Обратно към: [На ръба на Земята][Екатерина Карабашева][СЛОВОТО]

— Хей, Кети, здрасти! Хайде да си поиграем! — детският глас на малкото момиченце звънти в ушите ми и се докосва до душата ми, жадуваща отново да почувства истинско детско щастие. Съгласявам се, хващайки Санди за ръка, и се запътваме заедно към детската площадка...

По пързалката се пускат мъничета с големи детски очи, а в пясъчника са се зарили няколко дечица, стараейки се да направят хубави фигурки. По игрушките се катерят още много деца, а с периферното си зрение забелязвам как други малки сладурчета играят на криеница...

Санди ме завежда при приятелите си.

— O, Kети, здравей! Знаеш ли колко ми липсваше? — казва ми Неда и ме прегръща, обхващайки с ръце краката ми. Аз погалвам светлата й коса и осъзнавам колко много ми е липсвал и на мен истинският допир с тези мъничета, които ме карат да се чувствам щастлива.

— Кети, знаеш ли, че се научих да плувам без пояс? — запитва ме Дамян и очите му заблестяват, когато го моля да ми разкаже нещо повече. Слушам детската му история и си припомням и моя първи опит за плуване, първото нагълтване с вода, както и първите преплувани метри.

— Мен пък ме боли ухото — добавя Влади. — Сигурно ми е влязла вода от морето.

— А може би някоя риба — казвам аз и на детското личице грейва слънчева усмивка, последвана от звънлив смях.

Неда дочува разговора ни, приближава се до братчето си и надниква в ухото му:

— Не, Влади, не виждам никаква риба в ухото ти. Сигурно се е скрила? Или е излезнала от другата страна? Помниш ли дали не ти е падала риба от ухото? — казва сериозно Неда и аз се усмихвам, виждайки чистата детска наивност, която някога притежавах и аз.

Припомняйки си това, за малко пропускам да видя как Влади подскача на един крак с наклонена настрани глава, за да извади рибата от главата си. Учудвам се колко много доверие ми имат децата...

— Кети, Кети, хайде да играем на криеница!

— Да, Кети, хайде, хайде! — викват в един глас всички мъничета, които ме познават.

— Добре, хайде! Но кой ще жуми? — казвам аз и вдигам крак. — Пу, не съм аз!

— Пу, не съм аз ! — завикват всички деца и накрая Димана достойно казва:

— Е, добре, аз ще жумя. Но доколко да броя? Аз мога да броя само до десет!

— Нищо — успокоих я аз. — Брой до десет, а ние ще се скрием бързо. Става ли така?

— Добре — съгласява се тя и ме гледа с умиление, защото съм намерила решение на проблема й.

„Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет...“

Всички се бяха скрили. Най-малките влезнаха в дупката под близката пързалка-слонче, а другите отидоха в дървената къщичка на около пет метра от мястото на жумене. Аз се отправих към полянката и клекнах в корените на едно дърво.

Припомних си дните, когато бях мъниче като тези, с които си играя сега. Обичах да идвам в тази градинка, защото тук бяха всичките ми приятели. Играехме на същите игри, но тогава беше друго. А сега съм вече на петнайсет.

Сега отново съм на това място след толкова години. Децата обожават да си играят с мен, защото ги обичам и разбирам. Те още не ме смятат за възрастен, а за дете, защото винаги се включвам в детските им игри в желанието си отново да се почувствам по детски щастлива.

И сега, застанала в корените на голямото дърво, усещам щастието в детското си сърце. Внимателно подавам глава иззад ствола на дървото, за да видя докъде е стигнала играта. Спомням си как правех това и когато бях малка. „ Едно, две, три“ — затичвам се и внимавам да не ме заплюе някой, защото иначе няма да спечеля... Да, така беше преди, но не и сега — сега излизам бавно и се промъквам тихо, но достатъчно видимо, за да ме забележи Димана и да ме заплюе.

Защо ли?

Защото, когато отново чуя: "Пу, за Кети!", детският вик стопля сърцето ми и ме кара да усещам пареща радост в душата си.

Защото, когато отново тънките ръчички обвият врата ми и детският глас ми нашепне: "Кети, обичам те!", в края на окото ми се появява една мъничка сълза.

Все още детска.

Обратно към: [На ръба на Земята][Екатерина Карабашева][СЛОВОТО]

© Екатерина Карабашева. Всички права запазени!