напред назад Обратно към: [Васил Попович. Живот и творчество][Николай Аретов][СЛОВОТО]



Следосвобожденски разкази


Следващите повествователни творби на В. Попович, достигнали до нас, са писани след Освобождението. Възможно е, разбира се, някакви опити да са се изгубили, и все пак двадесетината години, които отделят "Разходка до лозето" от следващите публикации на разкази, поставят въпроса доколко интересът на Попович към този жанр е постоянен. Днес човек остава с впечатлението, че при него писането на прозата става по-инцидентно, докато основните му амбиции са в драматургията, а поезията се оказва някъде по средата. Все пак архивът му пази няколко непубликувани разкази - "Как прекарали чичо Геро и икономката му баба Индришица тоя Великден", "Тил (Камъкът се хвърли)", "Ахмак Рашо", "Майор Арколес", "Янош", "Спиртов", "Български войвода", "Арсений Богомолец", "Трайчо Аферката и неговия побратим Панчо Сандов" и други, които са изградени около два-три общи модела. Тук ще бъдат разгледани някои от представителните за търсенията на автора опита.

Следосвобожденските прозаични творби на Попович се насочват към нови пространства и само частично пазят характерните белези на модела предосвобожденски повествования - останала е и дори е засилена претенцията за достоверност, както и някои следи от непрякото повествование, но в повечето случаи изчезва мотивът за нещастната фамилия (той може да бъде потърсен само в повестта "Беше", и то радикално трансформиран), а в някои случаи дори и българската среда.

Въпреки че на времето предизвикват известни критически реакции, по правило негативни, днес те са практически непознати. Най-рано се появява разказът "Един епизод от Мехадия" (1881), който връща читателя десетина години назад във времето. Той е от очерков, репортажен тип и вероятно има някаква фактологическа основа. В такъв случай той би представлявал интересен документ за живота на Попович и евентуалното му познаване на тогавашните курорти - нещо, което струва ми се не е документирано и коментирано при никой от възрожденците. От друга страна разказът може да бъде възприеман като сатирична картина на упадъка на нравите, при това изобразяваща една небългарска среда.

Сюжетът не "Един епизод в Мехадия" е съсредоточен около една семейна разпра, преминала през много перипетии, които вероятно трябва да изглеждат комични, и завършила с изчезването на съпруга и опозоряването и ограбването на съпругата. За разлика от другите белетристични творби на Попович тук липсва повествовател, който да участва в събитията. Авторът заема не особено симпатичната гледна точка на любопитен и доста консервативен наблюдател, който осъжда героите без да се опитва да ги разбере. Той не крие антипатиите си към "влашкия живот", към "стремлението на женския пол да се еманципира от тиранията на мъжете", а в известен смисъл и към евреите - измамникът, който се възползва от обстоятелствата за да ограби жената, не случайно е представен като "лукавий жид".

Разказът е забелязан от Св. Миларов, който му отделя място в една статия, посветена на "Периодическо списание", където е поместена творбата на В. Попович. Критикът, който сам е интересен белетрист, е прав в твърдението, че творбата не подхожда на изданието, в което е публикувана, прав е и в оценката и препоръката: "Този разказ описва една сцена от едно общество, освен че чуждо, но за каквото въобще нашите българи нямат и понятие; при това той със своята подавляюща реалност прави четенето му тягостно; няма нити оня изобилен сладък хумор, който да подсладява горчиво-солената вода, която ни се подава [...] Ето сега, през тез ваканции, да бяхте нарамили торбата и да тръгнете из Българско, на връщане ви щяхте да намерите нещо в нея. Толкоз повече, че вие отпреди не сте живели в България, доколкото знаем. Искрено е нашето мнение, г. Попович, помислете си върху него и вас ще ви четат с отрада и благодарност [...]161

Любопитно е, че преди години по повод превода на "Чичева Томова колиба" от Х. Бичер-Стоу, направен от Д. Мутев, самият Попович отправя подобни укори към "Български книжици": "Вместо преводи на чужди романи и приказки, развиващи се според други начала и в друга сфера, по-приятно би било да се прочете нещичко за националната старина или, ако предпочитате, за съвремието, но само че за това, което би било съзвучно със съвременните разбирания на българския народ."162 Явно нещо се е променило - вече не само народният живот е важен и интересен. От друга страна промяната е частична - чуждото е интересно, но все още предимно като негативен пример. След десетина години Алеко Константинов най-категорично ще потърси и позитивното в чуждото.

Темпераментният критик Св. Миларов е прав в оценката, препоръката звучи доброжелателно. Но има и известно разминаване с автора, който се стреми да представи именно чужди, "екзотични" герои, каквито впрочем присъстват и в забележителните "Спомени от цариградските тъмници" на Миларов, появили се на български език през 1881 г, едновременно с "Мехадия". Във всеки случай Попович заявява: "то бяха типове от влашката развалена цивилизация, каквито човек може да срещне само във Влашко, във всички почти обществени разреди, по всички градища. Безобразието, сир. безнравствеността и безочливостта на подобни личности надминува всяко описание" - чрез думите на един от героите говори самият автор. Друг е въпросът дали не той не се докосва до някой общобалкански или дори по-универсален тип. Във всеки случай мотото "Тебе казвам дъщи, усещай се, снахо" настоява за някаква актуалност на сюжета.

Интересно е, че по-късно и С. С. Бобчев пише "откъслечен дневник", по-скоро пътни бележки, наречени "Четири недели в Херкулесбад (при Мехадия)"163. От тази творба се разбира, че Херкулесбад в Австро-Унгария е популярен на времето балнеоложки курорт. Бобчев също го описва иронично като нещо чуждо, особено на славянските му пристрастия. Интересно е, че авторът споменава няколко души с името Попович, които е срещнал там - собственик на вила или градина, собственик на ресторант, "стари румънски свещеник", помощник на главния администратор на курорта. Фамилията несъмнено е популярна и сред българи, и сред сърби, но дали все пак Васил не е гостувал тук при някой свой роднина, когато е събирал впечатления за своя разка...

Подобен очерков характер има и по-късният разказ "Самозваний доктор Искро Кибритов" (1894) 164, който също създава впечатление за не особено сръчно предадени лични впечатления. Този път сюжетът е български и представя в сатирична светлина користен самозван лечител. Донякъде парадоксално е, че предписанията му всъщност днес изглеждат не чак толкова смехотворни и безсмислени - Кибритов лекува настинка с "гореща вода за нозете" и чай от лайка. Но в очите на Попович и неговия герой тези препоръки са недостатъчно "научни", те носят в себе си предразсъдъци и суеверия, с които Просвещението е призвано да се бори. По сходен повествователен модел са изградени и повечето от останалите следосвобожденски разкази на В. Попович.

* * *

Една творба на Попович представлява по-специален интерес. Тя също е изградена по познатия модел, но житейският материал, на който тя се опира, провокира любопитството на днешния читател, а и косвено разкрива важни страни от неговия манталитет, разбирания и душевни борби. В архива на писателя се пази разказът "Възпоминание за чуждите нрави в София. Дон Жуан" 165, който е част от своеобразната трилогия "Смях и гняв", в която са включени печатаният разказ "Доктор Кибритов" и непечатания "Даскал Първев". "Дон Жуан" също представлява сатиричен портрет на съвременник. В случая става дума за мъж, който изоставя бременната си любовница и бяга в чужбина. Героят обяснява своето заминаване с по-различни мотиви: "Хората са тука мизерни [...] малодушни, интриганти. Тука човек не може нищо да направи, освен да се мъчи денем и нощем напразно. Станал съм сред вас като вампирин." Намесени са и не особено похвалните нрави на двореца, като моралната присъда е произнесена от една консервативна и патриархална гледна точка. Събитията са представени през очите на двама явно образовани българи (предишната епоха би ги определила и като "природни"), които не само срещат чужденците и коментират тяхното поведение, но дори и ги проследяват в парка.

Разказът не е особено сполучлив, но провокира читателя да потърси прототиповете на героите, които са представени с напълно условни инициали - А., Х., Г. Изкусителна, макар и не напълно доказана хипотеза би могла да свърже донжуана с Константин Иречек. Изразът "чуждите нрави" от заглавието подсказва, че става дума за чужденец, при това "знаменитост", "един от нашите просветители", посрещнат с отворено сърце от българите. ("Ние ви имахме като свой.") Героят има червена (на друго място "чифутска") брада и прилича на "евреин, пришелец от Русия или от Румъния". Накрая той заминава набързо, подгонен от обстоятелствата. Споменаването на Русия или Румъния вероятно трябва да маскира твърде директното назоваване на познатата личност и едва ли е сериозен аргумент срещу предлаганата хипотеза.

Както е известно К. Иречек пристига в България през 1879 г. и става главен секретар на Министерството на народното просвещение, след това министър, а накрая - председател на учебния съвет и директор на Музея и Библиотеката. На 1/13 септември 1884 г. той заминава за в Прага, където поема катедра в университета. Десетина години по-късно Бай Ганьо ще го завари все още ерген, който живее с майка си и да се чуди "за коя госпожа е думата" 166.

Събитията в творбата започват "през месец август 1884 г.", и ако се съди по датирането на другите разкази от трилогията "Смях и гняв", "Дон Жуан" е писан непосредствено след заминаването на Иречек. В разказът става дума и за друга "знаменитост", която наскоро "ни се насити" - поне в единият случай визираният трябва да е Иречек.

Малко парадоксално личността, която се противопоставя на Иречек и на "чуждите нрави", е Васил Попович. Парадоксът е в това, че той никак не е подходящ за говорител на традиционния битов консерватизъм. Всичко в живота му го отнася по-скоро към лагера на "проевропейски" настроените българи от това време, при това с показателното в случая уточнение за близост до славянофилските среди. Както бе вече дума отношенията между К. Иречек и В. Попович са обтегнати. Иречек по принцип е доста строг към българите, понякога е мнителен и прави впечатление на надменен. Негативното му отношение към Попович може да се обясни с въздействие от страна на В. Д. Стоянов - приятел на Иречек и заклет противник на Попович. В дневника си Иречек на няколко пъти иронизира Попович. Изглежда с "Дон Жуан" българинът си отмъщава на ироничния и самоуверен чужденец. Сходна косвена сатира на Иречек може да се открие и в един по-късен текст от архива на Попович - "Послание Зоила Аристархова Александру Онголскому" от 1887 г.167

Прелъстената хубавица, която очевидно не е случайна личност, също провокира любопитството ни. Тя се оказва приближена до двореца, на нея е била "връчена" "една част от судбата на софиянците, за да не кажа по-голяма дума". Бележките на Владимир Сис към изданието на писмата на Иречек ни представят годеницата на Иречек и историята на техните взаимоотношения:

[...] Клотилда Цветишич, хърватка от Загреб, свършила педагогика във Виена, учителка в Загреб, после учителка и директорка в първата Софийска девическа семинария (сега гимназия). Хората, които са я познавали, казват, че била сериозна жена и че дълго време се противила да приеме ръката на Иречек. Пред големите настоявания на Иречек най-после склонила да се сгодят, дала си веднага оставката и заминала за Загреб да се приготви за сватба и да чака там Иречек да дойде да се венчаят. Като се върнал от България в Прага, Иречек писал на Цветишич, че неговото семейство никак не позволява да се ожени за нея, но че той е готов да държи на думата си, ако тя настоява. Щом получила писмото, тя веднага без колебание отговорила, че престава да се счита негова годеница. Съпругът на нейната по-стара сестра проф. Майснек от Загребския университет без съгласието на Цветишич е ходил в Прага да се обясни лично с Иречек. Вследствие на това Иречек се намираше в такова угнетено и раздразнено състояние.168

Днес имаме неочакваното и рядко предимство да можем да погледнем на събитията, представени в разказа, през очите на сатирично представения герой. В дневника си Иречек сравнително често споменава Клотилда Цветишич, с която очевидно е близък и към която храни приятелски чувства, но никъде не я назовава своя годеница. Вместо това през октомври 1884 той отбелязва: "На 16, в четвъртък стояло във вестниците ("Politik"), че тези дни щял съм да се женя в Загреб"169 и дори залепва изрезка от вестник.

В бележка под черта преводачът на "Български дневник" Стоян Аргиров изказва предположението, че някои дискретни споменавания в дневника, писани при това на френски, италиански и дори латински, се отнасят за Клотилда:

Дълго през нощта се разхождахме със Златарски на месечина в топлия въздух из улиците, parlando de una cosa, que j'etais presque en train de la faire [говорейки за едно нещо, което аз бях на път да извърша]; за това нещо говорих след обед и с Вацова, който най-много беше виновен за него.

В четвъртък (Възнесение Господне) ходих пак в градината на Цариградското шосе; ibidem по същите места намерих tanacetum и calendula officialis. Ясна, топла лятна вечер. Изпратих [името на лицето е заличено], заобикаляйки, до в къщи, чак до вратата, в тъмнината, през отдавна познатия Кафенебаши.

Le 18/30 Aout, samedi, un jour important dans les secrets de notre biographie. Ceters quaeras in memoria nostra [18/30 август, събота, е важен ден в тайните на нашата биография. Останалото нека остане в нашата памет], сиреч извърших глупост, amicus iuvanibus et instigantibus [подпомогнат и подтикнат от приятели].170

Може да се предположи, че тук се визира годеж, който не е останал в тайна. Приятелят Г. Златарски поздравява Иречек в писмо от 15 септември 1884 г. и прибавя: "Ходих и аз да честитя на годеницата и дълго се разговаряхме върху това."171

Мотивите за заминаването и обстоятелствата около него са представени в писмата до М. Дринов. На 14 април 1884 Иречек споделя:

А какво да ви кажа по въпроса за моето отиване, който Ви е развълнувал толкоз много. Беше много лесно за българите да ме задържат за всякога. Но те отначало не знаеха какво да правят с мен; на моите научни стремления туряха се от страна на правителството всякога само затруднения (науката е още частен luxus), в най-важните не намирах поддръжка и най-подир сега, когато си отивам, почти се радват, че тъй без шум се отървали от мене. Министерството на Просвещението даже не си е взело труд да отговори на моето красноречиво писмо, с което му обявих, според условията на договора, че след шест месеца си отивам и да ми каже две-три думи за прощаване. Единствено пътешествията, преподаванията в гимназията и работите за Пер. спис. оставиха у мене едно приятно възпоминание: другояче петтях години в София бяха повече един вид заточение, пълно с недоизказани и ощетени планове и осладено с отказвание от разни книжовни и научни проекти. Нравствеността и душевна нищета на полувизантийския характер, с които се срещам ката ден, и политическите вълнения, на които не може да се предвижда краят, и като се отличават с едно изобилие душевни нечистотии, вече ми дотегнаха; приятелството на много хора и самата добрина на населението не са в състояние да дават на човека нужния антидот срещу тях.

[...] След нашето тръгване, когато заминувахме Балканите, София по три дена се занимавала с личността, която тъкмо се беше изгубила от хоризонта; сюрпризът, който избухна след изчезванието на моето смирение, беше вдигнал на крак мало и голямо от двата пола. Мнозина искаха да ни изпратят, но банкетът им приготвил един такъв сън, че са дошли късно в хотела.

На 17 февруари 1885 Иречек продължава своята изповед пред приятеля:

Едно разстройство на нервите с опасни възпаления (особено в очите) и даже охромявания в мускулите искаше напълно да ме смаже. Сега съм пак по-добре, но все още слаб и съсипан, и това лято трябва да взема всички мерки да се оправя напълно. Но злото никога не дохожда само. Моят годеж, за който хората толкоз много ме упрекваха, след малко вече се развалил, види се, за най-голямото ми щастие, защото излезваха наяве всякакви чудни работи, узнаванието на които съвсем ме е стреснало и ме е хвърлило от лошо на по-лошо.

Следващото писмо до М. Дринов от 26 май 1885 г. носи обобщението: "Средешките человеци са ми оставили само едно тежко възпоминание."

Престоят на Клотилда Цветишич не минава без скандали. Но Иречек винаги взима нейна страна и не допуска възможността за "чудните работи", които по-късно били излезли наяве. Още през септември 1881 г. той записва в дневника си:

Свинщината в пловдивския Нар. глас преди два месеца за мене, Стоянова и Mlle Цветишич. Според Вацова писал я - Сарафов junior (офицерът), имало, каже, слухове, които мълвели нещо подобно. Цветишич едва днес узнава за това. Стоянов ръмжи. Работата е вече застояла и не заслужава да се преследва на чужда територия, ала ad notam [взимам си бележка]. Уж съм пил пиво с директорката в училищната канцелария (!); Стоянов уж събирал краставици и сливи в училищната градина.172

През ноември 1882 г. Иречек отбелязва:

Клика от няколко любители на народната просвета (Шишеджиев, Д. Македонски и т. н.) пръсна слух, че в девическия пансион имало сифилис. Не излезе нищо друго, освен скрофули, и то само един случай; изследваха работата д-р Петрович, д-р Калевич, д-р Христов. Тази компания не може да се даде под съд, вече поради скандала; всичко това бърка Шишеджиев, от три години все същата история. И с какви украшения разказваха цялата тази история: болестта била не само in genitalis, ами more turco и от зад! От част беше насочена срещу Mllе Ц.; тримата загребски възпитаници и аз сме имали уж с нея alliance etroite и пр. и пр.173

Няколко месеца по-късно:

Не отколе Вацов една вечер [...] едва не се сбил с нож в ръка с Димова Македонски от министерството на финансите, който твърдял, че аз, Вацов и Златарски сме имали тайни любовни връзки с г-ца Ц. Това дребно българско чиновничество живее в страшно нравствено блато, в комарджийници, "бардаци", грубости, глупаво политиканстване (Kannegiesserei), грозна деморализация. 174

Поведението на Цветишич, Иречек и тримата българи "загребски възпитаници" очевидно дразни патриархално настроените местни консерватори. И тук едва ли става дума само за по-либерално поведение, критикувано от патриархална гледна точка. Иречек сам разкрива отношението, което той и Клотилда - двама високообразовани централноевроейски славяни имат към българите. Когато през септември 1882 г. Клотилда и Иречек се срещат случайно на дунавския параход, който ги носи към българските земи, двамата потъват в дълги разговори. Самочувствието на Иречек е поласкано, че Клотилда често си спомняла неговите мъдри думи: "човек може да привикне, да се аклиматизува на Изток, ала не бива да излиза вън - впечатленията от Запад правят връщането в Ориента много горчиво"175. Няма как тук под Ориент да не се разбира България, а в очертанията на Запада да не попаднат Прага и Загреб. Ефектната фраза, самоласкаещата поза карат Иречек да забрави дори симпатиите към природата и народа, декларирани другаде. Днес изглежда практически невъзможно подобни реплики, а и по-общите представи, които стоят зад тях, да не бъдат разглеждани през призмата на противопоставянето Запад - Ориент, видяно в контекста на тоталната му критика, разгърната от Е. Саид176. По-долу един друг ръкопис на В. Попович - "Послание Зоила Аристархова" - ще ни върне към същия проблем.

При това очевидно не става дума само за общи съждения за българите, Иречек не пропуска възможността да бъде и по-конкретен. Следващата година той поставя В. Попович, заедно с Н. Михайловски и Йордан Брадел сред олицетворенията на ориенталското. Поводът е обсъждане в Учебния съвет на правилник на девически пансион.

Михайловски защищаваше предложението на комисията; жената, макар и стара, всякога мислела за мъж, неомъжена жена не била пригодна да управлява това заведение; каза още, че "жената, уж, била дете в голямо тяло и детето - жена в малко тяло". Той сигурно никога не е виждал добре образована жена от близо, неговата собствена жена го измъчва и бие, а в къщи нечистотия и мръсотия. [...] Попович говори идеалистично за бащата педагог, който ще се отнася с всички като със собствени деца, ще влиза през нощта ако трябва и в спалнята. Чрез тях говореха ориенталските харемски идеи. [...] Попович е женкар, вижда се от неговите еротични песнопойки, живеял тук с една своя роднина и когато наближавало да се появят последиците от това съжителство, той се изповядал на Климента и се оженил с разрешение на духовенството. 177

Изглежда с "Дон Жуан" българинът си отмъщава на ироничния и самоуверен чужденец. Нека припомня, че става дума за непубликувани текстове, друг е въпросът, че и Попович, и Иречек вероятно са говорели подобни неща публично и те не биха могли да останат тайна. Трети въпрос е, че днес дневникът на Иречек оставя впечатление, че е замислен и писан за публикуване след смъртта на автора. Ако се остави настрана фактическата достоверност на клюките и твърденията, която едва ли е толкова важна, можем да забележим, че Попович и Иречек се обвиняват взаимно в сходни грехове. Не маловажната разлика е, че в резултат единият се бил оженил, а другият - не. И в двата случая появата на "последиците от това съжителство" е съмнителна. Впрочем както и цялата история за Попович.

На пръв поглед изглежда, че в случая се сблъскват два възгледа. При това едва ли само за жената и отношенията й с мъжа. Иречек привидно заема една по-либерална, по-просветена и по-европейска позиция, докато В. Попович се оказва в лагера на патриархално настроените консерватори. Предпоставеността и конкретните житейски обстоятелства побеждават реалната близост между двамата протагонисти. Сходството в обвиненията като че ли подсказва, че конфликтът не е между патриархален и модерен "европейски" морал, а по-скоро между две сходни личности, овладяни от широко разпространени предразсъдъци и лични пристрастия. Либералните и консервативните обвинения се оказват само аргументи, оръжия в един по-друг сблъсък. Привидно той е личностен, но погледнато по-дълбоко в него се крие конфликтът между две социални роли, между две позиции в обществото. Едната роля е на осъзнатия цивилизатор, който е дошъл в Ориента за да донесе плодовете на просвещението и да ги наложи, ако трябва и със сила. Втората роля е на туземния интелигент, който се бунтува срещу "цивилизатора", защото не приема отредената му позицията на обект на цивилизоване и въобще на по-ниско поставен. В конкретния случай той дори може да се чувства ограбен, защото му е отнета ролята на цивилизатор, която ако не е играл, то поне е репетирал многократно - и като литератор и публицист, и като учител и общественик. Може да се допусне, че от известна гледна точка става дума не толкова за сблъсък между две гледни точки, колкото за конкурентна борба за заемане на една важна и за двамата роля - тази на цивилизатора. Всъщност и Попович, и Иречек идват "отвън", оформили са се другаде, българинът също се е чувствал неразбран и недооценен, амбициите и идеалите им са сходни.

За да се формулират позициите на двете страни трябва да се използва някакъв наличен, вече изграден език. Езикът на Попович пази спомена за (дали да не кажа - използва инструментално) дискурса на страха от заплахите на "европаизма" и "криворазбраната цивилизация", ако си послужим с езика на Възраждането. Това определено го поставя редом с недобронамерените клюкари, които коментират живота на Цветишич, очевидно несъзнателно обективирайки някакви свои скрити желания. Същевременно зад патриархалния тон на разказа, осъждащ "чуждите нрави", се прокрадва европейска лексика - не само "Дон Жуан" или употребеното като нарицателно име "дулсинея". Накрая бих отбелязал, че откровено патриархалната гледна точка също си гради някаква философска обосновка, която не ще да е без европейски аналогии, когато става дума за твърдението, че жената е "дете в голямо тяло", приписано на Н. Михайловски - атински и московски възпитаник, книжовник и преводач, консерватор с огромен обществен и книжовен опит.

Другата роля умело, макар и доста механично черпи клишета като "ориенталски харемски идеи" и "полувизантийския характер" от изградения високомерния, предпоставен, а и не безкористен европейски дискурс за Ориента. Но всъщност чак толкова либерален ли е Иречековия вариант на европейския дискурс? (След Е. Саид може да се попита и дали архетипът му е либерален.) Чужденецът също се оказва склонен да използва патриархални аргументи в обвиненията си срещу Попович, дори и в личния си дневник, т. е. когато сякаш е насаме със себе си. Патриархалното мислене се проявява и в това, че той всъщност не разкрива мотивите за разваления годеж. Ясно е, че неговият жест има своята сложна мотивировка, вероятно само частично осъзната, както и свое оправдание за пред другите и особено пред себе си. Би могло да се допусне, че погледнат откъм Прага Загреб също може да изглежда твърде "ориенталски". Но отказът да се запише каквото и да е оправдание вероятно говори за гузна патриархална съвест, която надделява над оправданието. Несъмнено патриархален е и намекът, че годеникът всъщност се подчинява на волята на семейството.

Важно е че в спора помежду си двата дискурса търсят аргументи, свързани на първо място с жената. Нещо повече, сигурно е че най-пострадалия от цялата история е не друг, а Клотилда Цветишич. Тя е принудена от обстоятелствата, от доминиращия в българското общество манталитет, а и от собствените си разбирания да изостави избраната и желана от нея роля на цивилизатор и в прекия, и в по-ироничния смисъл на тази дума. Въпреки че липсват данни, нейното "цивилизаторство" очевидно едва ли се различава от Иречековото.

Струва ми се, че свеждането на конфликта единствено до противопоставянето патриархално (старо) - либерално (модерно) пречи да се забележи близостта на двете страни. Ако се премине отвъд фразеологията, може да се допусне, че двете страни всъщност се държат по сходен начин. Напълно традиционно те дефинират своето и чуждото, което бива демонизирано. От демонизирането на другия следват правила за ограничаване на общуването с него. Тяхното ядро винаги съдържа брачните и въобще сексуалните ограничения. Поне в някакъв момент забраненото става привлекателно и започва да поражда различни фантазни образи. Въпросът е доколко участниците в конфликта несъзнателно се придържат към традиционните правила и доколко използват инструментално дискурса, произведен от тези правила.

В развръзката на житейския сюжет патриархалното привидно надделява, като че ли нищо не се е променило. Но дали е точно така? Разгледаният битов сюжет, привидно подхождащ повече за жълтата преса, отколкото за сериозни академични изследвания, е важен и от гледна точка на търсенията на прозата от първото следосвобожденско десетилетие. Разказът на Попович, който определено не е сполучлив, а и се ангажира с една непривлекателна теза, всъщност се отдалечава от предосвобожденските представи, залегнали във възрожденската белетристика и доминиращия в нея мотив за нещастната фамилия. И това е характерно и за другите следосвобожденски прозаични творби на Попович. В "Дон Жуан" се появява нов вариант на сюжета и други персонажи. Тук също е "похитена" (прелъстена) млада жена, но чужденка, от още по-далечен и по-европейски чужденец. Жената вече не е само обект на цивилизоване, както е например в известната драма на Войников, вероятно за първи път тя може да поеме и ролята на цивилизатора. Явно за Попович вече не е актуален и старият тип негативен герой - похитител друговерец или коварен гръцки владика ("Монолог или мисли..."), познат от възрожденските повести. Нов в доста условен смисъл, защото към различен тип герой той се е насочил още в драмата "Наяве и насъне..." (1870). Същевременно наистина става дума само за опити, за търсене, а новото, ще се реализира в "Кардашев на лов" на Ив. Вазов, в "Бай Ганьо" и в разказите на Алеко Константинов, където също се разказват подобни битови истории.

 

 


161 Миларов, Св. Периодическо списание на БКД, кн I и II... - Наука, 2, 1882, N 2, с. 188.

162 Цит. по: Български автори в руския периодичен печат... с. 125.

163 Българска сбирка, 4, 1987, N 7 и 8, с. 674-702, 785-801.

164 Юбилеен сборник по случай петдесетгодишнината на българската журналистика и честването паметта на основателя й К. Фотинов. С., 1894. В същия сборник е поместен и разказът на Ал. Константинов "Пази боже сляпо да прогледне".

165 ЦДА, ф. 988, оп. 1. а. е. 21, л. 13-18.

166 Константинов, А. Съчинения. Т. 1, С., 1989, с. 49. "Бай Ганьо у Иречека" е публикуван за първи път в "Мисъл", ", 1894, N 2.

167 Вж. ЦДА ф. 988, а. е. 57.

168 Сис, Владимир. Кореспонденцията на д-р Константин Иречек с Марин Дринов. - Годишник на Народната библиотека в София за 1923 г. С., 1924. с. 280.

169 К. Иречек. Български дневник. Т. 2, с. 548.

170 К. Иречек. Български дневник. Т. 2, с. 389, 521 и 538. Поясненията в квадратни скоби са на преводача Ст. Аргиров.

171 Из архива на Константин Иречек. Подбрал и подготвил за печат П. Миятев. Т. 1, С., 1958, с. 255. В писмо от 24 октомври 1884 г. Г. Златарски се интересува от датата на сватбата.

172 К. Иречек. Български дневник. Т. 1, с. 506.

173 К. Иречек. Български дневник. Т. 2, с. 237.

174 К. Иречек. Български дневник. Т. 2, с. 280. Вж. и с. 410.

175 Иречек, К. Български дневник. Т. 2, с. 188.

176 Вж. Е. Саид. Ориентализмът. Прев. Л. Дуков. Изд. "Кралица Маб", С., 1999. За въобразяването на Балканите от европейците вж. и Maria Todorova. Imagining the Balkams. New York and Oxford, Oxford Universiti Press, 1997.

177 Иречек, К. Български дневник. Т. 2, с. 375. В печатния вариант на дневника на Иречек с многоточие е прескочена някаква пикантна история, свързана с "Поп Тодорица". Доста съмнителна клюка за В. Попович обаче не е премълчана. Тя не се потвърждава от други източници, а "еротичните песнопойки" още не са открити...

 


напред горе назад Обратно към: [Васил Попович. Живот и творчество][Николай Аретов][СЛОВОТО]

© 2000 Николай Аретов. Всички права запазени!
© 2000 Издателство Кралица Маб. Всички права запазени!<


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух