напред назад Обратно към: [Българското Възраждане и Европа][Николай Аретов][СЛОВОТО]



Каравеловите повествования за страданията на българското племе


Представената по-горе гледна точка може да послужи за отправен пункт към „Войвода“ (1860), първата печатана белетристична творба на Л. Каравелов, и останалите повести и разкази от сборника „Страницы из книги страданий болгарского племени“ (Москва, 1868). Въздействието на чуждите литератури, четени на други езици, предимно на руски, е изследвано детайлно. Несъмнена е по-малко познатата близост с фолклора, мемоаристиката, публицистиката и историографията. Най-непозната е връзката с преводната книжнина. От съчетанието на всички тези начала, извършено от творческата индивидуалност на автора, се ражда новото.

Новото, което съзнателно и целенасочено Каравелов и останалите белетристи внасят в този закономерен от гледище на развитието на литературата процес е в тематиката, недвусмислено назована в заглавието на Каравеловия сборник. Тя е същата и при първите повести на Друмев и Блъсков, при Попович и Жинзифов и открито гради един национален мит върху основата на разгледания вече специфичен вариант на един познат мотив. Вниманието е съсредоточено върху националния гнет, а при Каравелов - и върху социалното потисничество и съпротивата срещу тях. Затова и основната приемствена връзка на „Войвода“ с предходната българска литература е безспорно с „Горски пътник“ (1857) на Раковски. Правени са и опити за прокарване на типологически паралели с други творби, появили се по същото време, като поемата „Сердарят“ („Войводата“, 1860 г. на гръцки език) на Гр. Пърличев и др.249

Б. Пенев долавя последователността в творческия процес при Каравелов. „В своите социални повести и в тия, които представят робството, той тръгва от една предвзета публицистична мисъл, без да наблюдава и изучава по-внимателно действителността, без да прониква в нея като художник и наблюдател на живота.“250 Едва ли е уместно да се възразява на големия литературен историк, че той абсолютизира един тип творчество, който не е универсален, както и че ако приемем, че не съществуват вродени идеи, то и предвзетите идеи са пак свързани с действителността, още повече идеите на Каравелов. Вярно е обаче друго - за Каравелов като белетрист основното е идеята, която иска да внуши, и всичко друго по правило е подчинено на нея. Оттук и свободата, с която ползва други творби. Но това се отнася преди всичко до по-късните му повести и разкази, които по-цялостно могат да се свържат с конкретни чужди произведения - „Мъченик“ (1870)251, „Стана“ (1875)252, в по-малка степен „Нешо“ (1872)253, „Хаджи Ничо“ (1870)254 и др. В сборника „Страници из книгата за страданията на българския народ“ подобна близост е търсена само при „Българи от старо време“ (1867) и тя далеч не изчерпва структурата и особеностите на повестта.

Фактът, че първите белетристични творби на Каравелов не могат да се разглеждат в пряка връзка с конкретни чужди произведения, само засилва необходимостта от съпоставяне с преводната белетристика, за да се изясни връзката с процесите, започнали в нея. В Каравеловите повести и разкази като цяло присъства както насочването към български сюжети и широкото използване на мотива за нещастната фамилия, така и, наистина в по-малка степен, и насочването към достоверни сюжети или поне съзнателно въведеното внушение, че предадените събития са „истинни“. От творбите, включени в сборника „Страници от книгата за страданията..." се знае реалната фактическа основа на „Сирото семейство“ - събитията, които разказът предава са попаднали в тогавашната книжнина.255 Всъщност изградени върху несъмнено „истинни“ събития, пречупени през мощната авторова субективност, са предимно по-късни Каравелови произведения като „Из мъртвия дом“ (1871), и особено гротескните му белетристични портрети на реални лица: „Хаджи Ничо“ (1870), „Прогресист“ (1875) и др., пресъздаващи образите на Христо Георгиев и Иван Касабов, донякъде в духа на Друмевата повест „Ученик и благодетели“.

Ретроспективният разказ на Стоян от „Войвода“ обхваща голяма част от текстовия обем на творбата и въвежда в характерния за възрожденската литература тематичен кръг на „нещастната фамилия“, широко използван, както бе дума, и от другите възрожденски белетристи. „Каравелов - отбелязва Б. Пенев - надминава своите предходници преди всичко по разнообразието на мотивите в повестите си. От една страна той разработва съвсем нови мотиви, на които Друмев и Блъсков не се спират; от друга страна обработва по-нататък мотивите, които са дадени в повестите на Друмева и Блъскова, поставя тия мотиви на по-широка основа, обогатява ги с нови елементи, развива ги по-нататък.“256 Цитираните наблюдения се отнасят преди всичко към цялото творчество на Каравелов. При „Страници.." обаче на преден план излиза близостта с произведенията на Друмев и Блъсков. И то не само по отношение на сходните идейни внушения, а и на разработването на мотива за нещастната фамилия. Той присъства във „Войвода“, а след това и в „Неда“, „Дончо“, „Турски паша“, „На чужди гроб...", силно трансформиран и в „Българи от старо време“. В „Сирото семейство“ няма точно отвличане на жена, но в затвора е хвърлен мъжа заради „пре-грешение“ на гордата си жена, която не се покорява на високопоставена ханъма. В „Божко“ пък отвличането е заменено с прелъстяване, а похитителят е гръцки протосингел - една позната и на други възрожденци трансформация.

Никоя белетристична творба не се задоволява с представянето на мотива в чист вид; той винаги е повече или по-малко модифициран. Така е и при „Войвода“. Интересно е да се проследи намесата на Каравелов, да се потърсят сходни решения в преводната книжнина. Като цяло прави впечатление че и при Каравелов любовната интрига, доколкото я има, преминава на по-заден план, докато акцентът се поставя върху разделянето не на влюбените, а на семейството и насилието на друговереца или чужденеца.

Изменя се и повествователната структура, която несъмнено става по-сложна и по-разклонена. Първичният, и до голяма степен имагинерен, изходен вариант на мотива предполага трима герои: влюбените и похитителят на тяхното щастие. Ако събитията се предават от някой друг, то може да се вмъкне и разказвач. Но сюжетът може да се предаде и чрез думите на някой от основните персонажи така, както е в „Турски паша“, а и в почти всички представителни образци на модела. Изглежда, в началото е още трудно да се преодолее дистанцията между герой и повествовател, характерна за епоса и за религиозната литература.

Във „Войвода“ персонажите са повече от основните, като увеличаването им е станало по твърде характерен начин, познат от преводната белетристика257. Функцията на похитителя е разделена между двама персонажи - Хасан и Мемиш, като благодарение на това са въведени допълнителни перипетии - смъртно раненият Мемиш успява да разкаже истината за убийството и т. н. Усложнена е и композицията на повествованието: събитията непосредствено преди убийството са предадени с авторово повествование, вмъкнато без пояснения в разказа на Стоян, който не е присъствал, а и няма от кого да научи подробностите - и двамата участници в събитията загиват. Авторовото повествование достига до появата на Хасан и завършва с думите: „Но арнаутинът нямал милост“. Самото убийство обаче е предадено по-късно, след прекъсване на разказа, чрез думите на Мемиш. Така че в повествованието, което не съвсем последователно следва разказа на Стоян, се вмъква втори, по-малък ретроспективен разказ - на Мемиш.

Функцията на една от жертвите също е разпределена и се изпълнява от трима братя. Тук само като катализатор, като източник на идеята може да се разглежда често използваното от народната приказка въвеждане на трима братя. Аналогията се разгръща по-последователно в това, че и във „Войвода“ именно най-малкият брат сполучва. Най-големият - Продан - не успява да защити жена си Латинка, средният - Първан - не успява да докаже истината в съда. И едва най-малкият достига до внушаваното от автора решение и го осъществява - става хайдутин и се бори за свобода. Разделянето на функцията на съпруга на похитената жена между тримата братя несъмнено отдалечава творбата от предполагаемата й първооснова и акцентува върху преживяванията на рода, а не на семейната двойка. Нещо подобно се наблюдава и в „Нещастна фамилия“.

Чрез използването на трима герои, които изпълняват функцията на един, Каравелов представя и развитието на българина - от падналия на колене Продан през безсмисления легален протест на Първан до бунта на Стоян. Вероятно именно тук, а не в стремежа към разширяване на повествователния обем, се крие осъзнатата причината за разпределянето на функциите на един персонаж между трима.

И една аналогия - абсурдността на съдебната практика, характерен за Каравеловата белетристика публицистичен момент, също има свой прецедент. Наистина той е твърде различен - във „Войвода“ съдът признава само турчин за свидетел, докато в преводния фрагмент от роман „Абдиритите“258 от Кр. Виланд спорът се води около правото на наелия магарето да използва и сянката му. Разликата е голяма, близостта в никакъв случай не е генетическа, но все пак е показателно, че сред не чак толкова голямото тематично богатство на първите оригинални повести има още една аналогия с предходната преводна книжнина.

Във „Войвода“ сюжетът практически е изцяло съсредоточен в разработвания мотив, усложнен чрез увеличаване на персонажите, но не и чрез въвеждане на допълнителни събития, било в рамката, било в ретроспективния разказ. В следващите произведения на Каравелов и на първо място в „Дончо“ ще се търси въвеждане и на други събития извън основния мотив. Но в първата си белетристична творба Каравелов все още не намира пътища за разширяване на сюжета.

По по-различен начин е разработен същия мотив в „Турски паша“ (1866), където са въведени и други познати на българската книжнина сюжетни образувания. Тук отново има похищение и похитени, но като проследява техните съдби, разказвачът въвежда читателите в цариградските хареми - един не само пикантен, но и познат у нас литературен топос, който присъства в някои произведения на преводната литература като „Еничарете“, „Кандили“ и др. Хр. Ботев се готви да преведе „Турците и техните жени, султанът и неговия харем“ от Осман бей и мемоарите на майка му Мелек ханъм „Тридесет години в турските хареми“259.

Изображението на живота в харема, особено своеволията на жените в отсъствието на мъжете, може да подтикне към търсене на асоциации с „Персийски писма“ (писмо CLVII и сл.) от Монтескьо, без да доведе до откриване на конкретни текстуални аналогии. Може да се потърси и известно сходство с новелите от „Декамерон“ - ситуацията мъж в харем напомня Бокачовия мотив за мъжа в женски манастир; впрочем и героят на „Житие и страдания грешнаго Софрония“ попада в харем, но контекстът там е съвсем различен. Някаква далечна непряка аналогия може да се търси и с „Мадам Бовари“(1857) - ханъмите се возят с френци в закрити каруци, а най-скандалния момент във Флоберовия роман се разиграва в подобна ситуация.

В „Турски паша“ се откриват и редица други по-конкретни връзки и аналогии с българската книжнина. Така една от героините - Зоя - от една страна напомня за Тула от „Райна“, а от друга ще се появи под същото име и със сходен характер в историческата трилогия на Каравелов „Отмъщение“, „После отмъщението“ и „Тука му е краят“. В разказът се споменават и исторически личности като познатите на българския читател от преводни творби Велизарий и Юстиниан; отделено е място за историческа справка за еничарите - една тема, вълнувала българите от епохата, тя се среща в народните песни, в романа „Еничарите“, в статии260 и пр.

Литературната история приема, че разказът „На чужд гроб без сълзи плачат“ (1866) е „първата повест с реалистично звучене, разкрила пред читателя наред с жестокото национално робство и социалните противоречия в живота на народа“261. Същевременно в разглеждания Каравелов сборник това е творбата, която най-директно кореспондира с преводната книжнина, главно като се противопоставя на идеи, битуващи в нея. Това противопоставяне обаче е възможно само върху някаква обща основа. Чрез сюжета, както и чрез публицистичните отклонения, Каравелов се стреми да опровергае тезата, че трудолюбивият и пестелив човек може да се справи с житейските неволи, да си извоюва почетно място в живота. За първи път тази теза е лансирана категорично на български език в превода на Г. Кръстевич „Мудрост добраго Рихарда“ (1837) от Б. Франклин - една много популярна у нас творба, многократно препревеждана и преиздавана в различни варианти262; сходна теза се среща и в „Младата сибирянка“ от Кс. дьо Местр, превод на Александър Екзарх, и други произведения. Каравелов защитава противоположно разбиране - в условията на робството и най-трудолюбивият, честен и прибран човек е осъден на злощастие. Авторът доказва своята мисъл чрез съдбата на Танчо Галина - носител на всички спомената добродетели, който въпреки това не може да се пребори със сиромашията. Картината на бедността, макар и нарисувана в по-пастелни тонове, също е позната от преводната белетристика - „Изгубеное дете“ (1844) от Кр. Шмид, превод на Хр. Павлович, „Благочестие в колиба“ (1853), „Дъга“ и др. Но в тях по правило се появява благодетел, с негова помощ сиромасите се позамогват. Каравелов предлага обратната ситуация - благодетелите вкарват сиромаха в затвора за неизплатени дългове.

Наистина още у Франклин се препоръчва да не се правят заеми, защото това само утежнява положението на бедняка и убива достойнството му. Скритата и вероятно осъзната полемика с американския просветител се чувства най-ясно в разсъжденията на Танчо, този „Мъдър човек“, „дотолкова добър и кротък[...], щото се боеше и мухата да настъпи“. Той казва: „Ще работим и всичко ще бъде и у нас. Има и по-сиромаси от нас. Само данъците да не бяха..." Рихардовото твърдение е обратно - данъците не са пречка пред замогването на човека. Последвалите събития показват, че за съжаление прав се оказва Каравелов. Франклин съветва още да не се правят заеми, но това се оказва невъзможно - децата на Танчо плачат от глад. А заемите, както казва и Франклин, водят до унижения.

В „На чужд гроб..." сюжетът в по-голяма степен от другите ранни Каравелови разкази е изместен от авторовите разсъждения и по това творбата също се приближава до „Мудрост добраго Рихарда“. В стремежа да утвърди своето разбиране, че не чрез упорит труд, а само с оръжие в ръка сиромахът може да се спаси, Каравелов се отказва от характерния за досегашните му творби неблагополучен за героите финал. Семейството на Танчо оцелява след типичното за прозата от тази епоха премеждие - похищението на дъщерята - което се наслагва върху бедите на сиромашията.

Повестта „Божко“ (1866) не е издавана от Каравелов на български език, може би защото е насочена преди всичко към гръцкото духовенство, а с решаването на църковния въпрос проблемът слиза от историческата сцена. Но повестта представлява интерес от друга гледна точка. В нея са преплетени модифицирани варианта на два познати от по-рано мотива. От една страна е използван опростен вариант на мотива от „Сирота Цветана“ (1858) - за изоставената, а тук - и прелъстена девойка, а от друга - силно трансформиран, мотива от рамкиращата история на „Синтипа“ - обвинението срещу невинен момък, че е прелъстил сестрата на любимата му (в Синтипа - жена на баща му). Както се вижда и когато не става дума за похищение проблемът за женската чест запазва своята ценност, въпреки че (или може би именно поради това) че народния бит е още твърде идиличен.

И при двата мотива не става дума за пряка връзка с предишните разработки, а само за далечно сходство. Така мотивът за прелъстената девойка в „Божко“ е въведен в един типологически по-ранен първичен вариант, който при Груевия превод на Карамзин е доста усложнен и преминал през немалко развитие - физическото прелъстяване е отпаднало, заменено от социални прегради, героят не е обрисуван в черни краски.

Интересно е, че Каравелов на няколко пъти се изказва остро и не съвсем точно за „Сирота Цветана“. „И наистина, ако някои из нашите умерени и дълбокомислени писатели каже, че „Сирота Цветана“ на Якима Груева или дълбокомислените произведения на Пишурката са българска литература, то в такъв случай и ние имаме право да кажем, че волът е славей.“263

Безспорният връх в Каравеловата белетристика е „Българи от старо време“ (1867). От различни гледни точки към повестта са отправяни погледи, осветлявани са различни нейни особености. Все пак относително малко внимание е отделяно на връзките на творбата с преводната белетристика. Тези, които са я разглеждали в компаративистичен план по правило се насочват към близостта с Гоголевото творчество, търсена по две линии. На първо място се изтъкват сходствата с „Повест за това как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович“. Посочвана е и близостта с любовната интрига в „Тарас Булба“264. От различни изходни позиции е разкривана и отликата от Гоголевите творби, оригиналното в Каравеловата повест. Отделяно е и внимание на въпроса за прототиповете на героите, а оттам - и на присъствието на „истинни“ събития в повестта.

Наред с това, макар и в по-малка степен, в повестта присъстват и елементи, познати от предходната преводна проза. И може би един от най-интересните проблеми е преплитането на автентичното авторово присъствие и пресъздаването на реалните прототипове и копривщенския бит с импулсите, идващи от Гоголевото влияние и традициите на преводната проза.

В много от разказите си Каравелов е представял любовта на млади герои и пречките пред тяхното щастие. По правило тези пречки са свързвани с похитители турци или, както е в „Божко“, с клевета, която се корени в разврата на гръцкото духовенство. В „Българи от старо време“ за пръв път Каравелов издига като преграда волята на родителите. Подобен конфликт между поколенията не е нещо принципно ново за българската словесност. Като първичен вариант той е познат на фолклора, оттам преминава в „Стоян и Рада“; открива се и в някои преводни творби. Един от аспектите на новото, според Е. Кнудсен, е иронията от гоголев тип, отнесена към познати обекти.265

Един характерен детайл разкрива един частен аспект на аналогията с преводната белетристика. Когато копривщенските свахи се обявяват против хаджи Генчо, едно от основните им обвинения е, че той четял евангелието в еврейската черква, където се комкали с кръвта на християнски деца. Логично е да се очаква, че в такъв момент Каравелов е изцяло потопен в познатата му фолклорна стихия и е най-далеч от преводната книжнина. Оказва се, обаче, че и в нея се срещат аналози на прочутата „кръвна клевета“, разглеждана често от етнографията и фолклористиката. По повод на прочутите Христови думи за децата в „Покрестението на едного свещеника Исидин“ (1845) от Васил Станкович по адаптация на творба на Булуър-Литън може да се прочете: „И може да е била тая причината на ония хули и клевети, дето напастяваха в началото христианете, с които напокон христианете, като добиха сила, напастиха евреите, сиреч, чи они прелъстяват децата наши да отхождат в соборето техни, да ги колят втайно на гнусните си молби."

Разказът „Слава“ е печатан за пръв път в „Страници...". И тук е използван разказвач - връстничка на героинята. Интересно е, че Каравелов тук представя в по-различна светлина отношенията деца - родители, въздържа се да избере страна в конфликта им. И тук има примесване между реални събития и Гоголево влияние. От една страна биляринът Янаки, както и други персонажи, имат реални прототипове266, от друга, според М. Арнаудов, „по пример на Гогол („Нощ срещу Рождество“) авторът намесва към реалистично доловената психология на лицата един фантастично-мистичен елемент, който трябва да извика удивление, изненада“267.

Каравеловата проза коресподнира с преводите и домашната книжнина като цяло не само по линия на идеите, сюжетите и мотивите, но и при повествователната техника. Забелязано е, че почти всички творби в Каравеловия сборник са написани чрез средствата на непрякото авторово повествование, като е използвана фигурата на разказвача. Правени са опити тази особеност да се свърже с влияние от страна на М. Вовчок; по-малко внимание е отделяно на факта, че това е характерна особеност на ранната европейска белетристика и е особено раз-пространена, почти задължителна за епохата на Просвещението. Така че, от една страна, тя може да се разглежда като универсален, закономерен за определен етап от развитието на белетристиката модел, възприет от чуждите литератури, с които Каравелов се е запознал в Русия. Но, от друга страна, широкото използване на разказвач съответства на преводната книжнина през 1860 г. и ако не за авторите, то поне за читателите този повествователен модел е въведен в българската книжнина от преводната белетристика. Още повече, че до него не се достига веднага; той е резултат на известно развитие - от вставни разкази със слаба връзка с рамкиращата история през ретроспективен разказ на героите, който постепенно се свързва по-здраво със сюжета, до творби, построени като сказ, като разказ на един от персонажите.268

При „Войвода“ процесът на достигане до сказов тип композиция все още не е доведен до край. Той ще продължи в следващите творби от сборника. „Неда“ (1861) е изцяло изградена като „разказ на моята баба“ с незначителни сюжетни отклонения - кратка размяна на реплики между бабата и внучката за „Московията“ и др., кратка приказка, разказана от бабата и по-обширно описание на коледните обичаи. „Сирото семейство. Разказ от една пловдивка“ (1862) е изграден напълно като сказ, без рамкираща история. Тук като че ли завършва един етап от развитието на Каравеловата повествователна техника.

В повестта „Дончо“ (1864), която в „Страници..." излиза с пояснението „рассказ болгарского атамана“, Каравелов се насочва към усложняване на начина, по който използва ретроспективния разказ. Един от хайдутите предава събитията, а заедно с тях и ретроспективния разказ на войводата, който има допирни точки с „Войвода“, вмъкнато е и едно писмо до Дончо.

С „Турски паша“ Каравелов прави следващата крачка - използва въведение от името на разказвач, който се покрива с автора. Неговата задача е да представи „ръкопис“ на игуменката на килифаревския манастир, фактически неин ретроспективен разказ в писмена форма. Това е първата творба на Каравелов, в която събитията са представени от гледната точка на един от основните участници в сюжета. Тук като че ли могат да се забележат и първите опити да се говори с езика на разказвача - нещо характерно и дори задължително за същинския сказ. Все още плахи опити, тъй като чрез библиотеката на игуменката се разкрива близостта между автор и разказвач. В предишната творба - „Дончо“ - Каравелов сякаш се подготвя за навлизане в новата област: там един от героите - Нено - е характеризиран и езиково, чрез македонския му диалект. В появилата се през същата година повест „Божко“, макар и не така избистрено, Каравелов отново използва композиционното решение от „Турски паша“ - въведението на автора е последвано от разказ, изслушан „под сянката на дебелия орех“.

С това като че ли, поне за момента, развитието по посока на използване на разнообразните възможности, които предлага въвеждането на разказвач, приключва. И в „На чужд гроб без сълзи плачат“ (1866) Каравелов се насочва към прякото авторово повествование, което при него е близко до сказа. Два примера от началото на творбата представят добре новата повествователна техника и разкриват генетичната й връзка със сказа: „Но преди да ти разкажа, мили мой читателю, какви случаи стават със сиромасите [...]" - и следват типично Каравелови разсъждения; Малко по-долу - с „Живееше в наше село Танчо Галина [...] започва сюжетът. Отсъствието на разказвач или ръкопис улеснява прехода от повествованието към отклоненията - емоционални, публицистични, описателни. От подобен тип е и повествованието в „Българи от старо време“ (1867). Според Е. Кнудсен прави впечатление, че в „Българи от старо време“, въпреки близостта с Гогол, Каравелов, за разлика от руския писател, се придържа към хронологическата последователност на събитията.

Развитието на Каравеловата повествователна техника би било неестествено праволинейно, ако се изчерпваше с посоченото дотук. Но разказът „Слава“, печатан за първи път в „Страници...", отново е изграден според споделяното от съседка и връстничка на героинята. И така, като цяло, повествователната техника на Каравеловите творби от сборника „Страници..." продължават един процес, започнал на територията на преводната белетристика.

Да се върнем към „Войвода“. Разказът на Стоян за злощастията, сполетели неговото семейство и отпратили го по хайдушките пътеки, са рамкирани с известен минимален сюжет - разговори между войводата и хайдутите. Едновременно с това извън разказа си Стоян (предавайки точно мислите на Каравелов) говори на своите момчета за беззаконието в Турската империя, призовава ги на борба, щрихира картината на живота след победата. Авторът вмъква, явно от свое име, природно описание с етнографски и политически елементи. То разсича разказа на войводата в един от възловите му моменти и съответства по тип и функции на описанията, познат от някои преводни творби и „Нещастна фамилия“.

Архитипният образ на говорещия, убеждаващия в нещо своите слушатели човек е често срещан в българската книжнина преди 60-те години. Той има връзка с широко разпространената дотогава проповедна дидактика, заемаща възлово място сред по-разгърнатите жанрово устойчиви словесни изяви на българина; преминава и в журналистиката. Проповедта лежи в основата на готовността, предварителната нагласа, която спомага за възприемането на творби като „Мудрост добраго Рихарда“ и други, близки на нея или писани по неин образец. Очертава се интересна линия на развитие - от проповедната практика и книжнина, която има корени в средновековието, през едно от първите преводни произведения, приближаващи се до белетристика, до първите оригинални белетристични творби, а също и до журналистиката.

Казаното дотук не изчерпва особеностите на разказите и повестите от „Страници...". То само насочва към особености, на които е обръщано по-малко внимание. Може би след като се разгледат връзките на първите белетристични творби с преводната книжнина, ще се навлезе по-дълбоко в съзидателните процесите от епохата на Възраждането.

 


249 Вж. Ил. Конев. Цит. съч., с.44.горе

250 Б. Пенев. История на новата българска литература. Т. 4, С., 1978, с. 583.горе

251 Разказът има явна връзка с „Невольники“ от украинския автор Д. Спека. Вж. Д. Леков. Литературни влияния и национална самобитност. - Литературна мисъл, 1964, №2.горе

252 Тук връзката е с „Домашка“ от руския автор М. Боголюбцев. Вж. Цв. Унджиева. За творческата история на една Каравелова повест. - Изв. на Института за литература, 1967, №28-29.горе

253 Вж. Вж. Е. Шпилевая. До питания про становления реализму в болгарский лiтературi. - В: Марко Вовчок Статii i дослiджения. Киев, 1957; Цит. по Цв. Унджиева. За творческата история..., с. 82.горе

254 Цв. Унджиева. За творческата история..., с.87 и сл.горе

255 Вж. Ат. Шопов. Из живота и дейността на Ст. Чомаков по църковния въпрос и Възраждането. - Сб. БАН, №12, 1919; В. Паскалева. Българката през Възраждането. С., 1984, с. 225.горе

256 Б. Пенев. Цит. съч. Т. 4, с. 594.горе

257 Вж. Н. Аретов. Преводната белетристика от първата половина на ХIХ в. С., 1990.горе

258 Цариградски вестник, А, №34-35, 12 и 19 май 1851.горе

259 Вж. Д. Леков. За три обявени, но необнародвани превода на Хр. Ботев. - В: Българска възрожденска литература.Т.1, С., 1988.горе

260 Вж. За установяването на еничерите. - Български книжици, 2 1859, №8; вж. и дисертацията на Н. Бончев „Время преобразовании Селима III-го в Турции“ и т. н.горе

261 Цв. Унджиева. Цит. съч., с. 12.горе

262 Вж. Н. Аретов. Рецепцията на Б. Франклин в България през възраждането. - Литературна мисъл, 1983, №4.горе

263 Л. Каравелов. Събрани съчинения. Т. 6, С., 1985, с. 182; вж. още 26-27, 169 и др.горе

264 Вж. М. Арнаудов. Л. Каравелов. живот. Дело. Епоха. С., 1964, с. 684.горе

265 Вж. Е. Кнудсен. За характера на Гоголевото влияние върху творчеството на Каравелов и Вазов. - Литературна мисъл, 1981, №1.горе

266 Вж. Спомени на М. Маджаров около епохата 1854-1878 г. С., 1942, 19-20. Вж. и Д. Леков. Проблеми на българската белетристика през Възраждането. С., 1970, с. 83.горе

267 М. Арнаудов. Л. Каравелов... с. 685.горе

268 Вж. Н. Аретов. Раждането на новото...; Преводната белетристика... и др. Вж. и З. Козлуджов. Към проблема за отношението жанр - възприемателска система в Каравеловите разкази и повести. - В: Литература и Възраждане. Пловдив, 1994 и др.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Българското Възраждане и Европа][Николай Аретов][СЛОВОТО]

© 1995 Николай Аретов. Всички права запазени!
© 2001 Издателство Кралица Маб. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух