напред назад Обратно към: [Българското Възраждане и Европа][Николай Аретов][СЛОВОТО]



Прославянска тенденция


Следващата значителна рецепционна тенденция акцентува върху единството на славянската общност и се стреми да реконструира славянската древност. Открито или негласно голямото мнозинство изследвачи разглежда тази тенденция като доминираща и дори е склонно да премълчава или да пренебрегва останалите. Затова преди тя да бъде разгледана, би трябвало да се осветли въпроса за русофилския прочит на българската културна история, дори с риск да се наруши академичния тон с едно по-публицистично отклонение.

Този тенденциозен прочит на миналото има многобройни проявления. Едно от тях е преувеличаването на значението на руските възпитаници от ХIХ в и премълчаването или подценяването на фигури като Стефан Стамболов, късният Захари Стоянов, дори и намесата в текстове на дейци от мащаба на Васил Левски, а и на Христо Ботев; възхваляването на съмнителни духовни ценности, идващи от Русия и противопоставянето им на тенденциозно подценявани произведения, достигащи до нас от Запад. Би било наивно да се приеме, че процесът започва чак с края на Втората световна война, когато всичко руско се превръща в обект на задължителен официален култ. Началото е много по-рано и процесът има по-дълбоки и по-стари причини.

За да се изясни една от проявите или последиците на тоталитаризма, каквато явно е прекаленото обвързване с една чужда културна метрополия, трябва да се разбере същността на явлението. Днес в България е разпространено едно предимно социологическо и историческо схващане за тоталитаризма.61 Възможни са и други гледни точки. Блестящият анализ, предложен от Ерих Фром в „Бягство от свободата“ акцентува върху, условно казано, психологическите аспекти на сходни явления. Според Фром това, което днес наричаме тотатлитаризъм, може да се обясни с увеличеното чувство на несигурност, което насочва определени класи („низшите съсловия на средната класа“), групи или индивиди към идеологии като лутеранството и калвинизма, нацизма и комунизма. Съществуват, разбира се, определени критични точки, прагове, които трябва да се прехвърлят, за да може тоталитарното мислене да стане масово и да премине в някакво социално действие. От известна гледна точка може да се приеме, че у нас след 1944 г. и донякъде в резултат на предварителни натрупвания, прагът бива прехвърлен категорично.

Добре известните исторически и геополитически причини, както и относителната малобройност на българския народ, определят доминирането на едно устойчиво чувство за несигурност и незащитеност, което варира през различните периоди, но винаги остава относително силно. Една от последиците му е желанието да се търси закрилата на някой по-голям брат, на някой баща, който щедро да предложи покровителството си. На него неусетно се делегира правото да смъмри или дори да накаже всеки опит за непослушание, т. е. за самостоятелност. В подобна роля се изявява главно прословутия „Дядо Иван“, но в отделни моменти отделни социални групи са склонни да я преотстъпят на други подобни фигури...

Характерната за авторитарното мислене представа за Русия като консолидиращ българската нация център, не се е отказала от старите си амбиции. И в началото на 90-те години още могат да се прочетат както грубо, но откровено формулирани квазиалтернативи от типа на „по-добре руска губерния, отколкото турски вилает“, така и по-академични варианти, предназначени за по-сериозна аудитория: „връзките на България с Русия, колкото и да е насилена от политици като Живков, е по-дълбока от профанизираните емоции, през които той си я представяше“62. Или, с други думи казано, несръчният но добронамерен политик и неговото обкръжение компрометираха една добра сама по себе си идея.

Вероятно историческата ретроспектива би помогнала при ориентирането в проблема за русофилския прочит на българската културна история. А той има своите характерни акценти при отношението към Средновековието, пък и към по-далечното минало. Но нека се насочим към въпроса за несигурността и нуждата от закрилник, както и към начините, по които чуждите сили реагират на тази нужда през последния век на турското робство. Високата порта и Вселенската патриаршия (два естествени потенциални кандидата за ролята на покровител) неумело и без особен ентусиазъм подхождат към ролята на бащата. Много по-целенасочено, последователно и безкомпромисно действа Русия, която според клаузите на Кючуккайнарджийския мирен договор от 1774 г. си извоюва статута на покровител на християнските народи в империята. Другите кандидати (протестантските и католическите общества и т. н.) действат в по-ограничени мащаби, зад тях не стоят така категорично чужди държави и това са част от причините, които им определят по-второстепенни роли.

Могъщата, поне в очите на българина от ХIХ в., северна империя не е единна в духовно отношение, въпреки че липсва многообразието на тенденции, наблюдавано сред българите. Големият спор в средите на руската интелигенция по това време е между славянофилите и прозападно настроените либерали. Най-общо казано славянофилите са склонни да влязат в културни връзки с други общности доколкото разпознават в тях нещо сродно, като при това държат другите да им признаят правото да бъдат център. Противно на тях западниците - либерали нямат амбицията при контактите с другите непременно да бъдат в центъра, интересуват се от различията (от определен тип различия), които откриват у чуждите си партньори, склонни са да възприемат от тях това, което им изглежда ценно. Славянофилите се стремят към една голяма затворена общност, напомняща империя, либералите предпочитат да насочат собственото си общество към една по-отворена структура. Славянофилите проявяват интерес към по-малките братя, либералите безкористно не се интересуват от тях.

Посредством руските официални кръгове българите се оказват въвлечени във взаимоотношения преди всичко със славянофилите, които разполагат с финансови и организационни възможности, пък и желание да предоставят на известен брой българи достъп до руски учебни заведения, да подпомогнат техните просветни, културни и религиозни инициативи и т. н. Значителна част от отзивите на славянофилите за българите са известни, често цитирани и коментирани. Погледът на западниците е отправен в друга посока, но и литературните историци по правило оставят техните отзиви на по-заден план. Дори когато става дума за иначе подчертано възхвалявана личност от ранга на В. Белински. Неговият отзив за Априловата „Денница“, публикуван в „Отечествение записки“, се цитира често, но твърде едностранчиво. Това оправдава привеждането на един по-обширен цитат тук, още повече, че в него се съдържат предупреждения, които и днес звучат еретично за хора, които иначе не биха дръзнали да спорят с подобен авторитет.

„Учете се, учете се, добри, почтени българи! А дотогава постарайте се да внушите на своите поклонници и изобщо на всички славянофили повече вежливост и човещина. На тези, които повече се интересуват от литературата на Франция, Германия и Англия, отколкото от българските буквари, те гледат като на злодеи и изверги, както испанците са гледали на лутераните и са ги наричали, обхванати от невежествен фанатизъм, еретици. Нашите испанци, т. е. вашите ревнители, са готови тутакси да основат инквизиция за изтребването на евролюбивия дух и за раз-пространението на азиолюбието и обскурантизма, т. е. на мракобесието. Един от тях (забравих неизвестното му и тъмно литературно име) напечата по повод книжката на г-н Априлов, ужасна филипика, обвинявайки ни в равнодушие към просветените държави, намиращи се под властта на Турция, и в любов към немските гелерти (учени). Като прочетохме това „предявление“, въздадохме хвала на Бога, че живеем в ХIХ в., иначе биха ни изгорили на клада. И наистина добрите българи ни уличиха в страшно престъпление: ние, представете си, се изпуснахме да кажем, че турците са народ, образувал държава, а българите са само племе, не образуващо никаква политическа общност, и че в това се крие причината на турското робство над вас като историческо право, което е правото на силния. Изпатихме си и ние, и немските гелерти си изпатиха за тези думи! Ако всички славянски гелерти имат такъв груб нрав и такъв инквизационен маниер за разправа с руските литератори, които не хвалят съчиненията им, ще се наложи руските литератори да избягват всякакъв сблъсък с тях, както вие избягвате сблъсъците с турските кадии[...] Да! Просвещавайте се, добри българи! Да ви даде Бог успехи! Даже и стихотворения пишете, ако съвсем не можете да минете без тях; само, ради Бога, пазете се от защитници, които със своето застъпничество ви подкопават и ви вредят повече от турците.“63

В последните десетилетия на ХХ в., силно политизиран, спорът за справедливостта на едната или другата позиция, се разгаря с нова сила в Русия и едва ли е реалистично да се очаква той да затихне в обозримо бъдеще. Отношението на българската наука към двата полюса в руския духовен живот клони към мъгляви компромиси, които тръгват още от Ив. Шишманов. Според него „Каквито и да бъдат политическите тенденции на тая партия [славянофилите - бел. Н. А.], ние сме длъжни да й отдадем своята признателност за нейното участие в делото на нашето умствено и политическо освобождение. За нас един Пагодин, Самарин или Аксаков имат по-друго значение, отколкото за самите руси. Нека и тук ни ръководи пълното безпристрастие.“64

Когато основателно се изтъква, че славянофилството обективно изиграва положителна роля за духовното възраждане на българите, обикновено се пропуска естествения въпрос за евентуалните отрицателни последици. Същевременно доскоро приглушено се повтаряха негативните оценки на доскорошната официална съветска историография, която независимо от дискусиите, виждаше в лицето на либералите предходници на възхваляваните вождове на социализма. Подобна позиция несъмнено е вътрешно противоречива, тя е и подчертано оценъчна, а не аналитична, липсва й желание да достигне до корените на явленията. Един от големите парадокси, пред които е изправена българската културна история, е че в стремежа си да се освободи от ленинските постановки, тя обективно ще бъде изправена пред необходимостта да се върне към някои аспекти от оценките на марксистко-ленинската историография за славянофилите, с което задължително е свързано преосмислянето на руската политика към българите през ХIХ в.

А тази политика заслужава внимание и трезво преосмисляне, включително и във връзка с проблема за пораженията на тоталитаризма. Защото тоталитаризмът и имперското мислене частично се покриват, а руската политика спрямо българите в някаква степен се формира в среди, близки до трона и славянофилите, и се провежда пак предимно от славянофилите. И това дава отражение както върху тенденциите в българското културно развитие, които се стимулират от Петербург и Москва, така и върху явленията, които съзнателно биват потискани от същите сили. Имперският характер на руското политическо мислене се разкрива в края на ХХ в. и в непризнатата, но явна склонност да се пожертват (временно) периферни провинции за да се запази центъра - нещо, което има отражение и върху съдбата на днешна България. Така че остроумно изведената опозиция на сегашното културно развитие - Капитан Петко или Мона Лиза65 - обяснява само една част от прозападната културна ориентация, характерна за част от българското общество. При това на такава част, която не бе лишена от официално покровителство, което определя изтръгването на органично присъщата на тази линия критичност или покриването й с дебел слой снобска повъхностност.

Темата за руската политика спрямо българите през ХIХ в. е огромна, тук могат да бъдат представени конспективно само няколко характерни акцента, без претенции за изчерпателност.

Първо. Съществува частично осъществен план за преселване на българите в Русия и заселването на малки мюсюлмански народи по нашите земи. Този план напомня Сталиновите идеи и конкретни действия. Очевидно е кой от кого е заимствал. Не непредвиденият резултат от това преселване би било не просто решаването на българския въпрос, колкото изчезването на българите като нация. Както е известно една група възрожденци, начело с Г. С. Раковски, активно се противопоставя на този замисъл.

Успоредно с това Русия, наистина трудно, но все пак дава поданство на много свои възпитаници, не се противопоставя, а дори стимулира тенденциите, водещи към избледняване на националната идентичност на българите, а и до „изтичане на мозъци“ (според модерната терминология) от младата и неукрепнала българска култура. Нещо, което почти не се наблюдава сред българските интелигенти във Влашко, където са другите основни емигрантски центрове.

Второ. Официална Русия се солидаризира с Вселенската патриаршия и се противопоставя на учредяването на независима българска църковна общност, позиция, която обективно забавя решаването на църковния въпрос. Достига се до парадокса Високата порта да е склонна да подкрепи домогванията на българите и дори да издава документи с подобна насоченост, а бъдещите освободители да се противопоставят на тяхното изпълнение.

Трето. Официалната политика на Русия с всевъзможни средства се стреми да попречи на българите да разгърнат духовни и културни контакти със Запада, дори когато тези контакти са традиционни и естествени. Средствата са различни - от закономерното и нормално внушаване на определено отношение към славянската и западната култура на и чрез руските възпитаници, през системно противопоставяне на т. нар. чужди религиозни пропаганди, достигащо до полукриминални, полушпионски инциденти, какъвто е случаят с архиепископ Йосиф Соколски, религиозен глава на българските унияти, мистериозно прехвърлен през 1861 г. в Русия не без участието на руски дипломати, а и на П. Р. Славейков. При това контрадействията на Русия очевидно надхвърлят по мащаб и сила евентуалните действия на нейните опоненти на Балканите. Поне спрямо българите усилията на всички проевропейски религиозни, културни и политически институции са очевидно многократно по-скромни и ограничени.

Когато се разглежда русофилският прочит на българската културна история, трябва да се има предвид и по-късното отношение на изследвачите към споменатите факти, тълкувания или липса на тълкувания, които се откриват в целия спектър между учебникарската книжнина, публицистиката и академичната наука. Трайна линия в българската историография е апологетичното отношение към Русия, гримирането и разкрасяването на старите имперски амбиции и техните продължения от по-ново време, премълчаването или превратното тълкуване на факти, творби или явления, които не представят в най-добра светлина големия брат.

Причините са различни. Много от изследвачите, като се почне с някои от най-ранните, като Ст. С. Бобчев например, са руски възпитаници и те някак естествено и неусетно се приобщават към руските тези и разбирания. Други наистина идват от европейските университети, но трябва да се има предвид, че славистиката, която се преподава там, в някаква степен все пак е опосредствено свързана с имперските амбиции на Москва.

Повече внимание заслужава един психологически фактор, на който не е обръщано внимание. Значителна част от руските възпитаници от предосвобожденския период получават една, условно казано, историко-филологическа подготовка и насоченост на по-късните си занимания. Това едва ли е само индивидуална особеност на българското културно развитие - в тази област руската наука е най-развита, за нея това са основни университетски дисциплини, в същата посока тласка българите и общуването със славянофилите. Същата подготовка и насоченост обаче имат и изследвачите, които оценяват делото на възрожденците. Поради това литературните историци от различни поколения, дори и до наши дни, виждат в лицето на руските възпитаници „сродни души“, хора с аналогични занимания, а и душевни вълнения, амбиции и пристрастия. Оттук несъзнателно изследвачите стават склонни да оценят по-високо техните трудове, дори да виждат в обществената им дейност и творческите им изяви една своеобразна цел, един модел или връх, към който се стреми Българското възраждане. В резултат не само се надценяват в някаква степен усилията на руските възпитаници, но и се подценяват другите съществени линии в развитието на българската култура, подценяват се автори, нямали възможност на учат в Одеса или Москва. Имам предвид лекарите, дипломирали се в европейските университети, гръцките възпитаници (чак до Гр. Пърличев и спора му с Н. Бончев), черковните дейци, самоуките книжовници. При това опознаването на техните книжовни занимания е затруднено както от езикови бариери, така и от културни - каквато е явно недостатъчната подготовка на изследвачите от последните десетилетия по черковна история, догматика и т. н.

 

* * *

 

Тенденцията да се акцентува върху принадлежността на българите към славянската общност и следователно да се реконструира славянската древност се опира на неоспорими факти и има корени в далечното минало. Тази тенденция е най-разгърната, реализира се в многообразни форми, има своя вътрешна диференциация, а и е най-добре изследвана. В студията на Борис Йоцов „Славянските литератури и славянското съзнание в България“ - един от по-последователните и по-системните прегледи на проблема - се предлага твърде детайлизирана вътрешна диференциация: руско-славянска и западно-славянска ориентация, туркославянизъм, полонофилство и сърбофилство (или южнославянско движение) и т. н. По-прегледно, а и по-малко оспоримо би било да се разглеждат два големи полюса, около които гравитира представяната тенденция - единият може да бъде определен като русофилски, а другият, още по-условно - като централноевропейски. Тези варианти предлагат няколко ядра, около които да се реконструира славянската древност - делото на св. св. Кирил и Методий, илирийската идея, събитията от историята на древна Рус и т. н. Централноевропейският вариант на представите за славянската общност е свързан преди всичко с развитието на славистиката в тези страни и особено в Прага, този „славянски Йерусалим“, по думите на Л. Каравелов, с формирането на български интелигенти, които получават образованието си в подобни центрове. Към това трябва да се прибавят и взаимоотношенията с поляците, а в някакъв смисъл - и с другите славяни на Балканския полуостров.

Русофилският вариант несъмнено доминира през Възраждането, а и по-късно. Той също не е единен, ако се държи сметка за двуполюсната културна ситуация в Русия, за която бе вече дума. Същевременно, въпреки че в центъра им стои една съзнателно пропагандирана идеология, връзките с Русия обективно транслират към българите универсални общоевропейски ценности.

Целенасочено излъчваните от Русия културни импулси са свързани не само със славянството, но и с православието и виждат в Москва естествения център на славянската общност. Влиятелни мислители като Константин Леонтиев търсят единството между славянството и Византия и разглеждат византизма като „противоотрова срещу болестите на европеизирането“66 подобни разбирания рефлектират пряко върху отношението към българите, а и върху техните представи за принадлежност към големите културни общности. Оттук и известната двойнственост в отношението към Византия - от една страна след Паисий тя основателно е представяна като традиционния враг на българската държавност, Вселенската патриаршия - пряк наследник на византизма, пък е основният противник в борбата за църковна независимост. Това обаче не пречи на опитите да се подчертаят славянските елементи във Византия и по този начин, също не без обективни основания, да се използва нейното наследство.

В първата половина на ХХ в. Б. Йоцов поддържа идеята, че „славянското съзнание неразделно се свързва с въпроса за славянската култура, в която голям дял се пада на руската. А се знае, че философски, културно, исторически Русия се противопоставя на Европа. Русия е отделен мир, който ще каже на света своето ново слово. От времето на Петър Велики - една реакция срещу Европа, на която не сме чужди, лежи в основата на славянския мистичен национализъм и на днешното евразийство.“67

В по-ранните векове връзките на българите с Русия са двупосочни, като в по-старите периоди Русия е предимно възприемащата страна. В последните векове на робството, включително и през Възраждането, посоката се сменя - българите предимно възприемат ценности от Русия. Това става по няколко канала: потокът от книги, които пристигат в България от Русия, българската емиграция и образованието, които редица възрожденци получават в Русия (този проблем е обект на отделно разглеждане по-долу), литературните взаимоотношения, политическите действия, научните идеи на славистиката и т. н.

В сравнение с другите тенденции, акцентуването върху славянската общност несъмнено стъпва на сериозни и утвърдени чужди трудове и идеи. Централноевропейският вариант има приоритет в развитието на славистиката, но руският вариант предлага поредица от трудове на чужденци и българи, посветени на славянския произход на българския народ. Подчертано силно въздействие има „Древние и нынешние болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам“ (1829) и другите съчинения на Юрий Венелин, превеждани през Възраждането от Б. Петков, Н. Даскалов и др., „Българските книжици или на кое славянско племе принадлежи кириловската азбука“ (1841) и др. на Васил Априлов, „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история“ (1869) и „Заселването на Балканския полуостров от славяните“ (1871) от Марин Дринов, „За славянското произхождение на дунавските българи“ от Д. И. Иловайски, преведен от Хр. Ботев през 1875 и т. н.

Безспорен връх в проруско ориентираната българска книжнина представлява брошурата на Тодор Бурмов, публикувана анонимно през 1876 г. в Букурещ „Братско обяснение на българин към братята му българе“, в която се стига дотам, че се твърди, че българите не биха загубили нищо, ако изведнъж станат граждани на великата славянска империя Русия и ако приемат руски език.

До българите достигат и литературни образци, които получават значителен резонанс - поезията на А. Пушкин, част от творчеството на Н. М. Карамзин и т. н. Далеч не винаги тези творби носят в себе си крайните идеи на славянофилството. Наред с това и някои българи, живели в Русия, съумяват да се разграничат от официалната имперска идеология и дори да полемизират с нея - Г. Раковски, Л. Каравелов и др. По правило това са емигранти, които по някаква причина не завършват руските висши учебни заведения, не се интегрират изцяло в местната култура, докато университетските възпитаници по време на следването си се оказват по-податливи спрямо славянофилските концепции.

Фактът, че българо-руските отношения са в голямата си част еднопосочни и съзнателно регулирани от различни институции, не изключва, а в известен смисъл дори стимулира участието на българи в руския културен живот. Това участие, разбира се, е важно от гледната точка на българската, а не на руската култура, за която приносът на българите, а и на останалите южни славяни, едва ли представлява особено значима ценност. Може би само южнославянският фолклор се приема в Русия с подчертано внимание и бива оценен високо като ценност сама по себе си. Същевременно в отделни случаи българските емигранти биват възприемани не единствено като славяни, но и като представители на една общност с център Гърция, т. е. като жители на Балканите, и поради това един Н. Бончев например става преподавател по гръцки език и дори превежда Херодот от гръцки на руски. В още по-голяма степен това важи за по-ранното поколение на В. Априлов, Н. Пиколо и т. н.

Участието на българите в културния живот на Русия, съчетано със собствените тенденции и особености на руската култура, поражда една интересна линия в руската култура - създаването на произведения със сюжети и герои, взети от живота на българите, като част от тези творби в превод се връщат обратно при българите. Под някаква форма и в различни жанрове за българите пишат В. Тепляков, Фадей Булгарин (превеждан от П. Калянджи през 1861 г.), А. Пушкин, В. Белински, Я. П. Полонски, Ив. Тургенев („В навечерието“) и др. Интересът към поробените южни славяни се засилва по време на Априлското въстание (Тургенев, Ф. Достоевски) и последвалата руско-турска война (Вс. Гаршин, Вл. Короленко)68. Най-силно въздействие имат трудовете на Ю. Венелин, превеждани многократно, а също и на В. Григорович, предприел научно пътешествие из Европейска Турция през 40-те години, както и на редица други слависти.

Разглеждани типологически, като група, породените от Априлското въстание и Освободителната война произведения, а в някакъв смисъл и изследванията на славистите, напомнят за интереса към Гърция, проявен по време на борбата й за независимост. Страната на класическата за Европа древност печели широки симпатии, поражда множество текстове, а и преки действия, като участието на един лорд Байрон в освободителното й движение. В известен смисъл това, което е Гърция за европейската културна общност, напомня за онова, което е България за славянството. Но освен разликата в мащабите има и нещо друго, което намалява ефекта от подобието - споровете около класическото славянско наследство, тъй като за правото да се нарекат негови приемници претендират и други народи. По-малко основателна, но също възможна е и една друга аналогия - през ХIХ в. големите метрополии започват да проявяват някаква форма на интерес към културата на отвъдморските си територии, които те имат претенциите да цивилизоват. В нашия случай става дума не за реално колонизиране, а за колонизиране, възприемано като възможно, естествено и предстоящо.

Освен чрез исторически изследвания, ре-конструирането на славянската древност се извършва и чрез фолклористиката, чрез словесността и достига до българите чрез преводи, правени главно от руски възпитаници. Прославянската линия в най-голяма степен съумява да изгради своя вторична митология, която допълва реконструирането на древността с нови елементи, често често представяни като автентични архаични текстове. Жаждата за собствена древност и до днес затруднява разграничаването на двата компонента. През 1852 г. под редакцията на проф. И. И. Срезневски е публикувано издание на „Краледворски ръкопис“ (известната старочешка мистификация на В. Ханка), която включва частични български преводи на К. Д. Петкович и на Ив. Шопов, който остава анонимен под обозначението „природен българин“. По-късно към същата творба се насочва и Р. Жинзифов - възрожденецът, който е изцяло потопен в идеите за славянско единство. Той първи превежда и руското „Слово за похода на Игор“ - една творба, която изиграва подобна консолидираща роля, въпреки че авте-нтичността й не се подлага на съмнение от голямото мнозинство изследвачи. Заслужава да се отбележи фактът, че относително широкият интерес към творби като „Краледворски ръкопис“ и „Слово за похода на Игор“ предхожда интереса към „Илиада“ и „Одисея“.

Едно произведение носи в подчертан, заострен вид разбиранията на характерна част от руската интелигенция за българите. Същевременно то има показателна рецепция у нас, която заслужава да бъде спомената във връзка с разглеждания тук проблем. Става дума за повестта на Александър Велтман „Райна, королева болгарская“ (1843)69. Както е известно В. Белински я определя като „фантасмагория, подобна на всичките произведения на г. Велтман“, но същевременно малко неочаквано й признава „известен старобългарски колорит“ и допълва, че на места „тя не е лишена от интерес“70.

Българският сюжет и изображението на симптоматични отношения между руси и българи събужда интереса на мнозина възрожденци. През 1852 г., в навечерието на Кримската война, се появяват независимо един от друг два превода - на Елена Мутева от руски и на Йоаким Груев от сръбски; към сюжета се насочват още Д. Войников, Н. Павлович и др.71 „Райна“ е един от малобройните случаи през Възраждането, когато сам преводачът свидетелствува за своя труд. В спомените си, публикувани през 1906 г. Й. Груев представя историята на своето издание, а много по-рано, в една обява разкрива отношението си към повестта, като наред с другите й достойнства, подчертава: „доста сполучливо са развити българските обичаи и народний ни характер, и покрай други любопитни и забавни предмети в нея ся намира и пригляд от българската история и опис на сходствата, что ся приимали българи с руси и преди 10-то столетие72.

Л. Каравелов обобщава оценките на съвременните рецензенти, насочили се към различните издания: „Райна“ на Велтмана по мнението на българския читател изображава твърде вярно избраната местност в България и времената на Петра Симеоновича и е имала за българите национален интерес73. Тези свидетелства разкриват по-особения характер, който придобива рецепцията на творбата. Сюжетът и героите на повестта вълнуват българите, превръщат се в една от основните ни исторически митологеми. По-късно и Ив. Шишманов ще потвърди, че „творбата приятно гали националното самолюбие на българина от оная епоха“74.

Всеобщата готовност за подобен прочит е попречила дълго време да бъде забелязана не винаги бла-гоприятната светлина, в която Велтман представя нашите сънародници от миналото, опирайки се на сходни виждания у Ю. Венелин. Руският писател използва българите като фон, на който изпъкват необикновените достойнства на великия княз Светослав и неговите войски. Велики Преслав за Велтман е разположен някъде между полюсите на благородната киевска сила и цариградското коварство, разврат и суеверие. България се оказва място, където властта на злото може да бъде отхвърлена само с чужда помощ, където предателите правят кариера, а доблестните хора са преследвани. Не случайно българският народ е олицетворен от една красива но беззащитна девойка, която непременно трябва да бъде закриляна от нечия силна мъжка ръка.

И в други творби България е олицетворявана от нещастна жена, която има нужда от помощ. Но в традиционния вариант това е Майка България, „Мати Болгария“ на Неофит Бозвели, която изплаква мъката си пред своя син, който пък търси помощта на „просветените европейци“. Подобни образи се откриват и у Р. Попович, Жинзифов, Ботев; пак при Ботев и Каравелов присъства и образът на млада жена, която в някакъв смисъл олицетворява България. Но никъде руската мъжественост и руската помощ не е заявена така пряко, както е в повестта на Велтман.

Естествено „Райна“ не е пряко инспирирана от институциите, изразяващи имперските амбиции на Русия, прокарвани и чрез каналите на културното общуване. Въпреки че авторът е във връзка със славянофилските кръгове. Но повестта носи тези амбиции в един достатъчно ясен за непредубедения читател вид, а рецепцията й разкрива готовността на възрожденците да приемат подобни чужди аспирации. Така творбата на Велтман в известен смисъл попада в един ред с политиката на масово преселване на българи в Русия, с усилията да се притъпи борбата за църковна независимост и да се разгромят униатите и про-тестантските религиозни мисии и т. н.

Новата митологична структура отделя внимание и на образа на злото. Постепенно у много българи, свързани с Русия, се заражда идеята за близостта между фанариотството и инквизицията. М. Дринов я лансира теоретически най-издържано в статията „Страшни ли са за народността ни фанариотите и йезуитите“ (1866)75. Подобни идеи има и в прозата на Друмев и другаде. Тук разбира се има наслагване на явления от няколко пласта, от няколко тенденции - антиинквизационната линия може да се свърже и със западноевропейски творби, познати по това време на част от българската публика, а и преведени по-късно. Всъщност през 60-те и 70-те години в преводната проза има цяла група подобни произведения, увенчана от „Скитникът евреин“ на Йожен Сю.

Докато елинофилската линия се стреми да акцентува върху тракийския субстрат в българската култура и връзките с елинската цивилизация, то прославянските настроения често се изразяват в афинитет към разкриване на славянския произход на известни фигури от историята на Византия. Сред тях се открояват пълководеца Велизарий и няколко императори. В „Български книжици..." Априлов пише: „Восточната римска (греческа) империя имала не само сановници и полковници, с които тя се гордила и какъвто бил Белизарий, от българете (словенете), но още имала и императори, какъвто бил Юстин I, Юстиниан II и Македонец Василий, негли и други мнозина.“76 За Юстиниан се пояснява: „Беше Юстинов племенник от Охрида, називаваше ся Управда, което име преводиха като стана император римски или грецки на соответственото му Юстиниан, баща му ся именуваше Исток, пък сестра му Беглица, което преведоха на Вигиланция. Белисарий беше от Герман, село влиз Охрида.“77

Опити за славянизиране на известни личности от византийската история намират място и в най-сериозните по-късни възрожденски историографски трудове. В „Поглед върху произхождението на българския народ“ (1869) М. Дринов приема легендата за славянския произход на Юстиниан I (527 - 567)78 и на Василий I Македонец (867 - 886)79.

Няколко са популярните сред възрожденските българи преводни творби, посветени на Велизарий. В тях също се акцентува върху славянския произход на пълководеца, въпреки че като цяло преводачите не са свързани с прославянската линия и не са руски възпитаници. Драмата на К. Х. Траучен „Велизарий“80 се появява през 1844 г. в два независими един от друг превода от гръцки - на Анастас Кипиловски и Захари Симеонов. През 1870 г. излиза книгата на Матей Петров Преображенски „Повест за изгубеното дете и Велизарий“, в която преводът на З. Симеонов е послужил като основа за написването на повест. През 1873 г. излиза нов превод на драмата, дело на Т. Шишков, който, наред с други негови книжовни изяви, поражда обширна полемика, в която се включват П. Р. Славейков, Н. Бончев, Л. Каравелов и др. Редакторът на „Независимост“, който не е сред почитателите на Шишков, намира основание за ироничното си отношение към творбата точно в откъснатостта й от миналото на българите: "[...] ние се занимаваме не само със собствената си история, т. е. не само с нравите и обичаите на българския народ, а и с византийските хронографи. Имаме пълно право! И Шекспир е заемал сюжети за своите драми из гръцката и римската история, а г. Шишков принадлежи в числото на най-прочутите писатели.“81 През 1877 г. Ив. Добровски пък превежда романа на френския писател Жан-Франсоа Мармонтел „Велизарий“, по който всъщност е написана драмата в стихове на Траучен.

Всяка от разглежданите линии по един или друг начин спори с останалите. Не е пощадена дори Паисиевата, която по-късно придобива особен статус. Но преди да бъде „канонизирана“ от М. Дринов в знаменитата му статия от 1871 г. „Отец Паисий, неговото време, неговата История и учениците му“, Паисиевата линия не се радва на особена почит и разбиране сред прославянската линия. В. Априлов неколкократно дава израз на скептичното си отношение към Царственика на Христаки Павлович и неговия първообраз - „История славянобългарска“. Както споделя в „мисли за българското учение“ одеският филантроп отказва да помогне за издаването му, „защото е пълен с много неправилности, погрешки, анахронизми, не считаме за добро да даваме лъжливи понятия за нашето битоописание[...]“82. След няколко десетилетия М. Дринов формулира оценката си по друг начин: „Списанието на отца Паисия от научна страна няма твърде голяма цена, но ние и нямаме никакво право да искаме от него строга историческа критика.“83 Както свидетелства и М. Дринов, трудът на Паисий е бил известен на мнозина руски слависти и на българи в Русия, като Мазуркевич, Венелин, О. Бодянски, В. Априлов, Н. С. Тошкович и други, но малцина, като Г. Раковски и В. И. Ламански, му обръщат внимание в съчиненията си.

Впрочем руските възпитаници не се нуждаят от специални аргументи за недостатъците на останалите тенденции и смятат единствено себе си за достойни представители на българската култура. Априлов например категорично заявява в писмо до Р. Попович - „само възпитаните в Русия могат по различни причини да станат полезни за народът си и нека всеки родолюбец пресметне това нещо както подобава“84.

Подобни разбирания не могат да не срещнат възражения. Прославянската тенденция също има своите опоненти. Първата съпротива срещу руското влияние Ив. Шишманов вижда в някои изказвания на гръцките възпитаници от по-старото поколение като Р. Попович, а и Неофит Рилски, които по един или друг повод изказват възмущението си от „одесяните“85. В студията „Наченки от руско влияние в българската книжнина“ Шишманов вижда следващите стъпки в това противопоставяне през 60-те години. Тогава „реакцията“ „има повече временен, политически характер или възхожда от здравите принципи на един добре разбран национализъм“86. Тази „реакция“ се открива сред униатите около в. „България“, при партията на „младите“, която има за орган „Турция“87 и т. н. Подобни изказвания проникват и във в. „Право“ на Ив. Найденов, в „Македония“ на П. Р. Славейков и другаде88.

Нетолерантността на руските възпитаници е констатирана още през Възраждането. В разгара на полемиката около Т. Шишков през 1874 г. С. Бобчев, който след по-малко от две години ще емигрира в Одеса за да се превърне в завършен русофил, пише: „Нам хрумна на ума, че ако Шишков заслужаваше този coup de massue от страна на редакцията [на „Периодическо списание“ - бел. Н. А.], то е само и само защото е имал злочестината да ходи в Париж и да се учи там, а не другаде“89. На подобно разбиране възразява дори Хр. Ботев, но без да предлага някакви аргументи: „Не е така, г. Стойков, не е! Задачата на критиката е много по-висока, отколкото мислите вий със своя миниатюрен мозъчец.“90

Т. Шишков също остро възразява на своите критици в лицето на Н. Бончев в статията „Разменение на две думи с един заграничний критик“ (1873), която доста грубо слага пръст в раната: „И ний сме уверени словом и делом, че от неговите другари тука секи по силите си е направил и заслужил на отечеството си нещо повече, нежели он сам, дето са е учил и останал да живее (в Русия), и отдето едвам сега си обажда гласа, по крайней мере, доколкото ний знаеме и помниме.“91

Не само славянофилските идеи, но и материализмът и нихилизмът на руските либерали среща съпротивата на отделни български възрожденци и грухировки. В статията „Новата цивилизация“ Никола Генович пише: „Не трябва да ходим в Русия да се учим, дето писмеността е без блясък и сила [...] Не трябва да пращаме още честната и умна наша младеж на места, дето може да научи лоши доктрини, да се пои с материализъм, с атеизъм и да се връща сетне с изневерени идеи, като не вярва в нищо." Според Генович Западът е „цивилителното спасение, което ще ни възроди, и нека оставим настрани заспалия Изток, който би ни заровил в ковчега си.“92

 


61 Вж. например много популярната по едно време книга на Ж. Желев. Фашизмът. Тоталитарната държава. С., 1990 (1 изд. 1982).горе

62 С. Янев. Между „Бай Ганьо“ и „Чичовци“. - Култура, №49, 7 дек. 1990. горе

63 Цит. по В. Априлов. Съчинения. С., 1968, 380-381. Беленски възразява на рецензия на М. А. Соловьов, публикувана в „Москвитянин“. На същия Соловьов възразява и самият Априлов в „Допълнение към книгата „Денница“, наистина по съвсем други причини.горе

64 Ив. Шишманов. Избрани съчинения. Т. 1, С., 1965, с. 388. За отношението на българската наука от по-ново време към проблема вж. Т. Жечев. Дискусия в СССР за славянофилството. - Литературна мисъл, 1970, №1.горе

65 Вж. Н. Георгиев. Капитан Петко или Мона Лиза. - Народна култура, №49, 1989.горе

66 Вж. К. Леонтиев. Византия и славянския свят. С., 1993; вж. и Т. Жечев. Българският Великден и страстите български. С., 1976, с. 157 и др.горе

67 Б. Йоцов. Славянството и Европа. С., 1992, с.43.горе

68 Вж. Г. Германов. Окървавено навечерие. България и българите в руската литература. С., 1984.горе

69 За българската рецепция на творбата вж. Е. Георгиев. Български образи в славянските литератури. С., 1969; Г. Германов. Окървавено навечерие. С., 1984; Л. Минкова. Повестта на А. Ф. Велтман „Райна королева болгарская“ в преводната литература на Българското възраждане и в историята на превода в България. - Литературна мисъл, 1989, №1.горе

70 В. Белинский. Собрание сочинения. Т. 8, 1955, с. 96.горе

71 Вж. Райна българска царкиня. Приказ на А. Ф. Вельтмана. Преведе от руски Елена Мутева. Санктпетербург. Издание на Калоферското училище. 1852; Райна княгиня българска. Повест от Велтмана. Преведена от Йоакима Груева. Белград, 1852; Вж. още Райна Княгиня. Драма в пят действия от Д. П. Войникова. Браила, 1866 и т. н.горе

72 Цариградски вестник, В, №62, 24 ноември 1851. Курс. Н. А.горе

73 Свобода, 1, №24, 22 април 1870. Курс. Н. А.горе

74 Ив. Шишманов. Студии из областта на Българското възраждане. - Сб. БАН, Т. 4, С., 1916, с. 131.горе

75 М. Дринов. Съчинения. Т.3, С., 1915.горе

76 В. Априлов. Съчинения. С., 1968, с. 219.горе

77 Пак там, 219-220.горе

78 Вж. М. Дринов. Избрани съчинения. Т. 1, С., 1971, с. 6. Вж. и бележките на Ив. Дуйчев, с. 596.горе

79 Пак там, с. 85 и 584.горе

80 За нея и за рецепцията й вж. Н. Андреева-Попова. Немската художествена литература в България през Възраждането. - Год. ВИТИЗ, Т. 13, 1971, С., 1973.горе

81 Л. Каравелов. Събрани съчинения. Т. 6, С., 1985, с. 484.горе

82 В. Априлов. Съчинения, с. 203, вж. и с. 268.горе

83 М. Дринов. Избрани съчинения. Т. 1, с. 169.горе

84 В. Априлов. Съчинения, с. 319.горе

85 Вж. Ив. Шишманов. Увод в историята на Българското възраждане. - Избрани съчинения, Т. 1, С., 1965, с. 62 и сл.горе

86 Цит. изд., с. 415.горе

87 Пак там, с. 416.горе

88 Пак там, с. 417.горе

89 Цит. по: Българска възрожденска критика. С., 1981, с. 405.горе

90 Знаме, 1, 8 дек. 1874.горе

91 Цит. по: Българска възрожденска критика, с. 516.горе

92 Турция, 5, №2, 1 март 1869. За статията вж. и Д. Леков. Писател - творба - възприемател през Българското възраждане. С., 1988, с. 150.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Българското Възраждане и Европа][Николай Аретов][СЛОВОТО]

© 1995 Николай Аретов. Всички права запазени!
© 2001 Издателство Кралица Маб. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух