напред назад Обратно към: [Екатерина Карабашева][СЛОВОТО]



Сълзи от цигарения дим


— Училището трябва да се забрани.

— Е, айде, стига пък ти сега, за една двойка егати...

— Училището е вредно — продължаваше да повтаря Камен, подпрян с лакът на масата.

— Добре, опитай се да бъдеш по-спокоен. Не е голяма работа.

— Училището те учи да бъдеш тъп, училището те учи, че само учителите имат права, а ти трябва да правиш, каквото ти кажат — да учиш десет страници урок за следващия ден, да научиш сто думи за следващия ден, да пееш като еди кой си, да рисуваш като еди кой си, да скачаш като еди кой си. Защото ти нямаш права.

На Момчил му се прииска да каже нещо, за да поуспокои макар и малко приятеля си, но в думите му имаше нещо вярно. По дяволите, колко истина имаше в това, което Камен казваше!

— Знаеш ли, училището ни учи да се стремим към неща, които всъщност не са от такова значение; неща, от които всъщност нямаме изгода.

— Как така?

— Ей сега ще ти обясня, чакай само да пална една цигара. — Камен извади една цигара от кутията на Момчил, извади лъскавата си запалка и запали цигарата. Ама как не ги обичаше неговите цигари... — Училището те учи, че по-важна е оценката от това дали знаеш даденото нещо, или не. Училището те учи, че си заслужава да спиш три часа по-малко, но да решиш всички задачи, дадени по желание, и следващия час да получиш шестица. Училището те учи да влагаш сума ти енергия в някакви начинания, чийто краен резултат е да имаш една оценка повече от другите; да влизаш в конфликт със съучениците си относно това чие съчинение има по-малко грешки.

— Е добре де, то не може да бъде иначе.

Камен отново си дръпна и продължи, без да обръща внимание на думите на Момчил.

— Училището не ти дава право да избираш. Не ти дава право на избереш дали предпочиташ да имаш четири часа биология и един час химия седмично, или обратното, дали си умираш да решаваш задачи по физика и отговорът на литературен въпрос по литература за теб е абсолютното предизвикателство, или обратното. Защото на училището не му пука дали искаш да станеш доктор или литератор, дали искаш да станеш историк или математик.

Училището ти казва — "Аз те уча да планираш времето си, уча те да поемаш последиците от действията си, уча те да носиш отговорността си." А всъщност не ти дава свободно време, не ти дава възможността да имаш планове — цигареният дим пълзеше бавно във въздушния лабиринт и правеше отчаяни опити да задържи даден нарисуван образ поне две-три секунди. — На никой не му пука, когато дойде и ти каже: "Утре елате на училище два часа по-рано." Защото на училището не му пука дали утре си на зъболекар, на урок по китара или на работа. Защото на училището не му пука дали имаш кариес, дали свириш в група или че искаш да спестиш пари, за да отидеш на екскурзия през ваканцията.

Училището знае, че ще направиш каквото ти се казва, защото най-вероятно вече си осъзнал, че е безсмислено да влизаш в конфликт с него. И ти правиш, каквото ти се казва, разместваш ангажиментите си и проваляш плановете си, защото училището те е научило, че едно неизвинено отсъствие е голямата работа.

— Ами то в интерес на истината, от време на време е точно така. Искам да кажа... за стипендията например ти трябват освен добрите оценки и по-малко от пет неизвинени.

— Виждаш ли? Ти не си в ред! Защото училището ни кара да мислим еднакво, да ни пука за някакви еднакви и еднакво тъпи неща и точно това му е адски ненормалното. Училището ти казва "Виж какво, аз те подготвям за живота." Обаче знаеш ли какво прави всъщност? — Камен беше забравил да си дърпа от цигарата и тя все повече копнееше за близка среща с пепелника. Нищо че беше цигарата на Момчил и лютеше страшно. — Училището те хваща в лапите си, когато си на седем, и след това постепенно постепенно те закръгля като топка пластилин. Нали се сещаш? Защото всички имаме някъде дълбоко в себе си нещо адски общо, адски човешко. Но за сметка на това имаме и различен начин на мислене, различни виждания и различни възприятия. И в един прекрасен ден попадаш в лапите на даскалото и то ти казва: "Слушай сега, от днес нататък, ти ще мислиш така, ти ще възприемаш тези неща по този начин, ти ще реагираш еди как си на еди кое си." И ни закръгля, прави ни на топчета, еднакви пластилинени топчета. И продължава да ни натяква, че по този начин аджаба ни подготвя за Живота. И когато свършим училище, всички се изтъркалваме към Живота, като се мислим за голямата работа, а той ни сграбчва и ни очуква жестоко. — Буцата в гърлото на Камен ставаше все по-голяма и по-голяма. Гласът му започна да трепери, но той се опита да продължи спокойно, така сякаш не се вживяваше особено в това, което казваше. Но колко му беше трудно, колко му беше трудно да си признае, че го боли, че го боли , защото училището го потиска толкова жестоко.

— Защото истинският живот не се учи, докато вървиш по коридора и отиваш от 302 в 307 стая, той не се учи, докато бягаш триста метра или докато пееш някоя песничка на някой композитор, чието име няма да помниш след няколко месеца; защото не можеш да се подготвиш за това, което ти предстои, докато пишеш литературно интерпретативно съчинение или докато търсиш дефимиционното множество за x.... — Камен не издържа. Не можеше да продължава да говори с някакви глупави метафори, които използваше само за да даде ясна представа на Момчил за какво по-точно говори...

— Добре, кажи ми, защо, по дяволите, е толкова трудно да си истински в тази тъпа институция, с каква цел тя ни прави еднакви и притъпява уникалностите ни??? Как така училището успя да ме накара да ми пука за някаква тъпа двойка??? Какъв е смисълът да се превръщаме в топки пластилин??? Защо???

От крайчето на окото му се пързулна една малка сълзичка, която се разби на пода, до пепелта от цигарата. Камен не признаваше пепелниците.

— Е, айде стига сега де, не е толкова лошо положението.

— Не бе, то не за т'ва, просто знаеш, че мразя да пуша от твоите цигари, шото ми лютят на очите. От дима е, не за друго.

 

Текстът е отличен с първа награда в конкурса "Без тютюнев дим" през 2004 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Екатерина Карабашева][СЛОВОТО]

 

© Екатерина Карабашева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух