напред назад Обратно към: [Българското Възраждане и Европа][Николай Аретов][СЛОВОТО]



3. За един знаменателен критически спор. Ст. С. Бобчев срещу Н. Бончев


Отношението на възрожденците към чуждите литератури може да бъде типологизирано и по друг начин. Може да бъде открито класицистично отношение към чуждата култура, реалистично или прагматично и утилитарно. Класицистичното или академично отношение настоява за усвояване на някакви утвърдени ценности от миналото; реалистичното приема, че субектите трябва да се съобразяват с реалностите във възприемащата българска култура, а утилитарното желае бързо да промени тези реалности чрез насочване към актуалното и директно полезното. Прояви и на трите подхода се откриват във всяка от разгледаните по-горе рецепционни тенденции, но като че ли класицистичните настроения са най-силни сред университетските възпитаници, които пък в голямата си част са следвали в Русия. Утилитарният подход пък е типичен в най-голяма степен за българите, живели в пак в Русия, но изпитали по-силно въздействие не от университетските, а от либералните кръгове. Реалистичното отношение е характерно за възрожденците, които се формират и живеят в границите на империята и особено за цариградския кръг.

Най-ясно споменатите позиции се проявяват в един знаменит критически спор. В прочутата статия „Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията ми“216  Нешо Бончев формулира големия въпрос: „отде да захванем нашето изучаване на иностранната литература“. Неговият отговор, подчертано класицистичен, гласи: „трябва отначало да се запознаваме с духовний, литературен и историчен живот на ония народи, у които той по-широко се е развил и по-пълно се е отразил в литературата им. Елада и Рим в древната история и литература, Италия в средните векове, Англия, Франция и Германия в новата [...] лично място ще захване и руската [литература][...]. Трябва да изучаваме творенията на ония писатели, които стоят на първо място, а не да си губим времето и парите да копаем купища и да откопаваме такива писатели, които поради скудоумието си не могат нищо ново и здраво да кажат от себе си, а прегвацват и преживят чуждите идеи[...]" Това е Нешо Бончевото определение за „класичен“ писател. Както се вижда критикът се насочва към универсалните за Европа ценности, при него отсъстват славянофилски настроения.

От тази позиция Н. Бончев достига и до откровено негативната си оценката на възрожденската книжнина, включително и на преводния и дял: „Вгледайте се внимателно в това сляпо царство на нашата книжнина, гдето захващат почетно място и Съкратени Робинзоне, и Прости Робинзоне, и Две приказки за славните жени, и Три приказки за децата, и Поучителни речи на старите философи, и Примери исторически, и Първи храни, и Христоитии, и Изгубени Станки, и Невинно заклани моми, и Духовни зракове, и Християнски зерцала, и сочиненията на Фадея Булгарина (името на когото станало в отечеството му притча во езицех, станало нарицателно за всички писаче прослепители), и нравствени повести Душици, и безнравствени Любовници с гнусотиите им цариградски, и Азаили и безчислено множество драми и позорищни игри - вгледайте се, повтаряме, внимателно в това чернокнижно гяволско хорище и кажете ми: с тия ли книжки се народ просветява??..."

Не е толкова важно, че „Първа храна“ (1858) от Карл Тим, превод на Т. Шишков“, може да се открие и сред препоръчваните на сестра му книги. Свое обяснение има и недооценяването на Блъсковата „Изгубена Станка“, както и на „Робинзон“. Впрочем дали това прочуто изброяване не се митологизира, дали е основателно да се търси смисъл в конкретните примери, то може би е насочено преди всичко и главно към общата картина на тогавашната книжнина.

Неприемането на реалността идва от съпоставянето й с високите образци, класични или възприемани като класични, до които Н. Бончев се е докоснал в Московския университет. От една универсална гледна точка Н. Бончев изглежда прав, особено в препоръките си. Според един възглед, Н. Бончев подхожда към литературата от позицията на „критическия утопизъм“, който по това време, а и по-късно съществува редом с „критическия синкретизъм“ и „критическия реализъм“217. И думите му често и с удоволствие се повтарят безкритично от изследвачите. Но в неговата позиция се долавя и известно отсъствие на историзъм, несъобразяване с реалностите. Споменатата „Христоития“ на Р. Попович е от 1837 г., рецепцията на „Робинзон“ започва с ръкописен превод, отново на Р. Попович, от 1841 г., след това идва преводът на Ив. Богоров от 1848 г., визирания „съкратен“ вариант на Й. Груев е от 1858 г., „Любовник“ е от 1849-а, а „Поучителни речи на древните философи“ на Ан. Гранитски е от 1854 и пр. За една епоха на буйно и интензивно развитие на словесността разликата във времето между публикуването на тези а и други от споменатите издания, и написването на статията е значително. Това са всъщност произведения от един отминал вече период и следователно отношението към тях предполага по-различни критерии. Един съвременник - критик или публицист - е в правото си, съзнателно или не, да пренебрегне споменатата разлика, но литературната история е задължена да я осмисли.

От по-друга гледна точка тръгва С. С. Бобчев в неподписаната статията „Нашата книжнина“218: „Признаваме наистина, че в голямото множество на тези издания намерват се и таквиз, които заслужават названието чернокнижно гяволско хорище, както ги зове младий българскйи книжовник г-н Бончев. Но ний не споделяме неговата идея, че книги от рода на Изгубена Станка, и на Робинсона, са безполезни за днешното ни читающе общество. Напротив, даже ний можем да го уверим, че подобни книги, макар и да не са от препоръчваните от него класически творения из първа ръка писатели, принесли са и приносят полза и по-голяма, смеем да приложим, от неговите „Разбойници“ Шилера."

Това е другата програмна статия. Тя е дело на бъдещ московски възпитаник, който в този момент обаче е типичен представител на цариградския кръг. Но дали е толкова голяма пропастта между позициите на двамата опоненти, които впрочем познават някои от произведенията само по книгописа на К. Иречек от 1870 г. По еднакъв начин са стеснени представите и на двамата, когато говорят за „ония писатели, които стоят на първо място“ и не нареждат сред тях автора на „Робинзон“, а и не само него; еднакво пресилени са и преценките им за „Любовник“ - една творба, която и Бобчев отнася към едно „не само сляпо, но и развратно царство в нашата книжнина“219 и пр.

Бобчев безпогрешно подбира сред примерите на своя опонент двата, които най-малко издържат критика, и естествено заостря констатацията си за „Разбойници“. Но той е прав, когато говори за „полза“ от преводната книжнина такава, каквато тя е и с това се приближава до днешните разбирания. Друг е въпросът, че в частните си препоръки към сестра си и самият Бончев, както бе дума, не е толкова категорично негативно настроен към редовата преводна книжнина.

За идеите на Н. Бончев вече бе дума, но за да може да се осмислят пълноценно двете позиции в този спор трябва да се хвърли допълнителна светлина върху личността на по-малко известния днес критик.

 

* * *

 

Ст. С. Бобчев е една от най-плодотворните и разностранни личности, изявили се на българското книжовно поле. Историята го е запомнила преди всичко като общественик, публицист, политически деец и виден юрист и е оставила на втори план литературната му дейност. А Ст. Бобчев е един от сръчните стихотворци на Късното възраждане, той е интересен белетрист, който следва тенденциите на своето време, без да успее да се нареди до първенците; той е и един от най-интересните преводачи от 70-те години на ХIХ в.; Бобчев е и сладкодумен разказвач, словохотлив и информиран мемоарист. Не на последно място той е ерудиран, спокоен и обективен критик, който незаслужено и лекомислено бива подценяван и принизяван, особено когато бива сравняван с именитите му опоненти - Н. Бончев, Л. Каравелов, Хр. Ботев.

Наред с обективните причини за подценяването на литературната му дейност, трябва да се признае, че и Бобчев сам е спомогнал за оформянето на подобно снизходително отношение към този дял от творчеството си. Книжовник, който едва ли някой би нарекъл „скромен“ (епитетът, който с повече или по-малко основание доста често се поставя до имената на по-малките възрожденци), в годините на своята зрялост той самият поставя другаде акцентите на своите занимания, пък и на заслугите си. Всъщност още ненавършил двадесет години, Бобчев бърза да формулира пристрастията си към позитивното, към познавателната литература: „Въобще книжовните трудове могат да се разделят на два дяла - забавен и научнопоучителен. От първий дял книгите наистина намерват повече читатели. Знаете добре, че има окаяни хорица, които душа дават за блудкави романчета. Причината на това ви [е] известна. Но каква полза принасят тези фантастически творения на своите любители? Дали по-друга от тази, дето изпълнят фантазията с по-чудновати мечтания и оставят следи от дим и пари. Романите, тези разбирам, които не са нито исторически, нито пък развиват поучителен въпрос, тези романи са убийствени за наший народ, особито в днешньото му положение." - заявява той в писмо до настоятелството на Българското печатарско дружество „Промишление“ на 24 октомври 1872 г.220

В критическите си изяви от следващите години Бобчев няма да е толкова категоричен, ще посмекчи възгледите си, дори привидно ще твърди нещо много по-различно. В рецензия за „Пикильо Алияга“ от Й. Скриб, превод на Н. Михайловски, например ще заяви: „Романът е най-природният род от съчинението; той е в същото време и най-изгодният за да се разкажат много исторически подробности, приключения и събития; той е най-заможният да представи во всичката живост някоя отлична историческа или легендарна личност; той най-подир е най-ясното изображение на человеческите страсти, стремления, идеи и наклонности.“221 Не може да не се долови, че цялата тази пламенна възхвала на романа се мотивира не със собствените му качества, с литературността, а с един от аспектите на неговата приложност. Един възглед, който не е напълно чужд и на някои днешни литературни историци.

По-долу в цитираната рецензия С. Бобчев продължава: „В този случай ние не можем да не посочим с особито благодарение на доволно сполучения по български написан роман „Нещастна фамилия“ от г. В. Друмева, сегашния епископ Климент, на „Изгубена Станка“ съчинение на Р. Блъскова, на няколкото добре избрани преводни романи, каквито са „Лодойска“, поляшка прикаска от П. Р. Славейков, „Мазаниело“ също, „Отечество и Любов“ също, „Последните дни на Помпея“ от Булвер, превод Н. Михайловского, „Беатриче Ченчи или невинно заклана мома“ от Гвераци, превел Д. Блъскова, „Варвара Убрихт“, превод Кисимова.“222 Това е реалното положение в българската книжнина, което Бобчев приема, въпреки че е склонен да препоръча други автори: „Но ний трябва да забележим и това, че по-добре би било ако се превеждаше някой от по-ползователните и по-сгодни за нашата среда романи, каквито са романите на Валтер Скот (у англичаните), на Балзак, на Жорж Занд, на Виктор Хюго, на Алфонс - Карла (у френците), на Гете (у немците) и на Тургенева (у русите)." Очевидно когато навлезе в емпирията на конкретните автори и творби Бобчев неусетно се отдалечава от идеята за приложния характер на литературата. Но, както се вижда, дори и тогава списъкът на „рекомендуваните“ от него автори не се покрива напълно с аналогичните препоръки на Н. Бончев или Л. Каравелов.

В останалите си критически изяви Бобчев рядко се ангажира с подобни препоръки. В статията „Българското позорище“223 той вмъква два цитата от „госпожа Стал“, а в „Нашата книжнина“224 се изказва положително за „Робинзон“ от Д. Дефо и за книги на печатарското дружество „Промишление“ като „Приключенията на Телемаха“ от Фр. Фенелон, „Дон Кихот Маншский“ (непубликуван превод на П. Бобеков) и два свои превода. Като се остави настрани несъмнената лична ангажираност с част от изданията, която при Бобчев, а и не само при него, не е без значение, в цялостната критическа дейност на книжовника не може да не се забележи тежнение към литературата като такава, към утвърдените ценности на европейската и българската литература. Това тежнение съжителства мирно с афишираното пристрастие към „научнопоучителната“ книжнина.

Несъмнено младият автор, който в цитираното писмо до „Промишление“ препоръчва своя ръкопис на „Пътуванье около света“, не се е отказал от литературните си пристрастия и интереси, но предпочита да постави акцент върху зреещите у него позитивистични настроения, които няма как да не бъдат свързани, поне косвено или типологически, с идеите, които се налагат в част от руската критика и обществена мисъл след В. Белински.

Въпреки декларираните пристрастия към „научнопоучителната“ литература, а сред „забавната“ - към историческия й дял, Бобчев фактически нерядко се насочва към фикционални произведения, дори към подчертано романтични творби, които привличат читателите именно с литературните си качества, проявени според позициите на определени естетически и стилови пристрастия, разбира се, и съзнателно адаптирани към българските условия. В този смисъл Ст. С. Бобчев е един от книжовниците със значителен принос към еманципирането на литературата от останалите форми на словесността, към дифе-ренцирането и специализирането на българската култура. Принос, останал незабелязан или поне недооценен както от съвременниците, така и от изследвачите на Бобчевото дело.

 

* * *

 

Л. Каравелов и Хр. Ботев многократно формулират негативното си отношение към домашната си книжнина дори и по-категорично от Н. Бончев. Но програмен характер има именно статията на Н. Бончев. Каравелов не достига до подобно разгърнато и принципно изложение на възгледите си. Ботев допълва и обогатява с конкретно съдържание и идеи общата платформа, но като цяло като че ли също следва казаното от Бончев, а и от Каравелов. Но има и нещо друго - отрицанията на Каравелов и Ботев са продиктувани не от сравнение с някаква класика, а от желание за радикална културна промяна, породена по-скоро от общуване с идеите на либерали като Белински и Писарев.

Особена е позицията на Хр. Ботев. Той безспорно стои на страната на Н. Бончев и дори задочно се включва в полемиката, във втората й част от следващата година, когато тя има по-конкретен обект225. Нещо повече, поне два пъти Ботев прибягва до изброяване на ненужните творби, сходно по идеи и стил с Бончевото: „Оставете настрани разните „Телемахи“, „Геновеви“, „Душици“ и пр. и пр.[...]" и „Наместо да четат различни „Геновеви“, „Телемахи“ и „Потайности“[...]“226.

Но има и нещо друго. Съществуват поне два конкретни момента от дискусията, по които Ботев взима отношение, като фактически се отграничава от програмата, и то именно по посока на известно приближаване към Бобчев. Единият е оценката за преводите на Н. Бончев. В отзива си за кн. 9 и 10 на „Периодическо списание“, където е поместен следващият превод на Бончев - „Тарас Булба“ от Гогол, Хр. Ботев пише: "[...]ний видиме, че „Тарас Булба“ се чете мъчно и че критиката на г. Бончова, по причина на езикът си, губи много от своите достойнства. Види се, че г. Бончов е обръщал твърде малко внимание на това и затуй езикът му е излязал необработен, неокастрен и пълен с русизми“227.

Обратното, по повод на преводът на Бобчев на „Животът на Франклина“ (както и на „Тъмниците ми“ от С. Пелико в превод на Др. Цанков) Ботев пише: „Ние не можем да не похвалим дружеството [става дума за цариградското печатарско дружество „Промишление“ - бел. Н. А.] за издаването на тие два превода и не можем да не забележим, че хиляди пъти е по-добро и по-полезно да се издават подобни съчинения [...]“228. След това веднага следва несъгласие с издаването на „Османска история“, пак в превод на Бобчев. И все пак се оказва, че в някои случаи Ботев е съгласен с Бобчевия подбор на творби за превод, а и се изказва положително за качествата на един от тези преводи.

Обикновено не без основание негласно се приема, че Каравелов, а и Ботев в литературната си критика пренасят отношението си към обществените изяви и позиции на даден книжовник върху литературното му дело. По този начин често се обяснява „Защо не съм“. В случая обаче проличава, че нещата не са така еднозначни - Ботев приема програмата на Бончев, защитава я, но това не му пречи да забележи както русизмите и тромавия език на Бончев, така и сполуките на неговия опонент.

Разпалената критическа битка между Н. Бончев и Ст. С. Бобчев е елемент от голямата дискусия, която възрожденците водят по въпроса за ориентирането на българската култура. Сходен смисъл имат и яросните полемики за Пърличевия превод на „Илиада“ (в която Н. Бончев отново е страна и отново заема сходна позиция), за театъра и неговото въздействие върху националния живот и т. н. Във подтекста на всяка подобна полемика ясно прозират и различните гледни точки към проблема за рецепционната насоченост на българската култура.

 


216 Периодическо списание, 1, №7-8, 1873. Вж. и Н. Бончев. Съчинения. С., 1983, 115-119.горе

217 Вж. Б. Ничев. Основи на сравнителното литературознание. С., 1986, с. 190 и сл.горе

218 Читалище, 4, №5, 1874. Вж. и Българска възрожденска критика. Съставител Г. Марков. С., 1981, 384-386.горе

219 За „Любовник“ и някои от другите споменати в това изреждане творби вж. Н. Аретов. Преводната белетристика от първата половина на ХIХ в. С., 1990.горе

220 Вж. В. Тилева. Българско печатарско дружество „Промишление“ в Цариград. 1870 1885. С., 1985, с.271.горе

221 Читалище, 5, 1875, №6; вж. и Българска възрожденска критика, с. 441.горе

222 Авторът има предвид следните творби: „Лодойска, поляшка историческа приказка“ (Цариград, 1868), прев. П. Р. Славейков - това не е произведение на В. Шербюлие, както е отбелязано на много места, а част от „Животът и приключенията на кавалера дьо Фобла“, т. 1, „Една година от живота на кавалера дьо Фобла“ (1787) от Луве дьо Курве (1761 - 1791); „Отечество и любов или от трън та на глог“ (1872) от В. Шербюлие, прев. П. Р. Славейков; „Беатриче Ченчи или невинно заклана мома. Истинска италианска повест“ (1867) от Франческо Доменико Гвераци, превод Д. Блъсков; „Варвара Убрихт, калугерица в Краков. Истинска повест, написана по полски от И. К. Превел от румънски П. Кисимов“ (1873) от Ладислав Кулчински. На „Изгубена Станка“ (1865) действително е отбелязано „Написал Р. И. Блъсков“, но творбата е дело на Илия Блъсков, който я подписва с името на баща си, за да избегне евентуално преследване, от което се страхува.горе

223 Право, 6, №12, 17 май 1871. Вж. и Българска възрожденска критика...189-191.горе

224 Читалище, 4, 1874, №5. Вж. и Българска възрожденска критика... 384-386.горе

225 Вж. Знаме, 1, №2, 15 дек. 1874. Вж. и [Статията на Стойков за „Периодическо списание“] - Хр. Ботев. Съчинения. Т. 1, 1986, 167-169 и др.горе

226 Вж. Знаме, №12 и 15, 28 март и 9 май 1875. Вж. и [„Тайните на инквизицията“ от В. Фереал] и [„Съкратена история на умственото развитие в Европа“ от Д. И. Писарев] Съч., Т. 1, 184-185 и 191.горе

227 Знаме, 1, №1, 8 дек. 1874. Вж. и Съч. Т. 1, 165-166.горе

228 Знаме, 1, №5, 12 януари 1875. Вж.и Съч. Т. 1, с. 171.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Българското Възраждане и Европа][Николай Аретов][СЛОВОТО]

© 1995 Николай Аретов. Всички права запазени!
© 2001 Издателство Кралица Маб. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух