно е и учител по български език на княз Александър Батенберг. От друга страна е русофил, дори донякъде свързан със славянофилските среди, но трудно може да бъде определен като ортодоксален и следователно образцов техен привърженик.

Житейския му път също не се вмества от обичайните схеми - роден във Влашко, руски възпитаник, той е един от малцината, които се връщат в Българско. Попович е последователен просветен деец, който обаче не се вмества в клишираната представа за "народните мъченици". Попадал не веднъж във вихъра на обществените борби, и то нерядко на страната на Каравелов и Ботев, той не се включва в никоя от съвременните му групировки. Доколкото днес можем да реставрираме литературните и личните му приятелства, то те го свързват с хора като Димитър Великсин, Теодосий Икономов, Никола Тъпчилещов, Богдан Запрянов, които също не се радват на особен интерес от страна на литераторите и историците. Поел по собствен път, Попович не попада и в представителните мемоари за епохата. Доколкото някой му отделя място в спомените си, това са негови ученици, които го споменават в някои вестникарски статии. Парадоксално е, че дори сина му знае твърде малко за него. Архивът на Попович е запазил свидетелства за усилията на сина да научи нещо за живота и творчеството на бащата десетилетия след смъртта му.

Доста по-ясни са литературните и личните му неприятели. Сред тях на първо място е влиятелният на времето В. Д. Стоянов, а след това и не по-малко авторитетният К. Иречек. И двамата са свързани с Българското книжовно дружество, на което и В. Попович е дописен член от учредяването, но което не веднъж критикува. Може да се допусне, че в някаква степен положителното отношение към Дружеството рефлектира негативно върху образа за Попович в съзнанието на изследователите на епохата, които единодушно и заслужено оценяват високо тази наистина народополезна организация.

При това на Попович не му подхожда и ореола на жертва, въпреки че нерядко (но вероятно не винаги) днес сме склонни да застанем на негова страна. Наред с последователното придържане към собствените принципи при Попович се откриват и прояви на не особено лек характер. Към това се прибавя и критичното отношение към фигури, които съвременниците и по-късните поколения оценяват особено високо - Николай Павлович, Иван Вазов. Но едва ли и в този случай Попович може да се разглежда като жертва. В някакъв момент и двамата правят достойни жестове към своя критик. А и не е известно дали Вазов въобще е знаел за отношението на Попович към него.

* * *

Интересът ми към Василаки Попович се роди още в края на 70-те години, когато бях студент във Великотърновския университет. Името се срещаше в лекциите на младия тогава доцент Иван Радев и, струва ми се, привличаше вниманието и на други колеги, които проявяваха интерес към литературата на Българското възраждане. Мотивите ми бяха свързани преди всичко с възникването на новата белетристика и несъмненото хронологическо предимство на В. Попович в този процес. Не можеше да не ми направи впечатление фактът, че това предимство не бе довело до появата на по-задълбочени и по-пространни изследвания, дори текстът на "Разходка до лозето" не се бе появил на български. И най-авторитетните изследователи го цитираха по един кратък преразказ на М. Димитров1. От тогава, повече или по-малко системно, събирам сведения за малко известния книжовник.

Следващият стимул за заниманията ми с Попович бе статията за него, която трябваше да напиша за "Енциклопедия на българската възрожденска литература". Тя бе готова още в 1981 г., въпреки че самото издание се появи едва през 1996 г. Пак в началото на 80-те години Ив. Сестримски ме покани да участвам в сборника "Учители будители" (1986). В. Попович бе първият автор, за когото с готовност приех да напиша очерк. От тогава не съм преставал да мисля за книжовника, но следващият стимул, вероятно най-мощния, получих, когато се запознах с архива му. Той доведе до написването на няколко статии, които намериха място в различни научни и литературни издания2. Повечето от тях не само представят, но и публикуват непознати текстове.

В процеса на работа постепенно се оформи и цялостния проект. Първоначално той предвиждаше издание на съчиненията на В. Попович, придружено от пространен предговор. Но обемът на подготвените за печат творби на Попович надхвърли планираното, а предговорът скоро стана твърде пространен и се превърна в самостоятелно изследване. Това наложи разделянето на проекта на две части - монография за В. Попович и издание на съчиненията му. Двете книги са тясно свързани помежду си и се допълват взаимно.

Тъй като житейският път на В. Попович е слабо известен дори и на специалистите, то представянето на творчеството му трябваше да бъде предшествано от една относително подробна биографична част. От своя страна отделянето на биографичния раздел от представянето на творчеството се оказа не толкова лесно и безпроблемно. След много колебания и преработки възприех принципа в биографичната първа част да включа и сведенията за публикуването на отделните текстове, реакциите на съвременниците, а при публицистиката - и контекста, в който се появяват статиите на Попович - всичко това е важна част от биографията на автора. Доколкото бе възможно, подобни сведения не се дават във втората част; изключения разбира се има, тъй като в някои случаи границата между текст и контекст далеч не е толкова ясна, дори без да се намесва знаменитата теза на Дерида, според която няма нищо, което да е извън текста. От друга страна отделянето на биографичната част ми позволи, въпреки стремежа за изчерпателност, във втората да не разглеждам част цялата публицистика и критика на Попович. За някои от по-малко значителните му изяви в тази сфера ми изглежда достатъчно разкриването на контекста, в които те се появяват.

При разглеждането на творчеството на Попович е възприет жанровия принцип. Където е било възможно са потърсени общите особености, които присъстват в различни жанрове, както и на характерни за епохата черти. Специално внимание бе отделено на някои творби и проблеми, които са важни не само в рамките на творчеството на Попович и това доведе до вмъкване на раздели, които разглеждат "неочакваната близост" между Попович и Ботев, мотива за изгорелите книги, сюжета за "нещастната фамилия" и пр.

* * *

Работата над проекта получи съдействие от редица колеги, на които дължа най-искрена благодарност. При издирването на текстове и илюстративен материал сериозна помощ получих от Христо Манолакев, Лидия Михова и Донка Правдомирова. Разбиране намерих и от Арманд Басмаджян, Боряна Христова и от целия екип на Старопечатния отдел и Български исторически архив на НБКМ, от ЦДА и Огнян Пунев, от НА на БАН и Мариана. Специална благодарност дължа на Надя Данова и Стефана Таринска, който се запознаха с една предварителна редакция на труда, изказаха ценни препоръки и насърчиха заниманията ми с делото на В. Попович. Почти готовият труд бе обсъден на разширено заседание на секцията "Литература на Българското възраждане" към Института за литература при БАН. На него, освен някои от споменатите колеги, полезни препоръки изказах Николай Чернокожев и др. Решаваща бе и подкрепата на Центъра за изкуства "Сорос", който частично финансира издаването на труда и така ускори пътя му до читателите.

 

 


1 Димитров, М. Българска повест от преди 80 години. - Родина, 1939, № 1. Ил. Конев съобщава за един нереализиран опит за превод и издаване на "Разходка до лозето". Вж. Ил. Конев. Белетристът Каравелов. С., 1970, с. 31 и сл.

2 Васил Попович contra Вазов. "Направи си сам литература" не е от вчера или как и защо В. Попович "разглобява" Вазов. - Литературен вестник, N 31, 15-21. 10. 1997; Един от първостроителите. Васил (Василаки) Попович (1833-1897). - Литературен форум, N 33, 28. 10 - 1. 11. 1987; Писателските истерики не са от вчера или за една малко известна възрожденска драма и нейния автор (Приложение: В. Попович "Писателски истерики") - Български месечник, 1997, N 1; Фикционално и документално в два неизвестни текста на Васил Попович. - Литературна мисъл, 1997-98, N 2 и др.

 


напред горе назад Обратно към: [Васил Попович. Живот и творчество][Николай Аретов][СЛОВОТО]

© 2000 Николай Аретов. Всички права запазени!
© 2000 Издателство Кралица Маб. Всички права запазени!<


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух