Обратно към: [На ръба на Земята][Екатерина Карабашева][СЛОВОТО]

Скрих се в малкия й джоб и се постарах да го сторя тихо. Тя сякаш не разбра как се промъкнах близо до нея, а и надали щеше да разбере, защото не издадох никакъв звук или шум...

Тя беше още дете, но не знаеше това. Искаше да бъде дете и да носи детското в себе си, но мислеше, че обстоятелствата са я променили и е пораснала, макар и малко. Тъгуваше по изминалите детски дни и сякаш не осъзнаваше, че пази детската си душа, детските си усещания и детската свобода в себе си; сякаш не осъзнаваше колко е безценно настоящето й. Спомняше си светлия безгрижен поглед и искрените усмивки, които е притежавала като малка, спомняше си как знаеше, че нито една нейна мечта не е толкова нереална, че да не може да я сбъдне.

Тя все още носеше искрите в топлите си очи, излъчващи любов навсякъде; все още носеше вярата си в сбъднатите копнежи; все още търсеше щастието, но не знаеше къде да го открие.

Тя обичаше всичко и всички, защото обичта й беше по детски наивна. Чувстваше се свободна. Но вярваше, че дължи това усещане на сериозния и задълбочен поглед върху нещата, а не толкова на детската си душа. Чувстваше се частица от Вселената, когато се протягаше към небето и стигаше звездите...

Избрах нея, защото, когато я видях за първи път, се влюбих в красивата й самота — тя седеше на плажа, а слънцето бавно залязваше. Нямаше хора наоколо — само чайките, които тя току-що беше разпръснала в порива си да се чувства волна като тях. Беше стъпила в морето и водата стигаше до коленете й. Изведнъж отвори малката си шепа и изсипа светещи парченца от нещо така, сякаш ги подаряваше на морето. Когато се приближих до нея и се вгледах внимателно в блестящите потъващи частици, видях в тях нейната все още детска надежда. Парченцата вяра се докоснаха до дъното и в ъгълчето на окото й се появи сълза — беше осъзнала, че без надеждата си е безсилна, затова пристъпи още крачка напред и се гмурна във водата. Трябваше да си върне онова, което й принадлежи...

Избрах нея, защото, когато я видях за първи път, се влюбих в мъничката й сълза, срамежливо показала се в крайчето на красивото око — все още по детски откриващо красота във всичко наоколо. Сълзата не посмя да се търкулне по горещата й буза, защото в нея, като в малко балонче, беше останала последната частичка надежда, която я накара да си върне вярата в чудесата, детската вяра в чудесата...

Избрах нея, защото, когато я видях за първи път, се влюбих в светещите й парченца надежда. Видях ги, скрити в детската й шепа, и осъзнах, че за нея надеждата е истински важна. Тя стискаше дланта си все по-силно, защото я беше страх, че вятърът ще отвее и малкото останала истинска вяра.

Избрах нея, защото, когато я видях за първи път, морето вече я беше избрало преди мен. Виждах как вълните галят краката й и знаех, че го правят с някаква цел. Чувах как й шепнат нещо, но тя не ги разбираше, защото не беше разтворила напълно детската си душа. Когато видях как морето я зове при себе си, ми стана ясно, че тя вече е негова избраница... но тя още не го знаеше.

Избрах нея, защото, когато я видях за първи път, разбрах, че има нужда от мен. Скрих се в малкия й джоб и тихо зачаках да се върне от водата.

Тя се върна чак когато слънцето се скри напълно и младата нощ измести горещия ден. На небето се появиха безброй звезди и осветиха фигурата й. Тя излезе от морето така, както и беше влязла — с малка сълзичка в крайчето на окото. Реших, че не е успяла да открие светещата си вяра във водата и осъзнах, че сега повече от всичко се нуждае от мен. Облече бялата си рокля с презрамки, в чийто джоб седях безмълвно, и тръгна по пясъка със сандали в ръка. Косата й беше мокра и малките морски капчици се плавно стичаха по раменете й. Тя стъпваше съвсем бавно по блестящия пясък, който беше скрил в себе си тайната за нейното съществуване. Погледът й беше отправен към луната, която сякаш й се усмихна. Тя протегна ръка към небето, взе една звезда и я прибра при мен.

Тогава аз се слях с нея. Попих в още влажната й кожа, защото знаех, че аз съм нейното спасение; знаех, че съм това, за което винаги е мечтала...

И едва когато обсебих цялото й същество, погледнах в сърцето й. Да, тя беше успяла да си върне обратно надеждата и беше подредила малките парченца като пъзелче в детската си душа. А точно посредата имаше една малка дупчица, отредена за мен, която запълних аз —

Щастието.

Обратно към: [На ръба на Земята][Екатерина Карабашева][СЛОВОТО]

© Екатерина Карабашева. Всички права запазени!