напред назад Обратно към: [Българското Възраждане и Европа][Николай Аретов][СЛОВОТО]



"Индоевропейска" тенденция


Четвъртата голяма тенденция в българската възрожденска култура се появява до голяма степен като реакция на панславянските амбиции на „руската убийствена политика за българите“, както я формулира нейният първостроител Георги Раковски. Което не означава, че руски учени и руски възпитаници не подпомагат някои от по-умерените й изяви. Според тази концепция миналото на българите трябва да се разглежда в една друга координатна система. Раковски упорито търси пряка връзка между българите и древната индоевропейска общност, която от гледната точка на анализираната тук проблематика означава и приобщаване към една голяма културна общност, включваща в себе си не само славянството, но и християнството като цяло, а също и античността и други цивилизационни образувания. Според крайните положения на тази концепция българите стоят някъде в центъра на тази голяма общност.

Тенденцията, която се олицетворява от романтичните исторически, митологически, езиковедски и прочие конструкции на Г. Раковски, заявява за себе си най-късно. В известен смисъл като предходни нейни прояви могат да се разглеждат отделни публикации на Константин Фотинов и Йордан Хаджиконстантинов-Джинот93. През 50-те и 60-те години на ХIХ в. подобни идеи, дори още по-заострени, присъстват и в „Славянска философия“ и „Панепистимия“ на Петър Берон94. Освен Раковски към тази тенденция могат да бъдат отнесени и някои прояви на други възрожденци, предимно от неговия кръг - многобройните му кореспонденти, които са хипнотизирани от идеите на „неистовия“ родолюбец - Иван Гологанов, Цани Гинчев и т. н., които поставят различни акценти в книжовните си занимания. Сродна насока получават и някои търсения на свързания с България босненец Стефан Веркович.

Раковски взима от съвременната му европейска наука идеята, че прародината на човечеството е Азия, а древна Индия е люлката на европейската цивилизация. Според него българите са „най-чисти“ арийци (т. е. индоевропейци), които първи напускат Хиндистан и донасят в Европа стария култ към Сива (т. е. Шива). За разлика от много свои съвременници пламенният котленец вижда в староиндийските вярвания не „примитивен“ политеизъм, а усъвършенствана религия, от която и по негово време сред българите се пазят значителни следи. Според наблюденията на Раковски от „Кратко разсъждение върху тъмние и лъжовние начала, на коих е основана старата повестност всех европейских народов“ (Белград, 1860) тази древна религия е близка до християнството и поради това българите лесно биват покръстени от апостол Павел.

Историческите, езиковедските, митологическите и етнографските построения на Раковски обикновено са анализирани от две или три преплетени и допълващи се гледни точки. Разкривана е пропорцията между обективните факти и фантасмагоричните визии, като при това разглеждане за коректив се използва съвременното му състояние на научната мисъл, а често - и по-късни виждания. Понякога се достига и до твърде интересната проблематика за традициите, идващи от Раковски и откривани при по-късни автори и обществени дейци. От друга страна почти винаги се акцентува върху патриотизма, който според мнозина е достатъчно обяснение и основание за всяко умствено построение, а и социално действие.

Всичко това, разбира се, има своите основания и е необходимо. И все пак не е безинтересно да се потърсят допълнителните спрямо патриотизма елементи, които могат да бъдат разглеждани и като едно второ ниво, което стои между безспорния родолюбив подтик и резултатите, които едва ли са негово пряко логическо следствие. Или, казано по друг начин, да се разкрият мотивите, пътят, по който родолюбието достига до откриването на остатъци от култа към Шива във фолклора и етнографския облик на българите от ХIХ в.

Както и при другите тенденции, но в по-голяма степен, при Раковски съществува несъзнавано или дори полуосъзнавано усещане за липсата на нещо същностно. При Раковски това усещане се допълва от неудовлетвореност от наличните по негово време решения. Както бе дума, идеите на Раковски се оформят по-късно от останалите тенденции във възрожденската култура. Те не просто полемизират с всички останали тогавашни виждания за мястото на българите в световната цивилизация и за диалога им с чуждите култури, но са и резултат от несъгласие с тях. Житейски, а и в творчеството си Раковски в някаква степен ускорено проиграва другите варианти и ги отхвърля, на първо място по политически причини. Това отхвърляне е втората причина, която поражда необходимостта да им противопостави някакъв нов възглед. Достатъчно убедителните и авторитетни възможности, от които той би могъл да се възползва, не са неограничени. Това обяснява непоследователността и еволюцията му, както и липсата на особени скрупули спрямо езиковия израз и академичните традиции при формулирането на несъгласията.

Безспорно най-голямо е уважението му към Паисий Хилендарски. За Раковски, както и следващите поколения, трудът на светогорския монах е изходната точка, от която започва новия градеж. За автора на „Горски пътник“ голямото значение на „История славянобългарска“ за националното ни свестяване е очевидно. Възгледите на двамата големи българи съвпадат и при многобройните общи несъгласия с чужди домогвания, както и при укорите си към своите „неразумни и юроде“ съвременници. Но не само тук. Независимо от начина, по който са формулирани, идеите на светогорския монах ще трябва да са допадали на Раковски поради тяхната глобалност, поради усилията да обвържат директно историята на българите с човешката общност като цяло, а не просто с една нейна част, каквато са, да кажем, славяните. На по-младия не са напълно чужди и месианските елементи във възгледите на Паисий.

Същевременно Раковски, който се оформя в контекста на други културни и исторически представи, не може да не отхвърли някои от идеите, които лежат в основата на „История славянобългарска“. Но това става по косвен път и не чрез присъщите на неговия темперамент полемични форми. Така в „Основни начала за българската най-стара словесност“ („Българска старина“, 1865) Г. Раковски оспорва преминалата от Стария завет в „История славянобългарска“ юдейскоцентрична представа за древността на човечеството95 и търси други възможности, които да съответствуват на неговото време.

Младият Раковски е свързан с тенденцията към опознаване на елинската древност. Той учи в Куручешменското гръцко училище, за известно време в Цариград принадлежи към кръга на съотечественика си Стефан Богориди, рови се в библиотеката му и т. н. (От това време датира и близостта му с Гаврил Кръстевич, който има отношение към хипотезата за хунския произход на българите.) И, както е известно, още като ученик се противопоставя на панелинизма с юмручни аргументи. Същевременно Раковски е сред тогавашните българи, които за времето си са познавали много добре античната култура. Но той е напълно чужд на патоса на елинистите и елинофилите и често се изказва не много ласкаво за древна Елада. Характерен пример за отношението му към класическата древност е заглавието на една негова статия, публикувана в „Българска старина“ (1865) - „Приемуществото българскаго язика над староеленскаго, или истинний състав еленскаго язика“. В подобни жестове не е трудно да се открият и белезите на комплекса за национална малоценност.

Раковски не пропуска възможност да изобличи древните автори в тенденциозност и етнически егоцентризъм. Същевременно той умело намира и използва такива техни идеи, които подкрепят собствените му тези или съдържат етнически самокритични изказвания. В съчиненията на Раковски на няколко пъти е въведен един цитат от Платоновия диалог „Кратил“, който по това време едва ли е бил познат на много българи. „Елини взели много имена (в язику си) от варваров, а най-паче живеящиц подвластни варварам; варвари ще са по-стари от нас [...] Затова се преобъртат всевидно имена у язик, никак не е чудесно, ако старий язик (еленски) никак не се различава от язика днешних варваров.“96

Днешният превод на Г. Михайлов се различава смислово от варианта на Раковски: „Забелязвам, че гърците, особено когато живеят под властта на варварите, са взели от тях много имена[...] А ако някой иска да намери вероятното им обяснение чрез гръцки език, а не чрез езика, от който името в случая е взето, знаеш, че би се затруднил.“97

Когато обаче се достигне до реконструиране на търсената древност, обстоятелствата налагат едно осезателно присъствие на класическата античност. То се изразява не само в преки отпратки и полемични търкувания, но и в по-дълбокото и може би не винаги осъзнато привличане на модели от неговия репертоар. Подобно косвено присъствие се долавя както при научните по форма опити на Раковски, така и при „Веда Словена“, независимо от това дали тя ще се разглежда като мистификация, фолклористки запис или авторска поезия на Ив. Гологанов. От същата гледна точка не би била безинтересна една съпоставка между българския пантеон, видян от Раковски, и съвременните му пред-стави за елинския.

Известно е негативното отношение на Раковски и към българските католици, които могат да бъдат разглеждани като продължители на идеята за общуване с елинската древност, тъй като се насочват към нейния основен наследник - западноевропейската цивилизация. Раковски изгражда своя теория, която е във връзка с представите му за древна Индия, за да обясни присъствието на католиците сред българите.98 В публицистичните си и обществени изяви той е безмилостен и не винаги справедлив към унията и към тези възрожденци, като Васил Чолаков например, които подозира във връзки с католицизма.99

За разлика от крайните славянофили Г. Раковски не приема идеята за опасностите, които крие в себе си западната цивилизация. Той получава много от европейската наука, от престоя си в Марсилия, неговите политически планове държат сметка за така наречените велики сили и често имат „европейски“ облик и дух. Показателни са сравнително по-малко известните му проекти за икономическо интегриране със Запада. Редица статии в „Дунавски лебед“ от 1860 -1861 г. разгръщат идеята, че Западът има изгода да търгува с българите. Раковски неведнъж подчертава, че българите и другите балкански народи са спасили Европа от турското нашествие.100 Той оценява помощта на Англия, оказана чрез нейния посланик, в борбата за църковна независимост101  и т. н. Всичко това говори, че Раковски вижда България като част от една общност, към която принадлежи и Западът. Но тази общност е конструирана по начин, който се различава от представите, които акцентуват върху обединението на наследниците на класическата елинска и римска древност. Разглеждана в по-едър типологически план дейността на Раковски не може да не бъде свързана с характерните тенденции в европейската култура, в която по това време не липсват нетрадиционни идеи, аналогични на неговите.

Въпреки че е свързан с Русия, с нейната наука и култура още от ранно детство по семейна линия, а и по-късно, въпреки че участва като доброволец в руско-турската война и дори получава руско поданство, под влияние на различни фактори Раковски се превръща в един от най-яростните противници на руските имперски домогвания, а оттам - и на русофилството и славянофилството като стратегии за общуване на българите със света. В това отношение разбиранията му претърпяват еволюция, определена и от редица външни фактори - от лични конфликти или например от факта, че руската цензура не допуска отпечатването на няколко негови труда, и пр.

Отношението на руските научни и културни общности и институции към Г. Раковски, а и на българина към тях, е двояко и непоследователно. От една страна той в някакъв смисъл е продължител на делото на Ю. Венелин или дори на В. Григорович и други учени, търси и осъществява контакти със славистичните кръгове, които се отнасят благосклонно към отделни негови изяви. Райко Жинзифов превежда подборно „Показалец...", като внимателно отстранява някои от твърде смелите етимологии, остроти срещу европейското общество (които не са чужди на преводача в собствените му авторски изяви) и приближава текста към духа на академичната традиция.102 Подобни контакти Раковски има и със славистичните кръгове извън Русия.103 Същевременно той е най-безкомпромисният отрицател на панславянските амбиции, въплътени в „руската убийствена политика за българите“, както се изразява още в заглавието на брошурата „Преселение в Русия..." (Букурещ, 1861) - един заслужаващ внимание негов труд, който не е включен и в последното и най-пълно четиритомно издание на съчиненията му. Разоб-личеният в брошурата план за изселване на компактни маси българи от родните им земи и заселването на тяхно място на мюсюлмански народности, населяващи руската империя, разкрива една константа в руските геополитически планове, разгърната в по-голям мащаб през ХХ в.

Раковски полемизира и с руското противопоставяне на българското желание за самостоятелна църковна йерархия. Статия в „Русскые ведомости“ от 1859 г. става повод той да напише брошурата „Българский за независимо свещенство днес възбуден въпрос и нихната народна черква в Цариград“ (Белград, 1860). Неведнъж той се насочва и към съзнателното премълчаване или омаловажаване на българското участие в покръстването на Русия. На този проблем е отделено внимание например в останалите в ръкопис „Писма о днешной Греции и о славянам в турска Европа“104.

Могат да се посочат още редица факти, които доказват тезата, че Раковски съумява не просто да осъзнае и изобличи съвременната му руска политика, но и да навлезе в дълбочината на стратегическите й планове, осъществявани и чрез средствата на науката, и да им противопостави своя позитивна концепция.

Добре известни са полемиките на Раковски с привържениците на тюркската теория за етногенезиса на българите, както и съзнателните му опити да извлече полза за националната ни кауза от приближаването до исляма и турската държавност. Подобни жестове стават по-възможни именно в контекста на теорията за индоевропейските корени на българите и при-надлежността им към общността на индоевропейските народи.

Едва след като е проверил всички съществуващи по негово време пътища за приобщаване към някоя голяма културна общност и се е убедил, че те не отговарят на разбиранията му, а и на развитието на обществото, такова, каквото той го вижда, Раковски се насочва към изграждането на нова конструкция. Опорните точки са му предложени от актуалните по това време постижения на сравнителното езикознание, етнографията, сравнителните митологически изследвания и проучванията на старата история в трудове на учени като Я. Грим, Ф. Боп, Е. Бурнуф и пр.

Посоката несъмнено е надеждна от научна гледна точка, проблемите възникват при сглобяването между установеното от тогавашната наука за древна Индия и миналото на българите такова, каквото може да бъде прочетено то в средата на ХIХ в. Очеведна липсват междинни звена и това е обективен факт, а не непременно вина на амбициозния българин. Същевременно това е и, бих казал, един академичен проблем, а чисто академичните проблеми стоят на по-заден план не само за Раковски, но и за българските му съвременници като цяло, за тогавашното българско общество.

Няколко са съществените възли в концепцията на Раковски. На първо място е ударението, което той поставя върху уникалността и древността на българската цивилизация, а оттам закономерно се достига до отказ от какъвто и да е значителен съвременен център, около който да гравитира културното развитие на българския етнос. Русия и славянството, Гърция и византизмът, християнството, въплътено в Цариградската патриаршия или католическият Рим, Западна Европа, още по-малко Турция - всички те се оказват недостойни да предложат център на българската орбита. И затова се намират исторически и културологически аргументи. По правило тези аргументи са само доказателства към една предварително съществуваща теза. От което, разбира се, не трябва автоматично да се достига до заключението, че самата теза е непълноценна.

 

* * *

 

Основните тенденции в развитието на българската култура, очертали се през ХIХ в., продължават да съществуват в трансформиран вид и по-късно, като интерференциите между тях се засилват, а интензивността им преминава през различни фази и постепенно затихва. Спецификата им все повече се размива и често може да бъде доловена и разбрана само с помощта на исторически ретроспекции. Но и днес се откриват варианти на споменатите рецепционни стратегии, включително и на концепциите на Раковски. Всяка от тях има своите балкански аналогии, но би било неправомерно наблюденията да спират до тези аналогии. Защото съществуват и извънбалкански, европейски явления, с които разглежданите тенденции могат да бъдат съпоставяни. Като цяло насочени към приобщаване към европейската културна общност, разбирана по различни начини, самото наличие на тези тенденции вече е белег за поне частично включване в голямата общност, която в никакъв случай не е хомогенна. Още по-малко - застинала, нещо, което често се забравя. В нея, особено в сравнение с далекоизточните цивилизации, се наблюдават някои константи, но и множество динамични процеси, ясно се открояват не само национални, но и регионални образувания, във взаимното обогатяване на хронологически и регионално специфичното се крие една съществена черта на европейската културна общност, която като цяло по правило се покрива с представата за това, което Кл. Леви-Строс нарича „горещо“, а К. Попър - „отворено“ общество.

 


93 Вж. Ст. Генчев. Г. Раковски и изследването на българската народна култура. - В: Г. Раковски. Съчинения. Т. 4, С., 1988, с. 490.горе

94 Вж. Б. Пенев. История на новата българска литература. Т. 2, С., 1977, 332-351.горе

95 Вж. Г. Раковски. Съчинения. Т. 4, С., 1988, с. 387.горе

96 Мото към „Кратко разсъждение върху тъмние и лъжовние начала..." - Съчинения, Т. 4, с. 139. Вж. още „Български вероизповедален въпрос..." - Съчинения, Т. 3, С., 1984, с. 340 и др.горе

97 Кратил 409 d-e. Платон. Диалози. Т. 2, С., 1982, с. 293.горе

98 Вж. напр. „Няколко речи о Асеню Первому..." - Съчинения, Т. 3, с. 30 и др.горе

99 За един епизод от живота на В. Чолаков, наклеветен, арестуван и бит във Влашко през 1861-1862 г. по внушение от страна на Раковски вж. Н. Аретов. Между манастира и мегдана. Възрожденецът В. Чолаков. - Литературна мисъл, №6, 1989.горе

100 Вж. „Обзор на Изток или един кратък преглед върху възточний въпрос“ - Съчинения, Т. 3, с. 291. Вж. и бележките за неосъществения труд „За Западна Европа“ - Съчинения, Т. 3, с. 424.горе

101 Вж. напр. „Български вероизповедален въпрос с фанариотите и голямая мечтайна идея панелинизма“. - Съчинения, Т. 3, с. 321. Любопитно е ненужото и доста елементарно обяснение към подобни изказвания на Раковски, поместено в последното издание на съчиненията на Раковски: „Великобритания се стреми да поддържа разкол в православната черква, още повече че по това време официалната царска власт в Русия подкрепя Вселенската патриаршия, а Англия води противна на Русия политика." - съчинения, Т. 3, с. 530.горе

102 Вж. Ст. Генчев. Райко Жинзифов - преводач и популяризатор на „Показалец“ от Г. С. Раковски. - Векове, 1977, №6.горе

103 Вж. З. Урбан. „Показалец“ на Раковски и неговият отзвук в Чехия. - В: Чехи и българи. Културни взаимоотношения. С., 1981.горе

104 Г. Раковски. Съчинения. Т. 3, с. 289.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Българското Възраждане и Европа][Николай Аретов][СЛОВОТО]

© 1995 Николай Аретов. Всички права запазени!
© 2001 Издателство Кралица Маб. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух