напред назад Обратно към: [Българското Възраждане и Европа][Николай Аретов][СЛОВОТО]



Две незавършени повести на Васил Друмев в контекста на възрожденската оригинална и преводна белетристика. "Ученик и благодетели" и "Богдан и Златка"


Творчеството на Васил Друмев е оглеждано от всички страни, изследвано е проникновено и аналитично. На пръв поглед като че ли единствено незавършените фрагменти от архива му се нуждаят от по-детайлно разглеждане. Сякаш всичко е казано за младежката му повест „Нещастна фамилия“ (1860) и за последната му художествена творба, публикувана приживе - драмата „Иванко, убиецът на Асеня I“ (1872), която категорично се откроява на фона на съвременната й книжнина и може да бъде поставяна редом само със зрялата Вазова драматургия или с откритата по-късно драма на Тодор Пеев „Фудулеску“, която първоначално някои приписват на Друмев. Не обещават особени сензации Друмевите стихотворни опити и добре изучените негови достойни изяви като критик и публицист. Доста добре е изследвана и средата, в която се оформя този забележителен възрожденски писател.

В. Друмев израства в Шумен - който по това време е символ на „европаизма“ по българските земи благодарение на унгарските и полските емигранти и на развитието на образователното дело. Тук бъдещият писател има възможност да учи при хора като Сава Филаретов и Сава Доброплодни, да участва във вероятно първото театрално представление (комедията „Михал“, побългарена и поставена от Доброплодни), да задоволява читателската си страст, да се докосне до европейската музика. Васил Д. Стоянов си спомня въздействието на „Вечниит евреин (т. е. „Скитникът евреин“ от Й. Сю), четен им от Доброплодни, и заключава, че още тогава бъдещият писател е започнал да събира „градиво“ за „Нещастна фамилия“269. М. Арнаудов пък допуска, че Ив. Богоров, който е бил учител по география в Шумен през 1851 г., „не е закъснял да запознае учениците със своите преводи на „Робинзон Крузо“ и „Еничарете“ от 1849 г.“270

Когато попада в Русия, а и след това, Друмев в по-голяма степен, отколкото мнозина свои съвременници, съумява да се потопи в света на европейските литератури. По-късно, особено след Освобождението, той се очертава като един от безспорните политически водачи на русофилите. Всичко това дава отражение върху неговото творчество, което обаче в никакъв случай не може да бъде обвързано категорично с про-славянската рецепционна тенденция в българската литература. Изследвачите разкриват връзките на Друмевите произведения както с преводната българска книжнина, така и с високите образци на европейската литература, като по-цялостни и по-задълбочени са компаративистичните наблюдения върху „Нещастна фамилия“ и „Иванко“, което, разбира се, не означава, че не съществуват различни гледни точки към тях.

Малко по-различно е положението с втората повест на В. Друмев „Ученик или благодетели или чуждото си е все чуждо“. Първата й част се появява като подлистник във в. „Съветник“ през 1864 и началото на 1865 г., а недовършената й втора част е публикувана след смъртта на автора. Може би това е причината тази творба да остане по-встрани от погледа на изследвачите, да не бъде разкрито ключовото й място в еволюцията на новата българска белетристика. Компаративистичните наблюдения върху „Ученик и благодетели“ също са по-скоро фрагментарни, насочени към детайлите и не анализират значещите типологически аналогии. А дори и по-беглото й възприемане убеждава, че редом с „Житие и страдания“, това е възрожденската повествователна творба, която стои най-близо до читателските вкусове и разбирания от ХХ в.

В повестта се очертават ясно два пласта - достоверната основа, пречупена през един характерен момент от духовния живот на българина от средата на ХIХ в. и предадени донякъде чрез средствата на един познат повествователен модел, допълнени от стремеж към универсална проблематика.

Възрожденските белетристи по правило акцентуват върху достоверността на представяните от тях събития. „Ученик и благодетели“ е една от тези „безчислени повести, не измислени, но истинни“, за които Друмев говори в знаменития си предговор към „Нещастна фамилия“. Несъмнената достоверност тук се носи от автобиографичната основа. Героят до голяма степен повтаря част от жизнения път на автора, повтаря и душевните му преживявания - М. Арнаудов посочва връзката между писмата на Друмев от Одеса и „Ученик и благодетели“271. Твърде любопитно би било в този смисъл пълното разчитане на реалните прототипове на героите. Това все още не е сторено, въпреки че основният сатиричен обект - Одеското българско настоятелство - е назован недвусмислено; правени са и сполучливи опити да се навлезе в психологията на взаимо-отношенията между Друмев и хора като Н. Хр. Палаузов, Н. М. Тошков и др., да се осмисли конфликтът между представителите на две твърде различни поколения.272 Известно е още, че нещо от житейската дружба между Друмев и В. Д. Стоянов преминава в изображението на отношенията между Живко и Богдан от повестта, известно е и че ролята на неназования благодетел, който помага на Живко да замине за Приморск, в живота е изиграна от Драган Цанков, и т. н.

„Ученик и благодетели“ въвежда в драмата на възрожденския интелигент, на човека, устремен към познание и жадуващ да бъде полезен на своя народ, долавят се и отгласи от други проблеми - неразбирането, с което винаги е обкръжен интелигентът, темата за изгубените илюзии, драмата на човека, откъснат от родината, от семейната и приятелската среда, дори от привичната природа и т. н. Няма съмнение, че възловият проблем, към който се насочва Друмев в „Ученик и благодетели“, има несъмнено универсално звучене. Това е въпросът за човешкото унижение, което вълнува и публициста Друмев. Сходна проблематика се открива в неговото „Отворено писмо“, публикувано във в. „Съветник“ през 1863 г.273 Писателят не се уморява да ни развежда из обширния паноптикум на богати скъперници и фанфарони, на измамници и користолюбци. В „Ученик и благодетели“ той сякаш иска да ни предложи пълен каталог на унизителните положения, в които човек може да попадне. Същевременно трябва да се подчертае, че авторът е безмилостен в социалния анализ, но не прехвърля всичко негативно върху богатите, не се задоволява с лесното решение, до което са близки някои от изследвачите. Писателят търси нюансите в човешките преживявания и взаимоотношения, ходът на мислите му може да изненада читателя, особено ако „Ученик и благодетели“ се възприема на фона на съвременната му българска литература.

Голямата руска литература от ХIХ в. е особено чувствителна към темата за унижените и оскърбените. Но присъствието на тази тема в Друмевото творчество не е следствие единствено, нито дори на първо място, от общуването с шедьоврите на руската словесност. В не по-малка степен то е и резултат от горчивия житейски опит на автора. Синтезът между двете начала довежда до раждането на значителна художествена творба.

Съвременниците, или поне по-изкушената част от тях, несъмнено са виждали в „Ученик и благодетели“ нещо повече от повествование за достоверни събития с променени имена. Не случайно Ив. Вазов, който с нетърпение е очаквал появата на поредния Друмев подлистник, нарича „Ученик и благодетели“ „роман“. Все пак, поради недовършеността на творбата, задъл-боченият цялостен прочит е практически невъзможен за съвременниците, днес изследвачите са затруднени да игнорират познанията си за литературата от по-ново време и да разкрият собствените достойнства на повестта. Подобни разминавания с автора възникват и при възприемането на „Иванко“.

Стремежът към универсална проблематика и недвусмислената достоверност на представяните събития не трябва да попречат да се забележи, че сюжетът е построен по познати фолклорни или литературни модели. Безхитростно откровен по отношение на този механизъм е Ил Блъсков в спомените си, когато говори за това как написва първата си повест. Въпреки че Друмев е несъмнено по-високо образован и притежава по-голяма литературна компетентност, и при неговата втора повест пътят към създаването на белетристични произведения е подобен.

Добра изходна точка към творбата и в случая е мотивът за нещастната фамилия и неговото преодоляване в „Ученик и благодетели“. В редица отношения втората повест на Друмев тръгва от наложилия се по това време повествователен модел, но се разграничава от него и дори му се противопоставя. Отсъства символното натоварване на образите, патриотичните и просветителските императиви са трансформирани, разколебана е слабо диферен-цираната представа за единството на българския народ като една голяма нещастна фамилия, въведени са редица нови идеи, за което бе вече дума. Без да се навлиза в детайлите на сложната и нееднозначна диалектика на връзката между проблематика, жанр и структура на творбата, трябва да се подчертае, че новото в проблематиката на „Ученик и благодетели“ съответства на новите жанрови и структурни особености. И както е характерно за българската литература от втората половина на ХIХ в. и по-късно, не е трудно да се открият познати, универсални в рамките на европейската култура модели, спрямо които творбата е ориентирана. И това не е резултат на така нареченото ускорено развитие на литературата, а по-скоро белег за поне частично постигане на интегрирането в новата общност. Става дума за особеност, характерна за всички европейски литератури, включително и за най-представителните им творби, при които често се наблюдава съзнателно опериране с различни жанрови особености. Именно това, и то вероятно за първи път в българската проза, може да се открие в „Ученик и благодетели“.

Първата част на „Ученик и благодетели“ е разположена в познатия от другите възрожденски повести свят на предосвобожденското градче с типичните му житейски и битови взаимоотношения, изградени около Богдан и Живко, а и около предисторията на Живковата съдба. Забелязва се и една често срещана черта на Друмевите герои - те остават рано без баща поради намесата на тайнствена зла сила - такава е съдбата и на Стоян, и на Живко, а и на Богдан от фрагмента „Богдан и Златка“. В историята на Стоян, бащата на Живко, предадена в главата „Той беше българин“, се съдържа сюжетен възел, който напомня за лаконично и умело пренаписана „Нещастна фамилия“, а донякъде за повестите и разказите на Каравелов, В. Попович и т. н. Сюжетният възел, свързан със злощастната фамилия, скоро бива преминава на заден план и действието поема по новия път, маркиран още в първия епизод. Образът на останалия без семейство Живко в случая сякаш маркира търсенията в нова посока. Отношението на автора към модела на първата му повест проличава ясно в изоставянето на допълнителните перипетии, за което говори Г. Пашев, когато тълкува откъслека „Хайдути“274. Друг е въпросът дали тогавашните читатели са били в състояние да забележат промяната.

Връзките на повестта с останалата възрожденска книжнина са установени само частично. А те са многобройни. Без голямо преувеличение може да се каже, че „Ученик и благодетели“ представлява своеобразен свод на предосвобожденската оригинална и преводна литература, както и на основните въздействия, на които българската белетристика е подложена. Изследвачите са посочвали следите от школуването при Н. В. Гогол и „Мъртви души“, които личат при изграждането на образите на благодетелите, уроците на Й. Сю при сюжетостроенето и т. н.275 На места Друмев дискретно разкрива в текста част от „източниците“ си - преводни творби като „Тайните на инквизицията“ от М. В. Фереал или „Павел и Виргиния“ от Б. дьо Сен Пиер. Както и в публицистиката си авторът прибягва до трудно защитимата от гледна точка на църковната история, но популярна по това време идея за подобието между инквизицията и гръцкото духовенство.276

В „Ученик и благодетели“ се открива вариант на Паисиевото противопоставяне между простите, но душевно чисти българи и лукавството на учените гърци; някои от елементите на повествованието напомнят за изображението на народното страдание у Л. Каравелов, В. Попович, Р. Жинзифов или съпротивата срещу потисничеството, обрисувана от Г. Раковски, Л. Каравелов, Ил. Блъсков; могат да се потърсят и аналогии с Блъсковите опити да се проникне в душевността на интелигента; с белетристични средства е пресъздадена носталгията, позната от стиховете на възрожденските поети, живели в Русия; повторени са общите за практически всички възрожденски писатели антифанариотски настроения. Внимателното вглеждане би подсказало на читателя и някои от бъдещите търсения на белетриста Ив. Вазов. Трудно е да се повярва, че всичко това е обединено напълно несъзнателно, изкусително е да се мисли, че грандиозният замисъл е причина творбата да остане недовършена.

Запазеният ръкопис представлява цялост в един особен смисъл, въпреки зараждащата се в последните страници любовна история: с малко повече литературоведски кураж обусловеният от случайни обстоятелства финал на повестта може да бъде сравнен със знаменитото последно изречение от „Сантиментално пътешествие из Франция и Италия“ на Лорънс Стърн: „Аз протегнах ръка и хванах la fille de chambre за..." Както е известно творчеството на Стърн има огромен резонанс в цяла Европа, включително и в Русия. От друга страна подобна аналогия би наложила радикално преосмисляне на твърде повърхностните понякога представи за българския сантиментализъм.

Сюжетното развитие на „Ученик и благодетели“ е изградено върху наличието на две повествователни пространства, свързани с живота в Българско и Русия, а и с типичните за тях повествователни модели. Въведението недвусмислено отпраща към началото на „В навечерието“ (1860) на Ив. Тургенев - разговорът сред природата на двамата приятели Живко и Богдан, има своите аналогии в началото на известния руски роман с български герой, въпреки твърде сериозните различия в характера на разговора и общото настроение. Във втората част на „Ученик и благодетели“ внушенията и сюжетните ходове, характерни за класическата руска проза, се увеличават и може да се предполага, че те подготвят някакъв съответен им финал. Като тип повествование, като повествователно пространство въведението е свързано с „руската“ част от творбата, задава нейния код, а и сякаш представя „целта“, към която е насочено Друмевото творчество.

Известни са фактите, които свидетелстват за общуването на Друмев с високите образци на руската литература. Наистина те не са особено многобройни, но са показателни и разкриват насочване към наистина значителни творби. За подобни предпочитания на Друмев говорят отделни споменавания на автори и произведения. Така в рецензията за Войниковото „Ръководство за словесността“ е споменат Гогол; точно в писмото до Д. Блъсков, в което Друмев съобщава, че е завършил „Ученик и благодетели“, става дума за списание „Съвременник“277. Заслужава внимание останалият в ръкопис превод на малък фрагмент от „Детство“ на Л. Толстой278. Към големите образци на руския роман (а в някакъв смисъл и към Л. Стърн) отвежда и съсредоточаването върху душевния мир на унизените и оскърбените.

Българинът пише и поне един фрагмент за руския живот на руски език - „Из живота на студентите в Русия“, както го озаглавява издателят на съчиненията му Ганчо Ст. Пашев. Някои откриват тук близост с характерния за руската литература жанр „физиологически очерк“, както и със съчиненията на други славянски автори, живели в Русия, като Карел Хавличка-Боровски279. В този смисъл „Ученик и благодетели“ е най-представителната творба от тази линия във възрожденската култура, която е насочена към обединяване на славянската общност около Русия. В подобна насока са и усилията на В. Друмев като политически деец след Освобождението. Което, разбира се, не означава, че в белетристиката му не се прокрадват и противоположни настроения.

Преди да стигне до Русия и да се потопи в света на руския роман от ХIХ в, героят на „Ученик и благодетели“ трябва да извърви изпълнен с премеждия път, т. е. да премине през повествователното пространство, изградено около хронотопа на пътя, което предполага друг тип сюжетен модел, а и друг тип възприемане. По-късно в „Под игото“ Ив. Вазов ще съумее да обедини в по-голяма степен повествованието за семейния живот (например на чорбаджи Марко и другите персонажи от Бяла черква) и елементите от хронотопа на пътя, свързани с Бойчо Огнянов.

Показателно е различието между „българската“ и „руската“ част на „Ученик и благодетели“. Първата е относително по-остросюжетна (но не и спрямо останалата възрожденска проза), с притъпяването на сюжетното напрежение и засилването на психологизма във втората, закономерно намалява и значението на устойчиви сюжетни мотиви като този за нещастната фамилия. От своя страна „руската“ част има известно сходство с преведения от Хр. Даскалов интересен разказ от неустановен руски автор „Песен“280.

В „руската“ част са въведени и непривични за възрожденската проза герои като Петър. (Все пак може да се потърси известна аналогия с персонажи от творчеството на Блъсков.) Същевременно Друмев се връща към един от елементите на стария мотив, пречупен през особеностите на новата среда - неуспешния опит за похищение на Кръстина, като отново пренебрегва възможността да навлезе в напрегнати сюжетни перипетии, с каквито е изпълнена първата му повест. Въвеждането на любовни отношения също става без връщане към стария мотив за разделените влюбени, въпреки социалната дистанция между Живко и Кръстина. Те са подчинени на закономерностите на едно друго повествователно пространство, все още далечно и непознато за тогавашната българска публика, както в битов, така и в литературен смисъл.

В. Друмев не само използва познати теми и мотиви и си служи с практически целия известен по това време на българската проза арсенал от повествователни средства и разкрива по-пълно техните възможности, но и съзнателно се оттласква от познатото, търси нови хоризонти, като донякъде надхвърля възпри-емателската компетентност на аудиторията си. Тези особености на „Ученик и благодетели“ са забелязани от изследвачите, но въпросът за подхода и контекста, в който могат да се разглеждат, не е изяснен докрай.

 

* * *

 

Към по-категорични наблюдения в същата посока провокира недовършената и неиздадена повест „Богдан и Златка“281 - една практически неизследвана Друмева творба. Писана вероятно в средата на 70-те години, тя в много отношения представлява преосмислен и задълбочен вариант на модела, който се очертава в „Ученик и благодетели“, така както „Ученик и благодетели“ преосмисля модела на „Нещастна фамилия“. Забележимо е продължаването на насочването към един по-задълбочен психологизъм.

В „Богдан и Златка“ също са представени две повествователни пространства (ако разбира се се приеме, че двата запазено „откъслека“ са части от една творба, както основателно предполага Г. Пашев) - едното е свързано с Влашко и град Б (може би Браила)282, а другото - с неназовано пловдивско село. Като цяло творбата се отдалечава от автобиографичното, от представянето на познати места и герои, принадлежащи към средата на автора. Изглежда, че Друмев е смятал да усложни композицията като представи събитията с разместена хронология - повестта започва с убийство в Б., героят попада в затвора и тук чрез неговия разказ читателят бива върнат ретроспективно назад във времето. Много по-късно към подобен сюжет се насочва Д. Немиров в „Делба“.

Рисковано е да се съди за авторските намерения по два „откъслека“. Но пък е примамливо предиз-викателство да се потърсят техните едва очертали се особености, като се държи сметка и за по-трайните тенденции в писателското развитие на Друмев. „Влашките“ епизоди (които съставят първия откъслек и началото на втория) започват по необичаен за възрожденската белетристика начин - с убийство по загадъчни мотиви, и преминават към по-позната територия - разкази на затворници - един тематичен кръг, познат от превода на „Тъмниците ми“ от Силвио Пелико, от „Неповинен българин“ на Г. Раковски и „Из мъртвия дом“ на Л. Каравелов, по-късно от „Видрица“ Поп Минчо Кънчев, а след това и от творби на Ив. Найденов, К. Величков, З. Стоянов. Неразгадано убийство има и в историята на Стоян от „Ученик и благодетели“. Не толкова убийството като завръзка е необичайно, колкото неяснотата на мотивите, съчетана със симпатии към убиеца, въпреки че престъплението не е представено като отмъщение по семейни, социални или национални подбуди. За възрожденската проза като цяло е характерно оценъчно поляризиране на героите и прозрачна мотивировка на постъпките им. Друмев сякаш прави крачка напред. Като че ли основният проблем, който го интересува в „Богдан и Златка“ са именно сложните мотиви на човешкото поведение, като писателят доста последователно се разграничава от възгледите на своите съвременници, проявени в литературата, а оттам - и в познатите белетристични модели.

Формално близостта с основния сюжетен мотив във възрожденската проза е налице. Ретроспективният разказ за миналото на убиеца потапя читателя в позната обстановка. От известна гледна точка обаче тук може да се открие отхвърляне на известните възрожденски повествователни модели или поне така може да се предполага според това, което е достигнало до нас. В началото Богдан споменава, че „в бозгунът - кой бозгун не знам, развалило се селото и после като се направило пак отново, беят, който имал чифлик в селото ни, обсебил нашите нивя и лозя“. Но този стандартен за епохата епизод не води, както би могло да се допусне, до конфликт с бея, до отмъщение и т. н.

И тук писателят се връща към изчезналия баща на героя, който според злите езици е станал „потурнак“. Другите версии са, че е „роб“ в Анадола или е избягал в Московско, майката обаче отхвърля и трите варианта. Както може да се очаква, бащата има прегрешения спрямо турците, но те са доста особени. Юначният мъж не е обичайната жертва на турските беззакония или фенерското лукавство. Без да е лично засегнат, той преследва и убива прочутия хайдутин Чипляк-Хасан, който „беше наплашил света и нито бюлюкбашии, нито потери могли да го убият, така щото пашата се врекъл незнам колко желтици да даде на тогози, който му занесе главата на Чипляк-Хасана“. Ролите неусетно са променени - българинът действа от името на официалното правосъдие, докато потисниците са уязвими и тяхното отмъщение се извършва не открито и бабаитски, а потайно и робски - юнакът изчезва по време на „мохарбе“, когато е повикан с каруцата си в тила на армията. (Потайно е и жестокото отмъщение на фанариотите в „Ученик и благодетели“, докато Стоян им се противопоставя открито). При това може да се предполага, че ключът към основната загадка в повестта - убийството във Влашко - не е пряко свързан нито с похитителите на бащата, нито с бея, заграбил нивите. В цялата ситуация като че ли се съдържа преобърнат вариант на мотива за нещастната фамилия - злините се стоварват една след друга върху семейството на Богдан, един от членовете му е похитен, но това не е беззащитна жена, а доказал юначеството си мъж. Още по-съществено е, че авторът набелязва възможностите за традиционни сюжетни решения, но се отказва от тях.

И един друг тип сюжетни модели са отхвърлени или поне преобразувани. Любовната интрига, която ще да е била основна в замисъла на Друмев, не следва мотива на разделените влюбени, познат от „Стоян и Рада“ на Н. Геров и други възрожденски творби - напротив, майката на Богдан като че ли е склонна да го насърчи. Въпреки подчертаното наличие на различни предпоставки, сюжетът не следва и сантименталния вариант на разделените от различията в социалното положение на влюбените, познат, да кажем, от „Павел и Виргиния“ на Б. дьо Сен Пиер. Друг е въпросът, че за стандартите на руските му преподаватели курсовите работи на Друмев често изглеждат сантиментални.283 Авторът на „Богдан и Златка“ сякаш ни насочва към драма, възникнала от объркване на любовта със симпатията и съчувствието (психически феномени, които ще бъдат разграничени отчетливо в българската литература много по-късно, след Ив. Вазов). Бедният и стеснителен Богдан е възпламенен от жест на красивата Златка, дъщеря на селски чорбаджия. Но докато у момъка преживяното явно ще прерасне в любов и то за цял живот, то девойката „спокойно си отиде у тях, спокойно заспа, без да и мине през умът, че с даването на Богдана китка, тя го бе направила да лудее“. По-късно тя вероятно „ще залиби със всичката сила на младата си душа“ мъж от нейната черга и това ще стане причина за убийството. Или поне - част от комплекса причини.

Един друг епизод може да се разглежда като по-особена мотивировка на Богдановото поведение. Като невръстно дете той плаче от глад и, след като го удря, майката е принудена да излезе да търси хляб в нощната виелица. Нападат я вълци и съседите я донасят вкъщи „потънала в кърви и като умряла“. Дали тук, съзнателно или не, не е въведена някаква форма на трагическа вина, която определя по-късната съдба на героя? Този епизод се врязва в съзнанието на Богдан - „помня го много добре и никогаж няма да го забравя“, изповядва той. Случката ще да е породила нещо от типа на ранна психическа травма в душевността на момчето, израснало без баща и станало неволна причина за страданията на майка си. Няколко десетилетия по-късно подобни травми ще се превърнат в един от централните проблеми за психоанализата, ще присъстват широко и в изкуството. В. Друмев достига до този психичен феномен постепенно, движението от традиционния вариант на мотива за нещастната фамилия, през съдбите на Живко и баща му Стоян от „Ученик и благодетели“, до „Богдан и Златка“ изглежда доста последователно и дори целенасочено, въпреки че едва ли е напълно осъзнато.

Изследвачите обичат да припомнят високата оценка на Ив. Вазов за повестта „Ученик и благодетели“, която народният поет нарича роман. По-рядко се споменава, че в писмо до В. Д. Стоянов Друмев се изказва резервирано за „Под игото“: „Романът на Вазов не ми дотам аресва.“284 Вероятно в това разминаване между родоначалника на възрожденската белетристика и най-представителната фигура в литературата от следосвобожденските десетилетия може да се потърси една възможна изходна точка към разбирането на Друмевото творчество и неговата драма. Започнал напълно в духа на своето време, с „Ученик и благодетели“, „Богдан и Златка“, а и с „Иванко“, която според автора остава недоразбрана от съвременниците, писателят насочва търсенията си към сфери, до които като че ли не достигат непосредствените продължители на делото му. Към това трябва да се прибави и фактът, че животът отдалечава автора на „Нещастна фамилия“ от ученическите и студентските интереси. Общуването на Друмев с руската и европейските литератури постепенно закърнява, той изгубва опората, която идва от това общуване, не чувства опора и в търсенията на по-младите. Всичко това спомага „Ученик и благодетели“ и „Богдан и Златка“ да останат недовършени, а авторът им да се отдалечи от света на литературата.

 


269 Вж. В. Д. Стоянов. Няколко исторически бележки за началото на драматическото изкуство в България - Друмев. - Дневник, №1604, 23 дек. 1906.горе

270 М. Арнаудов. В. Друмев в Одеса. Неиздадени писма от 1859 - 1861 г. - В: Климент Търновски. Васил Друмев. За 25-годишнината от смъртта му. Изследвания, спомени и документи. С., 1927, с. 33.горе

271 Вж. М. Арнаудов. В. Друмев в Одеса...горе

272 Вж. Д. Леков. Литература. Общество. Култура. С., 1982, 35-75.горе

273 Вж. Из архивата на В. Друмев - Митрополит Климент. С., 1973, 41-45.горе

274 Вж. Съчинения на митрополит Климент Търновски (Васил Друмев). Под редакцията на Г. Ст. Пашев. Т. 1.горе

275 Вж. Д. Леков. Васил Друмев. Живот и дело. С., 1976, с.60 и сл.горе

276 Вж. статията „Страшни ли са за народностите ни фанариотите и йезуитите“, публикувана във в. Време през 1866. Вж. В. Друмев. Съчинения. Т. 3, 1915, с.9 и сл.горе

277 Вж. Из архивата... с. 149.горе

278 Пак там, 116-118.горе

279 М. Чемоданова. Цит. съч, с. 108.горе

280 Цариградски вестник, 3, №127-129, 27 юни- 11 юли 1853.горе

281 Съчинения на Климент Търновски (Васил Друмев). Т.1, 605-647.горе

282 Изказвам благодарност на г. Пирин Бояджиев, който ми предостави в превод откъс от статия на Емил Тудуряну - румънски литератор, работил за кратко в София през 40-те години, установил се по-късно в Париж. Според него описанието на Браила в началото на „Богдан и Златка“ „не е лишено от известна свежест и живописност. Преведено, то може да заеме достойно място в една антология за град Браила." - Emil Tudoreanu. V. Drumev si romanii. - Fiinta Romaneasca (Paris), 1964, # 5.горе

283 Вж. Из архивата... с. 40 и 48.горе

284 Из архивата... с. 256.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Българското Възраждане и Европа][Николай Аретов][СЛОВОТО]

© 1995 Николай Аретов. Всички права запазени!
© 2001 Издателство Кралица Маб. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух