Обратно към: [Васил Попович. Живот и творчество][Николай Аретов][СЛОВОТО]

Цялостното обглеждане на жизнения път и творчеството на Васил Попович ни изправя пред една слабо позната и подчертано неординерна личност, която не се вмества в съществуващите представи за епохата. Както бе дума, още началото на живота му подсказва за необичайното - възрожденецът е роден в румънския град Браила и много по-късно, като зрял мъж успява да достигне до родината, ако под родина разбираме териториите, населени предимно със сънародници. Все пак в житейско отношение в един момент като че ли Попович тръгва по познатите коловози. Той учи в Русия, влиза в кръга на българските студенти там, по-късно поема по традиционното за епохата учителско поприще. Творчеството му от предосвобожденските десетилетия също в някакъв смисъл е в познатото русло, като в много отношения Попович не само следва наложените модели, но до голяма степен ги създава, предлага първите образци, които биват подети от други.

Постепенно обаче нещо се променя и в житейски, и в творчески смисъл. Попович влиза в конфликтите около Книжовното дружество и това му създава противници, с които ще воюва до края на дните си. Хронологически, а и по същество, конфликтът е свързан с съдбовния за него избор да напусне сравнително добре устроеният живот в Браила, да се отдалечи и от познатите и достъпни възможности за изява и да поеме към неизвестното, като стане учител във Велес. Очевидно това важно решение разширява чувствително неговия духовен хоризонт, тъй като го сблъсква с реалния живот на българите в Турско. Натрупванията са значителни и те са резултат от непривичния му жизнен път. Попович е сред малкото възрожденци, които получават високо образование в Русия, имат достъп до най-представителните културни институции, периодични издания и средища (Московската българска дружина, Книжовното дружество, театралната трупа на Войников; значителна част от вестниците и списанията, в известна степен дори изданията на Раковски и Каравелов), опознават живота на българските колонии в Браила и Болград, а след това и в Турската империя, а по-късно - и в свободна България. Но във Велес Попович отново се замесва в конфликти, а натрупванията не сякаш не водят до непосредствени резултати.

Може би трябва да се прибави и още нещо - през целия си живот Попович не успява да стане редактор на собствено периодично издание, въпреки че на няколко пъти е близо до тази явно желана цел. Това го отличава не само от големите - Славейков, Раковски, Войников, Каравелов, Ботев, но и от по-скромните възрожденци, с които той е близък - Теодосий Икономов издава "Общ труд", а Богдан Запрянов подхваща "Пътник". Не става и редовен сътрудник на никое от авторитетните издания, въпреки че редактира първия брой на "Братски труд" и може би помага при списването на "Горски пътник". Като че ли най-близо до сърцето на Попович е "Периодическо списание", но то в никакъв случай не е "негово" издание.

И причините едва ли са на първо място в липса на финансови възможности и необходимия социален статус. Изглежда Попович е твърде много индивидуалист или има твърде високи изисквания към другите (така, както е строг и към себе си) за да се чувства конфортно в екип. Както бе дума още в Москва, по време на "Братски труд" той е по-чувствителен към центробежните, отколкото към центростремителните сили. Може би затова и той не е добър организатор, а гордостта му не му позволява да действа като достатъчно пробивна личност.

Освобождението е следващият голям преломен момент в живота на Попович. Погледнато формално той получава възможност да разгърне по-пълно възможностите си преди всичко като общественик и политик, но и като литератор. Въпреки че в София заема сравнително висока социална позиция, трудно може да се каже, че той прави успешна кариера в позитивния смисъл на думата. По-скоро обратното - към старите конфликти се прибавят нови, появяват се белезите на умората, обидата и неудовлетвореността. Струва ми се, че на първо място в тях трябва да се търсят причините за неговата непълна и не съвсем успешна социална реализация в следосвобожденските десетилетия.

Попович е сред малкото възрожденски литератори, които до голяма степен успешно продължават творческия си път след Освобождението. В случая думата "успешно" означава, че той продължава опитите в различни жанрове и че разнообразните натрупвания, за които бе дума, започват да дават своите плодове. Нещо повече, Попович е сред малцината, които реално и дълбоко преосмислят началата, на които се гради литературната им дейност и търсят нови възможности. Но за подобни търсения е особено необходимо "свое" издание, а и "свой" кръг от съмишленици - все неща, които са отказани на Попович, особено след Освобождението.

От друга страна думата "успешно" е крайно неподходяща, когато се стигне до възприемането на новите произведения и до реалното ситуиране на автора в литературната йерархия на следосвобожденската епоха. Наистина Попович се налага като водещ поет за деца, но усилията му във всички останали жанрове остават незабелязани, неразбрани или отречени. Новоизграждащият се канон категорично го отхвърля и произведенията на Попович попадат в по-ниските слоеве на литературата. Няма да бъде справедливо, ако се каже, че те всички са сполучливи творби, които имат място сред високите образци на новото време. Но още по-несправедливо ще е да не се забележи, че някои произведения на Попович наистина имат място сред високите образци, а други успешно търсят нови посоки на развитие. Скромните по обем данни, които могат да се извлекат от архива му, пък показват, че неговите търсения се опират на една трезва, задълбочена и перспективна представа за следосвобожденската литература.

Ситуацията е доста непривична, а и объркана. Всъщност днес не разполагаме с желаното разнообразие от данни за възприемането на следосвобожденските опити на Попович. Те са противоречиви, а и недостатъчни както по количество, така и като източник на обективни сведения. Рецензиите в печата са малко и като цяло негативни, поне когато не става дума за детските му стихове. Документираните други мнения на съвременници (Иречек) или на изследвачи от следващите поколения (Б. Пенев) също са ако не напълно негативни, то поне снизходителни. Крайната степен на пренебрежителното отношение е отсъствието на името В. Попович в последната история на българския театър от десетилетията след Освобождението, включително и в твърде иронично наречената глава "Опити за драмотворчество".¹ Би могло да се заключи, че високата норма го отхвърля. Но това няма да е напълно точно, тъй като стихове на Попович все пак присъстват в най-представителните антологии от края на века, а и "Периодическо списание", в което редакторите някак си не са можели да го отхвърлят. Това сякаш говори за приемане на творчеството му от същата норма или поне от други кръгове в книжовния елит. Само че тези кръгове са не особено многобройни, те са неясно очертани, гласът им не се чува. Попович сякаш не успява да пробие в другите авторитетни периодични издания и институции - не откриваме сведения за постановки на неговите пиеси например. Амбициите на Попович като драматург след Освобождението продължават да са били значителни, няма как да не е значителна драмата на отхвърлянето им.

От друга страна присъствието на Попович в песнопойките разкрива тенденцията той да се наложи като популярен поет. Струва ми се, че изявите в тази сфера са само краткотрайно увлечение, само епизод от творчеството на Попович. Някъде в средата на 70-те години той започва да се отдръпва от разработването на наложените литературни модели и да търси нови. А песнопойките и въобще популярната литература предполага именно това. Отдръпването всъщност е постепенно - Попович запазва разработването на познатите мотиви и теми за стиховете от песнопойките и за детската си поезия, която като жанр сякаш е по-консервативен и по традиционна.

Насочването на Попович към популярното има и един друг аспект. В част от следосвобожденските си творби писателят се опитва да спечели публиката с фарсов хумор. Това е особено характерно за драматургичните му опити след "Насъне и наяве", а в по-малка степен - и за някои от разказите. В част от тези произведения авторът (съзнателно или не) заема една популярна, бих казал популистка гледна точка и изразява общите настроения на публиката. По принцип това би трябвало да му донесе популярност от типа на Тодор-Станчевата - най-плодовития драматург от това време, но резултатите са обезкуражаващи. Впрочем аналогии могат да се правят и с фарсовите комедии и диалозите на Д. Войников и П. Р. Славейков, които също не надхвърлят популярните представи за света. От друга страна не можем да сме сигурни какъв е замисълът на Попович - няколкото разгледани публицистични фрагменти от архива го представят като човек, който не се бои да мисли против течението на общоприетите мнения.

А има и нещо друго. Една част от произведенията на Попович сякаш се колебаят около границата между популярното и високото, без да могат да се възползват от предимствата и на двата пласта на културата. (Според мен тези пластове са повече от два, но в случа, ми се струва допустимо те да бъдат сведени до основното разделение.²) Такъв е случаят с драмата "Пролетариите", а и с някои от белетристичните опити.

И отново се налага едно уточнение. И с детските си стихове, както с "Разходка до лозето" и "Монолог или мисли на владиката Иларион", Попович всъщност е някъде много близко до началото на жанра и на традиционните за него модели, така че няма да е коректно да се каже, че той експлоатира постигнатото от други преди него. По-точно би било твърдението, че той участва в полагането на основите, които след това бързо се тривиализират. При прозата и при драмата, а в някаква степен и при поезията Попович е сред първите, които усещат тривиализирането на първите модели и се опитват да ги променят, а след това като че ли се уморява и се връща към познатото.

Думата "модел" е доста разтеглива и затова ще се опитам да поясня какво имам предвид. Както бе подчертано "Разходка до лозето" се насочва към важния за Възраждането мотив за нещастната фамилия. Пълноценното му разработване предполага въвеждането на определен набор от повествователни техники, които зависят и от общото развитие на повествованието по това време, самото въвеждане на мотива е свързано с определена идейна база и произтичащите от нея внушения. Под "модел" тук се разбира комплекса от мотив, повествователни техники и идеология. Сходен модел може да се потърси и при "Монолог или мисли...", където идеологията е същата, мотивът ("изгорените книги") е друг (но подобен), повествователната техника също е не е идентична, въпреки че отново се опира на разказ на един от персонажите.

Мисля че е ясно, че и двата модела се оказват продуктивни. Класическите им варианти обаче се срещат само по един път в творчеството на Попович, който бързо се насочва към тяхното проблематизиране и към търсене на нови възможности. В драматургията това става още с първия вариант на "Писателски истерики" от 1870 г., а в прозата - със следосвобожденските опити. Именно проблематизирането на познатите модели не е възприето нито от нормата, нито от по-ниските популярни пластове на културата. И това е голямата драма на писателя В. Попович. Вероятно донякъде и на нея се дължат някои от проявите на раздразнение и не напълно обоснован негативизъм, намерили и своя литературна форма.

В известен смисъл конфликтът е и със себе си. Вече бе цитиран откъсът от рецензията на Попович за "Български книжици", в който се настоява, че писателят трябва да се насочва към "националната старина или [... към] съвремието, но само че за това, което би било съзвучно със съвременните разбирания на българския народ". В "Разходка до лозето", "Монолог или мисли...", в част от стиховете и други свои творби Попович следва дословно своята препоръка и тя съвпада с интересите на читателите. При повечето от следосвобожденските творби обаче се появява разминаване между реалността и онова, което публиката възприема, че би било "по-приятно... да прочете", ако използвам характерния израз от същата рецензия.

Друго противоречие, което не може да не се е отразило на възприемането на следосвобожденските опити на Попович, е между опита да се потърси обновлението на проблематиката, а и на повествованието, и постепенното засилване на консерватизма на идеите му (от "Мехадия" до "Дон Жуан"). Не е съвсем последователно едновременно се да проблематизира модела "нещастна фамилия" и от друга страна да се разглежда в подчертано сатирична светлина разколебаването на традиционното семейство. От друга страна подобно противоречие като че ли по принцип отблъсква както традиционно настроените читатели (които не биха възприели проблематизирането на познатия модел), така и по-радикално настроените "млади", които пък едва ли биха одобрили начина, по който се защитават традиционните семейни ценности.

Консерватизмът на Попович има и една друга не много приятна, поне за мен, особеност - устойчивото, макар и понякога скрито по-дълбоко под повърхността, недоверие и отхвърляне на чуждото. То е очевидно и донякъде обяснимо при "Разходка до лозето" и "Монолог или мисли", не толкова лесно обяснимо при "Мехадия", обяснимо, но като че ли надхвърлящо допустимото - в "Дон Жуан". По-прикрито, но напълно осъзнато е при "Наяве и насъне" и "Пролетариите...", а вероятно не докрай осъзнато е при "Доктор Кибритов".

Не може да не направи впечатление и нещо друго, което е частично свързано с неприемането на чуждото у Попович. Той е сред малцината възрожденски книжовници, при това чужд (руски) възпитаник, който не се изявява като преводач. Наистина в архива му има текстове, които вероятно той е превеждал като студент или за нуждите на учителската си практика, не е изключено някои негови стихотворения да се окажат свободни преводи или писани "по мотиви" на чужди творби. И все пак, при несъмнената му широка култура, при активността му на книжовното поле, при свободното ползване на няколко езика и близостта му до славянофилските и русофилските идеи Попович като че ли не е публикувал нито един превод на чужда творба, още по-малко литературна. Епизодичните му занимания с критика също не го насочват към чужди творби и той остава верен на неколкократно цитирането разбиране, че "вместо преводи на чужди романи и приказки, развиващи се според други начала и в друга сфера, по-приятно би било да се прочете нещичко за националната старина или, ако предпочитате, за съвремието [...]"

Настоящото изследване, както и изданието на съчиненията на В. Попович, има амбицията да потърсят реалното място на забравения автор в цялостното развитие на българската литература от ХІХ в. Завършвам този труд с надеждата, че в някаква степен усилията не са останали напразни. Иска ми се да вярвам, че стореното ще се превърне в подходяща основа за бъдещи навлизания в света на Васил Попович. Донякъде и по тази причина често открито поставях въпроси, на които не мога да отговоря. Изкушавам се в края да посоча една плодотворна според мен посока за бъдещи изследвания - съпоставителния и типологически анализ на творчеството на Попович в един по-широк контекст. За мен няма съмнение, че някои от най-добрите му творби, а и не само те, имат някакви литературни източници, които не са установени. До не по-малко интересни наблюдения може да се стигне по пътя на типологическото съпоставяне на творчеството му произведения на Й. Ст. Попович например. Но това са задачи, които предполагат усилията на повече специалисти с различен профил. Дано съм успял да ги провокирам.

¹ Вж. Г. Саев. История на българския театър. Т. 2. От Освобождението до 1904 г. Академично изд. "Проф. М. Дринов", С., 1997.

² Вж. Н. Аретов. Убийство по български. С., 1994, с. 25-26.

Обратно към: [Васил Попович. Живот и творчество][Николай Аретов][СЛОВОТО]

© 2000 Николай Аретов. Всички права запазени!
© 2000 Издателство Кралица Маб. Всички права запазени!<