напред назад Обратно към: [Българското Възраждане и Европа][Николай Аретов][СЛОВОТО]



Въведение


По общо мнение Българското възраждане е период на решителни промени в културата, като разногласията възникват при определянето на резултатите и механизма на промените. Различни мнения съществуват и за националната специфика на процесите, които се извършват в кратки срокове и без ясно очертани етапи, в контекста на интензивно общуване с чуждите култури. Въпросът кога и дали въобще се получава пълно покритие между „универсалната“ за епохата жанрова система и българското й съответствие е достатъчно сложен, съмнително е дали това става в рамките на ХIХ в. Ако се държи сметка за собственото развитие на преводите, поне при белетристиката достигането до резултатите - изграждане на жанрова система от нов тип, близка до по-новите европейски модели, сюжетни схеми, идеи и пр. - в някаква степен е оптимален за наблюдаване процес - едновременно обозрим и диференциран. По-бързо и не така отчетливо протичат процесите при поезията и драматургията. От друга страна, погледнато по-общо, от културологичен аспект едва ли една национална литература се нуждае от собствени съответствия на всички жанрове, в някаква степен и преводи могат, поне частично и временно, да поемат функциите им. За Българското възраждане е характерно не само че преводите изпълняват подобна компенсаторна роля за определени жанрове, но и че те по-рано изграждат жанрова система от нов тип и в това отношение са може би най-важната лаборатория, в която се подготвя раждането на новото, поне що се отнася до белетристиката.

Разбира се преводите са само един от няколкото успоредни и преплетени пътя, по които може се достига до новите явления. Изграждането на нова жанрова система не е свързано единствено с тях. Но в условията на интензивното развитие, за един ограничен период от време процесите, наблюдавани в преводната литература, добиват първостепенно значение, те изпреварват както появата на оригинални произведения, така и насочването към белетристика, което се наблюдава в традиционната домашна книжнина и фолклора.

Представена в най-общи линии повествователната литература на Българското възраждане може да бъде разделена на три основни и относително синхронни успоредни потока, между които има и преходни явления. Първият е естествено развитие на по-старите форми - писани и устни, книжовни и фолклорни. Това е една характерна за всички литератури еволюционна линия, която задължително има национална специфика, но по правило, в по-близка или по-далечна перспектива, довежда до някакви по-универсални резултати. Ако съществуваха национални литератури, в които развитието не е „ускорено“, а външните въздействия са пренебрежимо малки, при тях този поток би бил единствено значещ за литературната еволюция. Което ще рече, че преводите само биха дублирали оригиналното творчество или биха го допълвали в единични периферни екзотични елементи на системата. Тъй като подобна ситуация е по-скоро теоретична абстракция, отколкото реално наблюдаван процес, то на практика могат да се открият само отделни периоди в развитието на националните литератури, когато този поток доминира категорично.

Б. Ничев, който разграничава „трансплантирано“ развитие и „органична“ линия на усвояване на домашните традиции, показва развитието на домашните форми по посока на белетристика на територията на фолклора „в недрата на баладното течение, анекдота и сказовото начало“229 и вижда първите завършени резултати при Каравеловите „Българи от старо време“ (1867 на руски, 1872 на български език) и Вазовите „Чичовци“ (1885). Все пак първите значителни прояви на тази линия вероятно трябва да се търсят още в Софрониевото „Житие и страдания“, в някои от диалозите на Неофит Бозвели, при Г. Раковски, П. Р. Славейков и др., като несъмнено и при тях естественото развитие само доминира над другите тенденции.

Преводите, а по-късно и побългаряването, образуват втория поток. Неговото развитие достига до по-усложнени, което не означава по-ценни от гледище на националната култура художествени резултати, до по-разгърната жанрова система. Доколкото въобще може да се говори за някаква „насоченост“, този поток не е насочен единствено, а в известен смисъл дори не и на първо място, към създаване на оригинална белетристика и разгръщане на жанровата й система. Винаги и във всички литератури той влиза в сложни и разнопосочни взаимоотношения с оригиналната книжнина, които при Българското възраждане имат по-голяма относителна тежест в цялостния литературен процес. До появата на оригиналните произведения преводната книжнина, поне частично, поема техните функции.

Идеята за ключовото място на преводите в развитието на оригиналната литература не е нова. Още през 1842 г. в предговора към своя превод на Вене-uлиновия труд „Зарад возрождение новой болгарской словесности“ (1838) М. Кифалов разглежда руската литература като заместител на оригиналната, „доде добием и ние свои Ломоносовци, Карамзиновци, Венелиновци и прочие“. В началото на ХХ в. Ст. Минчев достига до категоричното разбиране, че изучаването на „заченките на българския роман[...] изисква системно проучване на цялата преводна белетристична литература до момента, когато се явяват самостойни опити за роман на български, и не само до този момент, но и след него[...] Тази преводна белетристика съставя за историята на българския роман един вид традиция, която налага както езиковите, така и литературните форми на младите ревнители на българския роман“230.

Така както преводната книжнина застъпва и задминава по-стария органичен поток, по същия начин и третото, хронологически най-късно, явление не е пряко свързано и не следва директно от предходните. Един от най-интересните от теоретична гледна точка проблеми от развитието на българската литература не само през Възраждането е възникването на оригиналната белетристика. Литературната история почти без уговорки е свързала появата на оригиналната белетристика с няколко творби, издадени почти едновременно - „Нещастна фамилия“ (1860) на В. Друмев, „Войвода“ (1860) и др. на Л. Каравелов, а също и „Отрывок из рассказов моей матери: поездка в виноградник“ (1859) на В. Попович, „Прошетба“ (1862) на Р. Жинзифов, появилата се малко по-късно „Изгубена Станка“ (1865) на Ил. Блъсков. Всички те в една или друга степен са близки до някои чужди модели, възприети както чрез преводната книжнина, така и чрез директно общуване с чуждите литератури. И същевременно предлагат свой осъзнат модел, противопоставен както на преводната книжнина, така и на „органичната“ линия.

Като посочва, че общото развитие на въз-рожденската литература е насочено, по думите на П. Динеков, към „сближаване с чуждите литератури“ и „усвояване и приспособяване на техния художествено-творчески опит“231, литературната история е склонна да разграничава и дори да противопоставя функциите на преводната книжнина и на чуждата литература, четена от първите белетристи в чужбина предимно на руски език. Според Д. Леков: „Първите творби на Друмев и Блъсков ни убеждават по категоричен начин, че оригиналната българска белетристика започва да оформя жанровото си своеобразие в пряка зависимост от западноевропейската сантиментална и сензационно-приключенска литература, позната на първите белетристи в превод и оригинал. Разбира се, не трябва да се омаловажава и въздействието на руската литература в „Ученик и благодетели“ на Друмев, в разказите на Каравелов. То идва обаче не чрез преводите, а по пряк път - нашите писатели[...] са имали възможност да четат Гогол и Херцен, М. Вовчок и Тургенев в оригинал.“232 

Първите белетристи са високо образовани чужди възпитаници и правят първите си опити в чужда среда, дори Л. Каравелов, В. Попович и Р. Жинзифов ги насочват към руския читател. Единственото по-късно изявилият се Ил. Блъсков е изключение. Но неговата първа повест, от една страна, е пряко свързана с опитите на чуждите възпитаници, а от друга, е писана под силното въздействие и опеката на учителя му Д. Войников, получил образованието си в Бебек, където представите му за литература са оформени от чужди образци. Сам Блъсков безхитростно изповядва: „У мен се породи желание да съставя и аз подобна повест на „Нещастна фамилия“[...] Но как да изпълня това мое желание, като и учението ми бе слабо, че нямаше и отде и как да черпя? Чудесен случай дойде да помогне на това ми желание. През Великите пости (1863) в една тъмна нощ дойде при духовника-изповедник (който обитаваше под моята училищна стая) един странен човек, за да се изповяда.[...] На другият ден полюбопитствах да науча от духовника що за човек бе тоя[...] Въпросният изповедник се именуваше Жеко или Жельо. Едва сполучих да го намеря; той се криеше, понеже бил разбойник. Довери ми се; изказа ми цялата истина по откраднатата мома от татарите на име Станка и после избавена от същия него[...] Залових се за работа: аз писвах, Войников поправя[...]“233

Очевидно е, че престоят в Русия, учението и въздействията, на които са изложени възрожденците там, се оказват катализаторът, който довежда до възникването на първите повести преди аналогичният процес в органичната линия да бъде завършен. Нещо повече. Желанието на първите белетристи - руски възпитаници да се разграничат и дори да се противопоставят, да се оттласнат от предходната домашна книжнина и особено от преводната, е заявено недвусмислено в критическите им изказвания. Друг е въпросът, че искрените им жестове не винаги са напълно съответни на реалността, че те, както и повечето автори по принцип, не си дават ясна сметка за въздействията, на които са подложени, при това още от най-ранната си младост, в родната среда. Чуждите възпитаници започват своя съзнателен живот сред своя народ, по-късно следят културното му развитие и неговата книжнина, така че връзките със старото, с познатото се осъществяват и по тази линия. От друга страна литературната творба не трябва да се различава в прекалено голяма степен от читателските очаквания. За да може да бъде възприета, тя трябва да носи елементи, сигнали, от познатата система. Това е една от причините за единството на еволюцията на преводната и оригиналната литература през Възраждането.

Връзката на оригиналната белетристика с предхождащите я преводи има и един друг аспект. Българската читателска публика е подготвена да възприеме първите повести главно от преводната книжнина, така че за голяма част от съвременниците на Каравелов и Друмев тази връзка е реална, дори когато авторите на оригиналните произведения акцентуват върху различията.

Въпреки че първите белетристи са руски възпитаници, техните повести и разкази не могат да бъдат отнесени към прославянската рецепционна тенденция в българската литература, както впрочем и към никоя от останалите тенденции. Ранните белетристични творби, може би за разлика от ранните стихотворни опити, а донякъде - и от първите драми, не се вместват в предложената рецепционна типология. И това е един немаловажен и сложен проблем, който придполага задълбочено изследване, което вероятно би прецизирало цялостната представа за литературата от епохата на Възраждането.

Независимо че под влияние на различни обществени възгледи и на творческите си индивидуалности Каравелов, Друмев и Блъсков по-късно се развиват в различни посоки, първите им творби имат много общи черти. Възможностите при всяко начало са по-ограничени; връзката на идеите с художествените средства за тяхното реализиране, с поетиката не са еднозначни. Двете области се развиват относително самостоятелно, промените не стават винаги напълно едновременно и в едни и същи творби, като че ли в областта на поетиката те се нуждаят от по-продължителна подготовка.

Сред първите белетристи Л. Каравелов като че ли в най-малка степен е свързан с предходната книжнина. Нещата са по-ясни при „Нещастна фамилия“, „Изгубена Станка“ и др. И това е известно на литературната история. Ил. Конев пише: „Сравнителният анализ на първите три белетристични произведения в българската литература ни довежда преди всичко до следното безспорно заключение: повестта „Нещастна фамилия“ е повече във връзка с преведените и побългарени произведения до 60-те години на миналия век и елементите на фантастично-сензационното начало в нея имат основата си главно в тези произведения и творби на други национални литератури, а не в българската литературна традиция. Повестта на В. Попович и най-вече произведенията на Каравелов, обнародвани на руски език, носят в себе си дъха на най-хубавото в българския фолклор, отразяват творческо-демократичното начало в българския живот, щастливо са повлияни от руската и украинската художествена литература, те по-определено застъпват перспективната линия в художественото изобразяване на българската действителност.“234

От по-друга гледна точка тръгва Цв. Унджиева, която също не е чужда на разбирането, че Каравеловите повести и разкази стоят по-далече от традициите на преводната книжнина: „Българският читател, който плаче над многострадалната Геновева и окайва съдбата на сирота Цветанка, не може да възприеме изведнъж „Мамино детенце“, „Богатият сиромах“ или особено „Хаджи Ничо“; за да израсне до тях, трябва да мине през „Нещастна фамилия“[...] Донякъде съзнателно, донякъде интуитивно В. Друмев е разбрал това и е създал творба, чиято обществена функция отговаря на народните потребности.“235

Може би все пак трябва да се направят известни уточнения. От една страна, едва ли споменатите Каравелови творби са цел, към която е насочено развитието на първите оригинални белетристични творби като цяло; погледнато по-общо те също се средство, етап, далеч не последен. От друга страна, „Нещастна фамилия“ не е само средство, само подготовка, нито творба, при създаването на която авторът съзнателно се е ограничавал, съобразявайки се с възможностите и нуждите на читателите си. Не само читателите трябва да израснат, трябва да израсне и авторът, литературата...

А дали не е по-плодотворно да се акцентува върху общото между първите белетристи, включително и по отношение на традициите на преводната книжнина. Поне три са важните общи особености на първите повести - желанието да се представят достоверни, реални сюжети, разиграващи се в българска среда, и широкото използване на мотива за нещастната фамилия. Високото оценяване на „истинните“ сюжети е заявен недвусмислено в манифестния предговор на В. Друмев към „Нещастна фамилия“: „В Европа просвещените народи от едно малко събитие, което е произвело впечатление макар на едно селце, написват цели томове повести. Тези повести, на които съдържанието е повече измислено, приемат се от всички европейци с възторг и даже се гордеят с тях. Ние, българите, ако щем, можем написа безчислени повести, не измислени, но истинни [...]“236 Механизмът, по който се обработват реалните събития е разкрит, както се видя, най-откровено и недвусмислено в спомените на Ил. Блъсков.

„Истинните“ сюжети на първите повести естествено са ситуирани в българска среда. Но това е нещо вече постигнато от побългарените, а и от някои преводни творби. В началото побългаряването най-често е непълно и обхваща повече имената на героите и местните названия, като оставя непроменени битовите особености и психиката. До 1860 г. по-последователно и по-цялостно са побългарени „Сирота Цветана“ (1858) от Й. Груев по Карамзин и „Три повести за децата[...] побългарени от Р. И. Блъскова“ (1860) по Кр. Шмид, както и някои по-кратки творби, пръснати по периодични издания, учебници, в „Смесна китка“ (1852) на П. Р. Славейков и др. Процесът продължава след 1860 г., успоредно с развитието на оригиналната белетристика, а може би и не без нейно влияние. 60-те години са времето, когато побългаряването става масово237.

Когато се разглежда достигането до изображения на българска среда трябва да се имат предвид и първите преводи на произведения от чужди автори, писани по български сюжети - двата превода на „Райна“ (1852) от А. Велтман, „Борис, първи християнски цар на блъгарити“ (1853) от Й. Турноградска, превод на К. Петкович и някои по-кратки творби. Както и в други отношения със своите белетристични опити чуждите възпитаници изпреварват завършването на започналия по-рано процес, като същевременно го ускоряват, а и обезсмислят някои негови аспекти като по-българяването. Но, така или иначе, през 1860 г. въвеждането на български сюжети, не е нещо непознато за българската книжнина.

От друга страна ситуирането на сюжета първо в някаква маркирана среда, а след това и в среда, която е маркирана като българска, не е нещо естествено и разбиращо се от само себе си - литературата извървява известно развитие докато достигне до подобно решение. И това развитие се наблюдава в преводната книжнина, която започва с универсални сюжети, по-късно въвежда някаква екзотична и за авторите среда, както е например в „Индийска хижа“ от Бернарден дьо Сен Пиер или в историческите произведения за да достигне до представяне на средата, в която живеят авторите. Самото въвеждане на описания също става постепенно и е свързано с оформянето на представата за местен колорит.238

Друмев и Блъсков подчертават достоверната основа на повестите си. Но дори когато се следва точно някаква чута „истинна“ история, въпросът за избора й остава актуален. Още повече, когато повторението на избора показва, че той не е случаен. Същото важи в още по-голяма степен за Каравелов, при когото може да се предполага пресъздаване чрез средствата на фикцията на основния за възрожденската белетристика мотив. Специфичният вариант на мотива за нещастната фамилия е третата особеност на първите повести. Известно е значението на този тематичен кръг във възрожденската литература, известно е мястото на семейството като междинно звено между епическия колектив и индивида.239 Това образувание съществува и по-рано, но се появява категорично в едноименната повест на В. Друмев, приемана за начало на оригиналната белетристика; схематичният му вариант се среща и в „Изгубена Станка“ на Ил. Блъсков, писана по реални събития, но и под влияние на първата Друмева повест, и в някои от първите Каравелови повести и разкази. Навсякъде в относително спокойния живот се появява злото, в лицето на турци или близки до тях народни потисници, които похищават красива българка. И това обикновено поражда опити за нейното спасение. Така е в повестите на Друмев и Блъсков, така е и в Каравеловите разкази. Същият мотив, който не се среща в преводната белетристика преди 1860 г., поне не и в относително сходен вариант, е възприеман като особено подходящ за изобразяване на робството и може да се открие и в следосвобожденски произведения, включително и в „Под игото“ (главата „Тлъката в Алтъново“). Не може да не се забележи, че именно похищаването на младата жена от друговерец е най-ясният символ на злото и насилието за българинът от ХIХ в.240 Нещо повече, женската чест, въобще жената, се оказват свръхценност, на която словесността от епохата на Възраждането отделя специално внимание. Явно мотивът представлява една продуктивна база, която определя жанровите особености на творбите в съответствия с настроенията, нуждите и възприемателската компетентност на публиката, с осъзнатите и неосъзнати намерения на авторите и традицията на възрожденската книжнина.

Мотивът за нещастната фамилия и похитената от друговерци българка носи в себе си откритото противопоставяне между изконните народни ценности, от една страна, и нещо чуждо и заплашително - от друга. Разгледана в най-широкия й смисъл това е основната опозиция в културата на Българското възраждане, в различна степен и в различни варианти тя присъства във всяка от разгледаните рецепционни тенденции; открива се още при Паисиевите необразовани българи и лукавите гърци, при Славейковата поема „Изворът на белоногата“, при „Криворазбраната цивилизация“ на В. Друмев и „Фудулеску“ на Т. Пеев, при носталгичните настроения на поети като Д. Чинтулов, Н. Геров, К. Миладинов, Р. Жинзифов и т. н. Както неведнъж е подчертавано, понякога не без пресилване, в беле-тристиката на преден план е изведена „борческата“ страна на противопоставянето, дори политическия му смисъл, прочетен в историческия контекст на последните десетилетия от робството.

Често пъти се акцентува върху новаторската страна в представянето на това противопоставяне при първите белетристи. Но въпросът има и една друга страна, на която е обръщано по-малко внимание - разчетено като конфликт между праведен християнин и друговерец, противопоставянето има аналогии в средновековната книжнина, възхожда към житията на мъчениците, може да се открие и в ранновъзрожденски произведения като „Житие и страдания грешнаго Софрония“, в диалозите на Неофит Бозвели и т. н. За академичния интерес на Друмев към подобна проблематика свидетелства темата на неговата дисертация - „Гръцко-римски закони за престъпления против вярата и църквата“241.

Подобна приемствена връзка несъмнено облекчава синхронното възприемане на творбите - възрожденският читател има възможност несъзнателно да ориентира новото произведение спрямо познатия модел. Същевременно осмислянето на близостта само в плана на възприемането би опростило проблема. Тя е свързана преди всичко с възникването на творбата, с процесите на литературната и жанрова еволюция, които обуславят появата на конкретния текст.

Прочитът на конфликтите в първите повести, който акцентува върху противопоставянето християни - неверници, предполага едно символно тълкуване на основните персонажи. Освен в средновековни и ранновъзрожденски творби, подобно символно натоварване на героите може да се потърси и в някои преводни произведения, на първо място в „Райна, българска царкиня“ от Ал. Велтман, която Й. Груев и Ел. Мутева превеждат независимо един от друг през 1852. При това изследвачите са разкрили въздействието на „Райна“ и върху „Иванко“242. Образът на Мати Болгария, характерен за Неофит Бозвели и други възрожденци, е заменен от образа на не по-малко натоварената със символни значения млада жена, която също олицетворява родината. Новият вариант несъмнено съдържа по-големи възможности за изграждане на разгърнат сюжет. Докато Мати Болгария патетично изплаква своята мъка, Райна княгиня и подобните на нея персонажи са въвлечени в поредица от събития, биват заплашвани от злонамерени и користолюбиви персонажи и спасявани от други. Специална тема представлява пасивността и беззащитността на България, олицетворена от Райна княгиня в творбата на руския писател Велтман и нежеланието на публиката и изследвачите да разтълкуват мислите на автора.

Изместването на образа на майката от образа на младата жена може да се осмисли и от друга гледна точка, при друг кръг явления в българската словесност от това време. При преводната проза се наблюдава особено отчетливо категоричното налагане на темата за любовта, носена от мотива за разделените влюбени, който измества по-ранния мотив за изгубеното дете и тази промяна се илюстрира идеално от творби като „Стоян и Рада“ (1845) на Найден Геров.243

Интересно е отношението на мотива за нещастната фамилия спрямо два от основните мотиви в преводната проза - за изгубеното дете и за разделените влюбени. От една страна се запазва семейният характер на отношенията от мотива за изгубеното дете, а от друга се въвежда раздялата между персонажите, обвързани със семейни и емоционални отношения. Но мотивът за нещастната фамилия не е нова конструкция от познати елементи, той има своето минало, широко разпространен е във фолклора, най-познатият пример са песните за еничари, които според Б. Ничев съдържат типична романова структура.

Литературните прояви на мотива за нещастната фамилия са определяни от реални факти. В началото на ХIХ в. се разиграват множество подобни житейски трагедии, някои от които са документирани. Един пример: „Субашата на с. Кула отвлякъл девойките Е. Милошева, Б. Здравкова, Б. Иванова и М. Маринова. Това накарало българите от с. Плужина да потърсят помощта на хайдутска дружина, която след дръзко нападение успяла да освободи отвлечените българки.“244 Подобна история се разказва и за майката на В. Друмев, сам писателят записва аналогични случки от Йосиф Соколски, когато работи над биографията му. По-късно същият мотив, интерпретиран обаче по почти противоположен начин, ще бъде използван от Й. Йовков в разказа „Най-вярната стража“ от сборника „Старопланински легенди“245. Явно новото време или новите автори не са удовлетворени от станалия вече традиционен вариант на смислова натовареност на мотива.

И така, при Друмев, Каравелов и Блъсков на преден план е изведен един и същи мотив, и то без да има основание да се предполага заимстване както помежду им (донякъде с изключение на Блъсков), така и от общ чужд източник. Тъй като разглежданият мотив очевидно не е единствената възможност за пресъздаване на робството, логично е да се потърсят и други причини за неговото едновременно използване от няколко автори. Те несъмнено се крият и в единната не само за тримата белетристи, но и за читателите им представа за литературата, в закономерности на литературния процес, а и в характерното за епохата световъзприемане.

Възловото място,което мотивът заема в българската книжнина, налага вглеждане в неговите особености и елементи. Героите са с ясна и несложна характеристика, конфликтът е външен. Първоначалното ядро е в любовта на двама млади и пречките пред тях, т. е. от известна гледна точка може да се говори за модификация на познатия от по-рано в българската книжнина древен мотив за разделените влюбени. В случая по идейни съображения се акцентува върху един тип пречки, нещо повече, именно тези пречки са основното за автора, самите чувства на разделените преминават на заден план. Оригиналният мотив има твърде древни корени, които могат да се търсят в митове, в античните романи, във фолклора. Не като пряко въздействие, нито дори опосредствано, а като една от не толкова многобройните изходни точки по пътя към белетристиката.

Заслужава си чрез съпоставяне да се потърсят аналогии с преводната белетристика. Прави впечатление, че в нея „вечната“ тема за любовта съвсем не е основна, появява се относително късно, дълго време отсъства дори в творби с такива сюжети, които представят някакви взаимоотношения между мъжа и жената - „Митология Синтипа философа“, или е само подсказана, изместена на втори план от други теми - „Изгубеное дете“ и пр. Въпреки че коренът на думата „любов“ се среща дори два пъти в заглавието на „Любовник и неговите в Цариград от любов приключения“ (1849), и тук приключенията, в смисъл на множество подчертано еднотипни епизоди, измества акцента от душевните преживявания. Те се откриват едва през 50-те години в преводни творби като „Еничарете“246, „Павел и Виргиния“ (1850), „Райна княгиня българска“, „Песен“247, „Аделаида алпийска пастирка“ (1857) от Ж. Мармонтел, преведена от Кр. Пишурка, „Сирота Цветана“ и „Кандили“248.

Закономерно е любовта да среща пречки пред своето осъществяване. Най-често те са различни, появяват се последователно, а по-късно обикновено са преплетени една с друга: сюжетни премеждия, външни по отношение на героите и тяхното непосредствено обкръжение - природни бедствия, отвличания и др.; волята на родителите, социалното неравенство и пр. Чрез „Стоян и Рада“ на Н. Геров, който следва фолклорна традиция, поезията се насочва предимно към един от типовете прегради пред любовта, който ще бъде актуален и по-късно. Силно модифициран, същият тип преграда - волята на родителите - се среща в „Павел и Виргиния“, в „Еничарете“. Но общата тенденция при преводната белетристика е обвързването на преградата с някаква социална причина, най-често неравенство. В първите оригинални белетристични творби тази тенденция се запазва - преградата между влюбените остава от първичен тип - външна спрямо героите, като същевременно е „натоварена“ с патриотични внушения.

Любовта, разбира се, не е основния сюжетен елемент в първите повести. Първите белетристи използват един мотив, характерен за развитието на любовната тема като средство, за да изгради произведения с недвусмислено идейно съдържание. Хронологическото първенство на „Войвода“ и „Нещастна фамилия“ позволява да се открие изходната точка, която е в особено отношение с преводните повести. Каравелов по пътя на създаване на сюжета, а Друмев и Блъсков при вероятната достоверна основа, обогатена както чрез фикцията, така и чрез използване на чужди образци, се разграничават от традицията. Но това разграничаване е относително - новото има връзка с една разработвана тема, използва неин мотив в една първична и непозната разновидност, като го натоварва с внушения, към които традицията на преводната проза се е приближила, без да ги достигне.

Картината на възрожденската белетристика става още по-сложна, когато се държи сметка и за развитието в нея. Процесите започват при преводите и органичната линия, но продължават на територията на оригиналната проза, като в някакъв смисъл продължават да следват избраната по-рано посока. Това се наблюдава при Каравелов и особено отчетливо - при Друмев, който достига до неочаквано задълбочен психологизъм и отхвърляне на стериотипите на първите повести. До известна степен подобно развитие претърпява и Ил. Блъсков по пътя от „Изгубена Станка“ до „Злочеста Кръстинка“; при него то се забелязва още по-трудно поради постепенното му преминаване в периферията на литературата от следосвобожденските десетилетия, забелязано от всички изследвачи.

 


229 Б. Ничев. От фолклор към литература. С., 1976, с. 233 и др.горе

230 С. Минчев. Из историята на българския роман. Опит за литературно-исторически наблюдения върху развитието на романа през ХIХ в. до Освободителната война. С., 1908, с.1. Вж. и Д. Леков. Проблеми на българската белетристика през Възраждането. С., 1970.горе

231 П. Динеков. Из историята на българската литература. С., 1969, с. 180.горе

232 Д. Леков. Преводите в литературния и обществения живот през Възраждането. - литературна история, 1977, №5.горе

233 Ил. Блъсков. Как станах писател и книгоиздател. - В: Ил. Блъсков. Спомени. С., 1976, 73-74.горе

234 Ил. Конев. Белетристът Каравелов. С., 1970, с.38.горе

235 Цв. Унджиева. Любен Каравелов. Литературни позиции. Изграждането на белетриста. Майстор на фейлетова. С., 1963. с. 11.горе

236 В. Друмев. Художествено творчество. Критика. С., 1976, 13-14.горе

237 Вж. Ст. Минчев. Из историята на българския роман. Побългаряване на чужди произведения. - СбНУ, 1912.горе

238 Вж. Н. Аретов. Раждането на новото. „Войвода и традициите на преводната белетристика. - В: Любен Каравелов. Сборник по случай 150 години от рождението му. С., 1990, 72-73.горе

239 Вж. Б. Ничев. Цит. съч., с. 182.горе

240 Вж. и Р. Радев. Родовото начало и проявленията му в българската белетристика от 60-те и 70-те години на ХIХ в. - Литературна мисъл, 1985, №8.горе

241 Вж. М. Чемоданова. Творчество Васила Друмева и становление болгарской национальной литературы. С., 1987, с.27.горе

242 Вж. Ю. Трифонов. Историческата страна на драмата „Иванко“ от В. Друмев. - Сборник Климент Търновски - Васил Друмев. За 25-годишнината от смъртта му. Изследвания, спомени и документи. С., 1923.горе

243 Вж. Н. Аретов. Темата за любовта в преводната проза от средата на ХIХ в. - В: Литература и култура. С., 1992).горе

244 Ст. Дойнов. Българското национално-освободително движение. 1800 - 1812. С., 1979, с. 103. Източникът, от която е взета историята, е Б. Богашич. Разбор сочинения Н. А. Попова „Россия и Сербия“. СПб., 1872, 150-155.горе

245 Вж. Н. Аретов. Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления. С., 1994, с. 119.горе

246 Цариградски вестник, В-Г, №42 - 87, 26 март 1849 - 28 март 1850.горе

247 Цариградски вестник, 3, 27 юни, 4 и 7 юли 1853.горе

248 Български книжици, 2, 1859, №13. Вж. и Н. Аретов. Темата за любовта в преводната проза от средата на ХIХ в. - В: Литература и култура. С., 1992.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Българското Възраждане и Европа][Николай Аретов][СЛОВОТО]

© 1995 Николай Аретов. Всички права запазени!
© 2001 Издателство Кралица Маб. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух