напред назад Обратно към: [Васил Попович. Живот и творчество][Николай Аретов][СЛОВОТО]



Велес и Пловдив. Завръщане в непознатата родина


Една от характерните черти в житейското поведение, а и на творчеството на В. Попович, е желанието за конкретна работа, за позитивни дела. Това желание го кара да изостави свободния живот в Браила и да стане главен учител в поробения Велес. По-късно Попович ще спомене и друг мотив за заминаването. Далеч от Браила той се чувства "честит да се избавя от преследванията и безчислените катастрофи на града ни" 86. Днес можем само да гадаем какво е имал предвид. Единствената сигурна отправна точка като че ли са дрязгите около Книжовното дружество.

Източниците посочват различни дати за пристигането на Попович тук. От една страна знаем, че е участвал в организационния живот на БКД в Браила в края на 1871 г. Същевременно някои източници го откриват във Велес още "в края на 1869 или началото на 1870 год."87 В дневникът на в. "Македония" на 28 януари 1870 е отбелязано: "Г. П. Каранфилович пише, че общината във Велес решила да приеме учителят, за когото им бяхме писали."88 Ако се съди от появила се по-късно статия, която приветства назначаването на Попович във Велес, и тъй като не се знае за друга препоръка, може да се допусне, че той е препоръчваният учител.89

По това време отшумяват битките от наскоро завършилата черковната борба, Велес влиза в границите на новоучредената Българска екзархия, просветното дело се развива и има нужда от високообразовани люде. Според В. Кънчов, подписал с инициала К. "Сегашното и недавното минало на град Велес", при Попович тукашните училища "достигнали върха на своето развитие". Други източници допълват: "Училищата във Велес били съвсем преобразувани, турено било начало за въвеждането на нагледната метода. Всичко показвало, че новото време искало нови сили [...] Градските борби взели друго направление. Васил Попович се опитвал с еснафското съсловие да ограничи преодоляващата власт на велешките чорбаджии."90

Към конфликта се насочва още един историк на простветното дело във Велес - Хр. Чочков. Той не посочва източниците си, вероятно се опира на устни разкази, допуска и явни неточности (например твърди, че Попович е "родом от Болград"), така че не бива да му се вярва безусловно. От друга страна Чочков очевидно познава добре просветния живот в града и сведенията му не трябва да се пренебрегват. Според него Попович е поканен за главен учител от ново, обединено училищно настоятелство, което му определя висока годишна заплата от 12000 гроша. За конфликта авторът пише:

Причините за това били следните: първата, че съгласно дисциплинарния правилник той отстранил временно от училището няколко ученика за големи престъпления. Изключените ученици били деца на първенци, деца разглезени, на чиито простъпки предишните учители гледали през пръсти, понеже назначението им зависело от бащите им. Ходатайствата и заканванията за да бъдат опростени провинилите се не помогнали. А втората и по-важна причина, че тогава еснафското движение срещу чорбаджиите било в разгара си, а учителят Попович държал страната на еснафите.

Поради това неговите противници чорбаджии не преставали да му причиняват всевъзможни неприятности. Отишли дори дотам, за срам на града, че довели сръбски учител и съдействали да отиват учениците при него....Говори се дори, че най-сетне чорбаджиите подшушнали на каймакамина, че нямали доверие в него, като човек от Влашко, който можел да внушава противодържавни идеи на младите.91

Възелът наистина е добре уплетен - косвено става дума и за сръбска пропаганда, може би за противодържавни идеи, несъмнено за междуличностни конфликти, а ако се съди от кореспонденцията на Попович, за която ще стане дума след малко, не е изключена и възможността за противоречие между различни търговски интереси. В някакъв смисъл сблъсъкът напомня за характерния за времето конфликт, пресъздаден по-късно от П. Ю. Тодоров в драмата "Първите". Във всеки случай и тук не бива да се бърза с лесните изводи. Наистина Каравелов пряко подкрепя Попович92, според Хр. Чочков П. Р. Славейков пристига в града и застава зад Попович. Но и противниците му са достойни личности. Доколкото може да се съди от кореспонденцията помежду им, сред тях са братята Константин и Дончо Босилкови, към тях трябва да се прибави и Йосиф Ковачев, извикан да замести Попович, а може би и следващите велешки учители Никола Живков, Филип Симидов и Дръндаров.

Зад противника на чорбаджиите В. Попович застават и тежкият цариградски търговец Христо Тъпчилещов и сина му Никола, с които учителят е в кореспонденция. Старият търговец се вслушва в бележките на по-младия учител, насочени срещу владиката Генадий, предава преценките му на "дяда екзарха" и на "на някои от членовете на синода", но препоръчва "вашите граждани" да се въздържат временно от радикални действия.93 Във всеки случай симпатиите на Попович са на страната на следващия владика Дамаскин, за когото произнася слово и когото неколкократно споменава в писмата до Никола Тъпчилещов.

Отношенията между връстниците Василаки и Никола са топли, откровени. Учителят разказва за заниманията си със "стародавни" ръкописи, които е намерил в читалището, за липсата на време и пр. На него е обещавал да праща материали за сп. "Читалище", на него изпраща и статията "Трябва ли да бъдем здрави..." Пак на него съобщава важната "новост" - довършването на железницата от Солун, която вълнува жителите на Велес. Споменават се и някакви стопански инициативи, но не става ясно дали В. Попович сам участва в тях, дали посредничи на Тъпчилещови, или само просвещава местните люде. А дали тук не се крие някакъв сблъсък на интереси, който да подклажда споменатия конфликт? "Малцината благоразумни търговци, които разбират от това, що аз им говоря за търговски дружества, като че им се иска да си посблизят капиталите, но липсува доверието, а себичността прави една подобна идея мъртва и тука нищо няма да излезе." Интересът на В. Попович към подобни финансови действия може да се потърси и в по-късната му пространна повест "Беше". Подобна икономическа проблематика, косвено свързана с някои текстове на Б. Франклин, не е чужда на възрожденската публицистика. 94

В едно от двете запазени писма се натъкваме на кратка и твърде двусмислена бележка: "От новоиздадените книги недавно ми ся случи да видя драмата на Друмева, която ми заемна няколко часа."95 Не особено контактни и експулсивни натури като на В. Попович могат да подхвърлят подобни реплики единствено пред приятели, с които ги свързват не само делови интереси. Наивно би било да не забележи разминаването с Друмев или да се сведе то единствено до разправиите около Книжовното дружество. Вглеждането в драматургичното творчество на В. Попович разкрива търсения в посоки, съвършено различни от набелязаните с "Иванку".

Според писмата на Дончо Ботулков до брат му Константин Босилков Попович напуска Велес и заминава за Пловдив през Цариград в началото на юли 1874 г.96, а към края на септември "учителката г. С. Дудикова си отиде завчера през Деде Агач. Тя самата не сакаше да учителствува поради болничността си. Лошите уста сакат да кажат, че отивала при Попова..." 97. Хр. Чочков е още по-категоричен - учителката Стоянка (Сава) Дудикова "в последствие се ожени за В. Поповича".98 Сведенията за нея обаче са повече от оскъдни, според някои учителката Сава Дудикова е "способна и прилежателна мома", която с негова помощ нарежда девическото училище.99 След престоя на Попович във Велес С. Дудикова сякаш изчезва от живота на Васил, а след няколко години той се оженва за Елена Радионова.

* * *

Във Велес Попович не прекъсва книжовните си изяви. От това време е статията му "Трябва ли да бъдем здрави, за да бъдем полезни"100, която дава интересен израз на неизбежното стъписване на непознаващия до тогава конкретните условия по българските земи учител, роден в Браила и учил в Русия. Това стъписване ще да е било познато и на други, но като че ли единствено Попович го изказва публично.

От времето на престоя му във Велес е и неговото "Слово, изречено при посрещането на Н. Вис. Пр-ство Г. Дамаскина във Велес"101, в което се съдържа отношението му към завършилата черковна борба. Дамаскин е първият български владика във Велес.

Докато е във Велес Попович не прекъсва отношенията си с БКД, като в интересите му се появява нов акцент - старобългарската книжнина и въобще старината. По-късно той като че ли няма да се интересува от паметниците на средновековната литература, но тук на два пъти се насочва към подобни проблеми. През 1872 г. от Велес изпраща до "Периодическо списание" описание на "два-три стари ръкописа, писани на пергамин"102. Публикацията е непривично кратка за автора и се ограничава с по-общите белези на книжовните паметници. Днес трудно могат да се идентифицират представените фрагменти от две изборни евангелия, наречени от Попович Ончевски и Бистрицки ръкопис, и един требник. Все пак може да се предположи, че едно от изборните евангелия, според Попович - 33 листа без начало и без край, днес се пази в ръкописния отдел на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий". В този ръкопис от 31 листа има приписка, която се споменава, че през 1875 г. той е подарен от Косте х. Поптефов-Чингаров на Г. П. Бояджиев от Велес.103

На 25 юли 1874 от Цариград Попович изпраща писмо, към което добавя "четири ръкописи старобългарски [...] между им и такива, които се отнасят до чистата философия, нещо твърде рядко засега между известните старобългарски ръкописи"104. Ръкописите са получени от А. Владикоевцов, към тях са прибавени и 128 народни песни, събрани от Г. П. Бояджиев; "все в дар за Кн. дружество" Попович изпраща и десетина ценни стари монети за които смята, че заслужават да бъдат представени на публиката. Г. П. Бояджиев, който е събрал песните, очевидно е същият, на когото през 1875 г. е подарен ръкописа, споменат в статията на Попович за "Периодическо списание". Вероятно преди това предишният му собственик го е показал и на Попович.

По това време Попович отпечатва и няколко разгърнати рецензии, в които, както и в "Нещо за новата картина на г. Н. Павлович", не се задоволява с анализ и оценка на конкретните творби, а разгръща на широко своите възгледи по различни въпроси. Пространната рецензията за "Школска педагогия" на Йосиф А. Ковачев 105 е безмилостна към автора и неговия труд, като обвиненията са както към съдържанието, така и към езика и стила. При разглеждането на този критически жест не бива да се пропуска и фактът, че точно Й. Ковачев е извикан във Велес от противниците на Попович, за да го замести в училището и това не може да не е довело до някакъв сблъсък между двамата.

Не може да не направи впечатление сарказмът на критика, който е безмилостен и към клетия Оджаков в пространната рецензия "Няколко забележки върху "Науката за песнотворството и стихотворство..."106. Този сарказъм пък е дал основание на редактора на "Периодическо списание", В. Д. Стоянов, стар противник на Попович, да го апострофира в няколко бележки под черта.107 В по-ново време обаче Ст. Таринска открива "неогласено единодушие по въпросите на поезията"108 между рецензията на Попович и възгледите на Ботев.

Според Хр. Чочков на Попович принадлежат и сатирите "Грохотски химни", публикувани в "Шутош", в които той "в стихотворна форма силно е подиграл всички чорбаджии". 109 Цикълът завършва с бележка: "Грохот е място, известно в историята под името Вроход и се намира близо до един скоро прославен град в нашето отечество." Въпросът с авторството на тези неподписани стихотворения не е изяснен докрай, днес те присъстват в съчиненията на П. Р. Славейков 110.Не ми е известно да са разчетени конкретните обекти на сатирата, а тяхното наличие е несъмнено. Когато това стане и когато се разкрие смисъла на цитираната бележка, може би ще може да се хвърли допълнителна светлина и върху живота на Попович от това време.

* * *

През 1874 г. В. Попович се установява като учител в Пловдив, където остава до 1879 или, според други източници - до 1877. По думите на неговия ученик Благой Димитров

Попович беше нещо като надзирател на пансионана Тодор Пащанкатаи живееше там. В гимназията беше учител по български език [...] В Пловдив имаше читалище. Всяка събота даваха сказки или представления. На тия сказки и представления ни водеше Попович. Веднъж даваха "Велизарий". Главната роля - Велизарий - се игра от Кочо Чистеменски - обущар, неграмотен човек. На него представление ни води Попович. По този повод след представлението, като се върнахме в пансиона, Попович ни каза, че играта на Кочо Кундурджията била толкова съвършена, че ако той би бил в Русия, би бил приет да играе в императорския театър.111

През 1875 г. Васил се оженва за Елена Радионова.112 Не разполагам с никакви сведения за нея, съвпадението на фамилните имена с Александрина Радионова (Иванова) - участничка в трупата на Д. Войников в Браила и съпруга на Б. Запрянов - допуска възможността двете да са сестри. Името "Радионов" се мярка още един път в живота на Попович - в цитираното писмо до Раковски от 10 септември 1859 г. Попович съобщава за смъртта на С. Радионов от Болград.

Родословното дърво на рода споменава няколко деца на Елена и Васил Попович - Катя, Невена и Николина. 113 По неясни причини тук е пропуснат сина Николай Попович. А именно на неговата синовна ревност дължим богатия архив на В. Попович, предаден за съхранение в ЦДА от Елена Попович, внучка на Васил и дъщеря на Николай114. Можем само да гадаем какво е станало със Сава Дудикова и дали това не е втори брак.

По същото време Н. Геров се опитва да осигури руска дипломатическа закрила на пловдивските учители - руски възпитаници Хр. Д. Павлов, Д. Благоев и В. Попович115 .

* * *

От времето на Освободителната война е един от малкото запазени фрагменти от кореспонденцията на Попович. От него научаваме и за един-двама от малобройните му приятели - Богдан (Тодор) Запрянов116 и жена му Александра, която преди години заедно с Матилда Попович участва в представлението на Войников. По това време Запрянов е преводач в руската армия и често пише на жена си в Браила. В кратко писмо, изпратено от село Долно Камарци на 28 декември 1877, той споменава "утре тръгваме за в Т. Пазарджик и оттам в Пловдив, гдето, надея се, да намеря Василаки" 117. На 9 януари 1878 от Пловдив той започва следващото послание с разказа за приятеля: "Става три дена откак съм в Пловдив. Преди всичко тука бе ми грижата да узная за Василаки и много се зарадвах, като ми казаха, че е жив и здрав. Намерих го, целувахме се, и двамата бяхме в голяма радост." 118

След няколко дни и Василаки изпраща писмо на Алексaндра, в което срещаме имената на още няколко приятели или родственици от Браила - братята Васил и Никола Йорданови и "батя Аврама"119.

Мила Александро! [...] Тези дни имах радостен случай да се срещна със съпруга ти, обичливий Т. Запрянова [...] Не трябва да ти казвам, че срещата ни бе възторжена..." 120

Подобни документи, свързани с Попович, които свидетелстват

за неподправена човешка близост, са малко. Може би защото не са се запазили,

а може би защото и приятелите са били не особено многобройни. Прави впечатление

и това, че, както и в останалите запазени свидетелства и документи, името на

съпругата на Попович отсъства. Догадките могат да тръгнат в различни посоки,

но факти липсват...

 

 


86 НБКМ-БИА, II Д, а. е. 1558а.

87 К. Сегашното и недавното минало на град Велес. - Периодическо списание на българското книжовно дружество в Средец, 1892, N 40, с. 601.

88 Литературен архив. Т. 1. П. Р. Славейков. С., 1959, с. 180.

89 Вж. Македония, 5, N 51, 20 декември 1971.

90 Кънчов, В. Йордан Хаджи Константинов Джинот. - Български преглед, III, 1896, N 4, с. 102. Вж. и К. Сегашното и недавното минало на град Велес. Кратък очерк. - Периодическо списание, VIII, 1892, N 39-40, и В. Кънчов. Избрани произведения. Т. 2, С., 1970, с. 272-275.

91 Чочков, Хр. Град Велес. Учебното дело до революционните борби. С., 1929, с. 29-30.

92 Вж. Независимост, 4, N 29, 4 май 1874. Вестникът на Каравелов също представя конфликт между чорбаджиите, които подкрепят Й. Ковачев и народа, който стои зад В. Попович.

93 Начов, Н. Христо П. Тъпчилещов. Живот и неговата обществена деятелност. С., 1935, с. 151.

94 Вж. Н. Аретов. Преводната белетристика от първата половина на ХІХ в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията. С., 1990, с. 70-82.

95 НБКМ-БИА, I А, а. е. 4257. Писмото е от 23 март 1873 г., а споменатата драма очевидно е "Иванку, убиецът на Асеня I" (1972). Статията "Трябва ли да бъдем здрави..." тръгва с писмо от 6 април 1873. Вж пак там, а. е. 4258.

96 Вж. НБКМ-БИА, ф. 174, а. е. 4, л. 31.

97 НБКМ-БИА, ф. 174, а. е. 4, л. 43. Продължението на изречението трудно се разчита. Няма съмнение, че става дума за В. Попович, който и другаде в писмата на Д. Ботулков е наричан "Попов" и "Поп."

98 Чочков, Хр. Цит. съч. с. 32.

99За нея вж. В. Кънчов. Избрани произведения. Т. 2, с. 276-277; НБКМ - БИА, ф. 174, а. е. 4, л. 43.

100 Читалище, III, 1873, N 7.

101 Право, VIII, N 7, 30 април 1873.

102 Паметници. - Периодическо списание, I, 1874, N 7-8.

103 Вж. ръкопис N 18 (237). Вж. Б. Цонев. Опис на ръкописите и старопечатните книги в Народната библиотека в София. С., Т. 1, 1910, с. 19-20; вж. и Б. Христова, Д. Караджова, А. Икономова. Българските ръкописи от ХI до ХVIII, запазени в България. Своден каталог. Т. 1, С., 1982, N 20, с. 26-27.

104 Документи за историята на БКД... с. 407-408. Настоятелството на дружеството благодари със специално писмо. Пак там, с. 416-417, вж. и с. 504. Вероятно това са пазените в библиотеката на БАН Велешки сборник от втората половина на ХIV в. (N 81), който включва съчинения на Максим Изповедник и Григорий Богослов; сборникът "Григориеви слова" от ХIV-ХV в. (N 69) и Богословски сборник откъм средата на ХIV в. (N 83), писан от йеромонах Висарион Дебърски. И в трите има бележка "На Бълг. Кн. Дружество подарил Георгий А. Владикоецов от Велес". Не е ясно кой е четвъртият ръкопис, който според цитираното писмо също трябва да е "дар от г-на А. Владикоевца от Велес". Освен това В. Попович е дарил на БКД големия сборник от ХIV-ХV в. (N 80), на който има бележка, според която е бил собственост на Стефан Ряпов, а е дарен от В. Попович. Вж. Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН. С., 1969, с. 188-191 и 194-196. Вж. и Б. Цонев. Сб. БАН, т. 6, 1916, N 7-10, с. 17-62. За Ст. Ряпов се знае, че е бил учител в Браила през 60-те години и е починал през 1866 г. (Вж. Б. Цонев, Цит. съч. и Българска възрожденска интелигенция. С., 1988, с. 577), така че Попович вероятно го е получил от наследниците или е дарил ръкописа още в Браила, или го е взел със себе си във Велес и оттам го е пратил на БКД.

105 Школска педагогия или методическо ръководство за учителите и управителите на народните школи. От Й. А. Ковачев. Част първа... 1873. - Читалище, IV, 1874, N 15, 16 и 17, с. 405-412, 455-463, 484-490.

106 Периодическо списание, I, 1873, N 7-8. Вж. и Българска възрожденска критика. Съст. Г. Марков. С., 1981, 287-303. Тук текстът е поместен "със значителни съкращения" и представя първата част на рецензията.

107 Към думата "пожалуй" - "Пожалуй, г-не Попович, не знаем какво ще рече на български. Чини ни се, ама, да не искате да кажете: да речем. З. Р." Към израза "ни зряли, ни врели" - Народът изговаря тая пословица: ни врели, ни кипели. З. Р." Цит. по Българска възрожденска критика..., с. 291, 296.

108 Таринска, С. За отношението на Христо Ботев към "Периодическо списание". - Във: Възрожденският текст - Прочити на литературата и културата на Българското възраждане. В чест на 70-годишнината на проф. Дочо Леков. С., 1998, с. 41.

109 Чочков, Хр. Цит. съч. с. 30.

110 Вж. Славейков, П. Р. Съчинения. Пълно събрание. Съст. С. Баева, Ел. Диловска, Цв. Македонска. Т. 2, Изд. на БАН, С., 1965, с. 273-278 и 471; Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 1. Под редакцията на П. Тотев. С., 1978, с. 160-166 и 348. Стихотворенията, публикувани в "Шутош" (1, 1974, № 20, 22, 24 и 25) не са подписани, а редакторите на съчиненията на Славейков не посочват аргументите си да включат "Грохотски химни". От своя страна синът на В. Попович, може би под влияние на Чочков, също без да посочва аргументи споменава "Грохотски химни" сред произведенията на баща си. Вж. ЦДА, ф. 988, а. е. 5, л. 17.

111ЦДА, ф. 988, а. е. 5, л. 11-14. За постановката на "Велизарий" в Пловдив през февруари 1875 вж. Източно време, 1 N 49, 18 януари 1875; НБКМ-БИА ф. 174, а. е. 9, л. 2-3; Н. Генчев. Възрожденският Пловдив, Пловдив, 1981, с.454. Според Ст. Каракостов постановка на "Велизарий" в Пловдив по това време не е документирана, а К. Чистеменски е вероятно изпълнявал ролята в Перущица. Вж. Ст. Каракостов. Българският възрожденски театър... с. 545 и 662.

Бл. Димитров и друг път се връща в спомените си към учителя си В. Попович и разказва за неделните посещения на църквата. "Съслуживец" на Попович е Малей Малеев, а след учениците са Тодор Танев, който идва от родния си Велес заедно с Попович, и Димитър Ризов. Вж. и Бл. Димитров. Някога в Пловдив. - Македония, 6, N 1533, 26 ноември 1931; Вж. Б. Димитров. Пловдивски спомени от 1874-1876. - Мир, N 12292 и 12298, 1 и 8 авг. 1941.

112 Вж. К. Бойчева. Васил Попович. - Родна реч, 1981, N 3.

113 Вж. НА БАН, ф. 150 К, а. е. 1.

114 В архива на В. Попович се пази и екземпляр от детското вестниче "Поточе" (N 8, 15 февр. 1930), където е публикувано симпатичното стихотворение "Нашето кученце" от "Ел. Н. Попович (ученичка от III отд. - София)". Малката авторка вероятно е внучка на Васил Попович.

115 Вж. Из архивата на Найден Геров. Т. 2, 1914, с.119. Вж. и Н. Генчев. Възрожденският Пловдив... с. 339 и 370.

116 Богдан (Божидар, Тодор) Запрянов (1836-1879) е роден в Куру чешме (Хасковско), учи в Москва (1855-1863), след това се установява в Румъния, в Браила е през 1870-1873 г.

117 НБКМ-БИА, II Д, а. е. 1555.

118 НБКМ-БИА, II Д, а. е. 1558.

119 Аврам е най-големия брат на Васил. Вж. НА БАН, ф. 150 К, а. е. 1.

120 НБКМ-БИА, II Д, а. е. 1558а.

 


напред горе назад Обратно към: [Васил Попович. Живот и творчество][Николай Аретов][СЛОВОТО]

© 2000 Николай Аретов. Всички права запазени!
© 2000 Издателство Кралица Маб. Всички права запазени!<


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух