Обратно към: [Екатерина Карабашева][СЛОВОТО]

Седяхме на кея, който влизаше на около 100 — 150 метра навътре в езерото. Седяхме направо върху камъните и се правехме на пичове. Бяхме седнали на около педя-две един от друг — достатъчно далече и не достатъчно близо. Тя ми седеше отляво (винаги ми седи отляво поради две причини — дясната ми ръка е свободна и се чувствам готов да я защитя във всеки един момент. А и много обичам да наблюдавам трапчинката върху дясната й буза. Когато се усмихне, се появява една мъничка ямичка, достатъчно дълбока, за да те остави с впечатлението, че може да те погълне).

Уж бяхме отишли, за да видим залеза.

Уж бяхме отишли, за да си разясним някои неща.

Уж бяхме отишли, за да гледаме птиците.

А аз казах:

— Виж птиците.

Тя ме погледна с лошия си поглед, в който се криеха злоба и разочарование. Беше бръчкала изящната си брадичка в старанието си да не изпусне сълзите си и беше присвила устните си, за да не ме засипе с груби думи. (Никога не ми казваше, когато я разочаровах или я изнервях. Разпознавах всичко по погледа й)

Обичах я.

Обожавах я.

Но въпреки това бях изпълнен с неутолимото желание да я нараня. (Не, не физически, разбира се. Никога.) Искаше ми се да й кажа нещо лошо и да я обидя.

За да я видя как плаче.

— Дразниш ме. Ужасно нетолерантна си.

Тя дори не ме погледна. Вдигна глава към птиците, които кръжаха над езерото и ме захапа обратно.

— А защо си мислиш, че ти си толкова толерантен. Към кое си толерантен?

Помислих си, защото не знаех какво да отговоря.

Обичах я.

Обожавах я.

Плачеща.

— Ами например, в момента съм толерантен към твоята нетолерантност.

Една птица, която носеше на крилете си залязващото слънце, прелетя от мен към нея и тя я проследи с поглед. Извъртя главата си на другата страна и я задържа за няколко секунди.

Знаех си.

Отново погледна напред и отпусна брадичката си за малко. След това разтвори стиснатите си устни, за да поеме въздух и отново ги стисна. През цялото време я гледах. Видях как сълзите й се насъбират по ръбчетата на очите й. Сега виждах и как се готвеха да прелеят.

Рибите започнаха да подскачат.

— Виж как подскачат рибите. (По дяволите, колко съм банален. Тя дори не подозира колко по друг начин мисля и колко е прелестна.)

Едва успя да изсъска някакви думи, преди да стигне до края. (После ми каза, че точно в този момент й се е приискало да се хвърли във водата, за да не бъда толкова злобен, да я изкарам от водата и да я занеса на ръце до хотела. Тя дори не подозираше, че не съм лош, а просто искам да я видя разплакана.)

Първата й сълзичка се засили надолу по бузата й и се разби в камъка, на който седяхме (Да, чух я.) След това последва и втората, която се спускаше надолу по-бавно. Умирах си да я гледам в такива моменти. В които знам, че е безумно слаба, но не ми го признава и седи далеч от мен. Понякога дори не ме поглежда. А когато ме погледне, виждам как сълзичките й се спускат почти паралелно по двете й бузи. Безумно прекрасна е, дори не мога да я опиша. Нито с думи, нито с музика, нито с бои, нито с нищо.

Това е просто усещане.

Че най-прекрасното същество на света седи пред теб като едно малко дете и копнее да го прегърнеш. Че искаш да запазиш тази картина в съзнанието си, колкото се може по-дълго, че искаш да замръзнеш в този миг, за да си в картината.

Уж й бях обещал, че няма да съм лош.

Уж ми беше обещала, че няма да плаче.

Уж си бяхме обещали, че ще гледаме залеза.

А залезът гледаше нас.

Исках да се разплаче и да направи река до езерото.

Исках да е моето малко езеро и да я прегърна.

Както птиците прегръщаха езерото.

И вместо да й кажа колко прелестно изглежда, аз седях и я гледах тъпо. (и вътрешно й се наслаждавах)

Исках да я прегърна, но ме беше страх.

Затова леко докоснах с лявата си ръка нейната дясна, която беше облегната на камъка. Тя не ме погледна веднага. Изчака още малко и чак тогава завъртя главата си към мен.

И тогава изтръпнах.

И тогава исках да замръзна в Мига.

Или поне да се хвърля в езерото.

Ако не може да я прегърна.

Безумно исках да я прегърна.

Подпрях се с двете си ръце на камъка и се преместих 20 сантиметра.

В посока КЪМ нея.

И понеже съм мъж, а мъжете често не знаят какво и как да кажат (или поне при мен е така), тихичко прошепнах само:

— Ела – и протегнах ръце.

А моята прелест само това и чакаше. Обърна се към мен и аз я прегърнах. Тя сякаш се разля в раменете ми почти като езерото пред нас – а аз я прегърнах като птица.

Тя се отпусна и започна да плаче. Истински.

Не само да пуска сълзите си на воля, а да плаче.

Със задъхване.

С хлипане.

С „Моля те, млъкни, моля те, моля те!“

С хълцукане.

И уж исках да я нараня,

Уж тя искаше да не плаче,

Уж искахме нещо си.

А то стана нещо съвсем друго.

Тя се разтопи в ръцете ми, а аз я носих на крилете си като залез.

И не й го казах.

Тя си мислеше, че е уязвима, аз се чувствам като победител.

Аз знаех, че тя е неповторима, а аз съм в нейните ръце.

След това си казахме много неща и се бяхме гушнали през якетата.

Но аз нито веднъж не й казах нещо хубаво, а тя нито веднъж не ми призна, че това й липсва.

Разходихме се по главната, взехме си пици за вкъщи и правихме любов на свещи.

Като езеро и птица.

После тя заспа в мен.

А аз се сетих, че не може да бъде езеро.

Простичко – сълзите й са солени, а езерата са сладководни.

След това се сетих, че освен че не може да бъде езеро, не може да бъде и моето езеро.

Защото тя не ми принадлежи.

Целунах я по косата и наум й благодарих, че я има.

След това заспах, обвил я в собствения мен.

И тогава го знаех.

Тя не е моя,

но аз съм неин.

Есето е отличено с Първа награда в конкурса Душата на един извор 2006

Обратно към: [Екатерина Карабашева][СЛОВОТО]

© Екатерина Карабашева. Всички права запазени!