Обратно към: [На ръба на Земята][Екатерина Карабашева][СЛОВОТО]

Улица. Коли. От време на време. Слънце. Пек. Прах. Пушек. Детски глас...

Малко дете. С кестеняви буклички. Кафяви, детски очи. Малки ръчички, които здраво стискат розова топка с картинка на Барби. Малки краченца, обути в гуменки, чийто цвят не може да бъде определен точно. Някога са били цветни. Някога...

Това около четири-пет годишно детенце тича по тротоара на улицата, играейки с приятелите си. Това дете е съвсем обикновено — радва се на подаръци и изненади, бонбони, шоколади, дъвки, кукли Барби, обича да се събира с приятелки и заедно с тях да се лакират, гримират и контят с аксесоарите на майките си, след което едва се познават в огледалото. Това детенце обича да ходи с роклички и полички, блузки и ризки, да носи сандалки и чехли... обича да ходи на море, да си играе на пясъка, да си прави пясъчни замъци, да играе с топка във водата... обича да се вживява в ролята на майка и да се грижи за куклите си, да гледа детските по телевизията всеки следобед, да рисува, да си играе с приятели...... обича да бере букети за майка си, за приятелките си, обича да гледа как пеперудките летят във въздуха, да гледа как лястовичките си строят гнезда... обича да гледа звездите, небето... обича да бъде дете...

Това съм аз. Това малко детенце съм аз. На външен вид — не, но вътрешно... това е моят образ. Погледни ме... Не ти ли приличам на онова сладурче с къдриците, което весело се смее на пързалката? Или ги няма вече буклите, засмените детски очи...?

Аз все още съм това дете. Което се страхува от тъмното, спи на светната лампа, долепя се до майка си, когато види куче. Аз все още съм това дете, което с бурен писък се хвърля в морето, когато го види, което става всяка събота и неделя в девет часа, за да гледа детските филмчета по телевизията. Онова дете, което не реши косата си по цели дни, защото не може да отдели време, играейки с приятелите си. Аз все още съм онова малко създанийце, което жадно отпива от чашата с вода след дългия спринт, бягайки от гъските на село. Онова дете, което обича да гледа звездите легнало на тревата в градината. Онова дете, чието сърце започва да тупти усилено всеки път, когато види опакован подарък. Детето, което, когато яде сладолед, се оклепва цялото. Онова дете... виж го... та ние сме еднакви... Детето с наивния поглед, което се доверява на всеки срещнат. Не познаваш ли тези очи? Моите очи...

Аз все още съм това дете, което строи замъци по брега на морето. Онова дете, което всеки ден е на снежната пързалка през зимата. Онова дете, което потрепва, когато види как пчеличките взимат нектар от цветовете на цветята. Онова дете, което обожава да яде диня или пъпеш през горещите летни дни, което с радост лови снежинки през зимата или пухчета през пролетта. Онова дете, което все още не може да обръща палачинки, а ги залепва по тавана вкъщи. Детето, което обича да му носят закуска в леглото. Аз все още съм това дете, което препуска босо по площада и се надбягва с вятъра, тича по-бързо от тигрите и леопардите, лети по-бързо и по-високо от птиците... онова дете, по-сладко от бонбон, по-красиво от пеперуда, по-буйно от бушуващо море... Детето, което завинаги ще си остане дете.

Това съм аз.

Все още.

Обратно към: [На ръба на Земята][Екатерина Карабашева][СЛОВОТО]

© Екатерина Карабашева. Всички права запазени!