напред назад Обратно към: [На ръба на Земята][Екатерина Карабашева][СЛОВОТО]



Септември е наш


Седя на мокрия пясък и се взирам в морето. Плажът е почти празен, защото дъждът уплаши другите летовници и те си тръгнаха. Само аз и още няколко мечтатели останахме, без да се стряскаме нито от нежните капки дъжд, нито от детския вятър, които се сториха толкова неприветливи на останалите плажуващи. Морето е някак си неспокойно, но в същото време — толкова красиво. Разхвърлящо водорасли и медузи по брега, то сякаш се старае да ми напомни, че лятото е в своя край. Вслушвам се в гласа на тишината и в него откривам само шепота на морските вълни, които ми припомнят за началото на любимия ми сезон. Сивите дъждовни облаци застрашително са надвиснали над мен, но не ме плашат, защото знам, че ме познават и няма да ме наранят. Тънките лъчи на обедното слънце, едва промъкващи се между дупчиците в облаците, осветяват плажа на места и като че ли тъжно му казват, че го правят за последен път. Морските вълни също галят пясъка изморено и се опитват да докоснат за последно осветените от есенното слънце песъчинки. Капчиците дъжд по скалите ми приличат повече на сълзи зарaди това, че лятото си отива. Мидичките са се показали на повърхността на пясъка, за да се сбогуват със слънцето, а изхвърлените от морето водорасли тихо заспиват своя зелен сън. Големите медузи, озовали се на брега, поемат слънчевата светлина и сякаш се опитват да я разпръснат около себе си, за да затоплят въздуха, все още миришещ на лято.

За последен път си припомням незабравимите детски мигове, прекарани покрай морето, преди да се сбогувам с красивото лято. С очи, пълни със сълзи, за последен път поглеждам синьото море и му казвам "Сбогом". С длан докосвам нежния пясък, за да му покажа колко много го обичам. С усмивка за последен път обхождам малкия залив и усещам как и той ми шепне, че няма да ме забрави. Стъпвам във водата и усещам как тя е станала по-студена, отколкото е била в разгара на лятото. Взимам последната мидичка за този сезон, затварям очи и преглъщам желанието си да се гмурна в морето. Тръгвам си и зная, че правя последните си крачки по плажа.

Към мен тихо се приближава жената, с която се запознах в средата на лятото и ми казва:

— Защо си тъжна? Септември е наш, Катенце, септември е наш!

 


напред горе назад Обратно към: [На ръба на Земята][Екатерина Карабашева][СЛОВОТО]

 

© Екатерина Карабашева. Всички права запазени!

 


© 1999-2023, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух