Обратно към: [На ръба на Земята][Екатерина Карабашева][СЛОВОТО]

Плажът постепенно запустява. Последните летовници оставят отпечатъци от стъпките си по пясъка и вълните жадно поглъщат доказателствата за живот. Слънцето, досега скрито зад пухкавия облак, се показва, за да открои прелестта на момента.

Сама съм на плажа. И съм последната, която оставя знаци за това, че е била тук — на брега на морето, в началото на синята магия, далеч от истинските дълбини, избягала от може би неразрешимите проблеми...

Знаех, че трябва да ги разреша; знаех, че не трябва да бягам от тях, но не виждах друг изход освен бягството. Уплаших се, когато се опитах да открия решение и не успях. Бях сигурна, че трябва да пробвам и втори път, защото нищо не е невъзможно и никой проблем не е неразрешим. Но ме беше страх. Беше ме страх, че отново няма да успея, че отново ще се проваля...

Чайките накацват на празния плаж в близост до мен. Като малко дете, току-що разкрило волността на детството си, се затичвам към тях с разтворени обятия и те се разхвърчат нагоре, към безкрайността на небесната шир. Започвам да се чувствам все по-самотна, а знам, че не трябва, защото съм съвсем близо до любимото си лято и синьото море, от което търся подкрепа. Вятърът става все по-силен и имам чувството, че ще отвее последните парченца от надеждата, скрити в малката ми шепа. Стискам още по-силно ръката си, за да не загубя вярата в чудесата.

Вълните галят краката ми и се опитвам да разбера какво ми казват. Да, те искат нещо от мен, но не знам какво е то, защото още не съм се научила да разговарям с тях. Морето ми шепне, вятърът ме взима в обятията си, а слънцето гали ръцете ми и стига до детската длан, в която все още стискам истинската си вяра.

Поглеждам отново пустия плаж, в чието начало се намирам. С поглед започвам да търся частички надежда, изгубени от някой друг. Затичвам се по брега на морето и обхождам с очи златния пясък, за да открия светещата вяра, разпръсната и слята с малките песъчинки...

Спирам. Защото не откривам това, което търся. Вълните отново ми казват нещо, но този път ги разбирам. Знам какво искат — и те, и морето, и вятърът, и слънцето...

Пристъпвам две крачки напред и водата стига до коленете ми. Отварям малката си шепа и изсипвам светещите парченца надежда във водата. Морето ги поглъща жадно и започва да ме зове. Виждам как златните частици от вярата ми се докосват до светлото дъно...

Пристъпвам още една крачка напред и се гмурвам в морето.

За да си върна обратно онова, което ми принадлежи — парченцата надежда.

Обратно към: [На ръба на Земята][Екатерина Карабашева][СЛОВОТО]

© Екатерина Карабашева. Всички права запазени!