Обратно към: [Обръщам ви гръб][Галина Рулева][СЛОВОТО]

Къде ми отиде обувката?

Ставам сънена и търся онова, в което да пъхна крак. Полъхва хлад. Още пет минути... Още пет минути...Ще се скрия отново в топлите завивки... но трябва да вървя. Денят протяга ръка в кадифена ръкавица. Дращи. Знам, че той обича бързоноги, работливи хора, подгонени от слънчеви камшици.Е?

Толкова време — вървя и вървя...

Мъчително бавно. Тълпата ме заобикаля, както реката заобикаля изпречилите се камъни. Обръщам се — още няколко неумели крачки. Доникъде не съм стигнала. Куцукам.

Къде ми отиде обувката?

Сигурно съм зяпала разсеяно разписанието за несъществуващи влакове. Докъде ли е трябвало да стигна, та съм била погълната от това разписание?

И сега — куцукам.

Човек, на когото му няма половината.

Къде ми е половината? Забравена? Загубена? Открадната? Запалена? Удавена? А как бих стъпвала гордо, самоуверено, бързо!

Липсва ми половината от света.

Тичах... към мъжа, който не мога да настигна. Пиян от мъжки егоизъм. Не знае закъде си е стегнал куфарите. Опаковал се е в представата си, че е единственото и най-ценното творение на природата. Пиян от гордост. Съвършен в суетата си. Сфинкс, които не забелязва как богомолците коленичат отхвърлили...

Оставам го да отмине. Лишен от въображение, погълнат от себе си, той ще загуби по пътя си нещо и ще се върне назад. Няма да бъда там.

Продължавам боса. Половината ми я няма.

Спрях.

В тази къща. Къщата, която строих със сърцето си. Как да я изоставя. Тя диша. Трябва да се грижа за нея. Протече покрива. Гръмна елинсталацията. Вечно си губя ключовете — всички врати са разбити. Пролет се боря с мравките, есен с мишките. На тавана са се настанили гълъби. На двора — котките. Паяците плетат мрежи — не смея да ги закачам. Нощем носят щастие. Денем не ги виждам. Гледам избата да е пълна... толкова ли е важно? Излизам на въздух!

Влюбена.

В този двор с ограда като китайска стена. Заради моите дървета, моите лози, моите цветя... Част от клоните трябва да бъдат подкастрени. От вятъра се блъскат в покрива и трошат керемидите. Време е да се подрежат розите. Да се прекопаят лалетата. Да се окоси тревата. Кой? Кога?

Тичам, примамена... От пътищата ли?

Има ли значение накъде водят? Някъде свършва и най-дългия път...

Смаяна...

Думите... оправдание. За живота-илюзия. За времето-пленник. За чувствата-магия.

Но с какви думи да оплача собствените си несъвършенства? А докато бързам да уловя мига с тези редове, хлябът в пещта прегоря. Димът блъсна прозореца. Стана течение. Стъклата се потрошиха. Чу се надалече. Докато събирах парчетата и се пазех от лоши очи, нараних ръката си. Кърви.

Това което обичам... като хляба, които прегаря...

Докато събирам страховете си — нараних душата си.

Ръката кърви — ще зарастне. Раната в душата? Никога. Боли и ме мъчи — невидима.

Няма мъдрост, която да ме научи как да не обичам нещата, които не могат да ми принадлежат.

Как да превърна грохналата къща в дворец на мечтите. Как по разнебитените пътища да открия табелката „щастие“.

Как да се излекувам? Къде да намеря обувката, без която окуцях? Краката ми замръзнаха. Замръкнах ненавреме и не на място. Къде ми е половината?

Събирам парчетата едно по едно.

Продължавам... боса.

Обратно към: [Обръщам ви гръб][Галина Рулева][СЛОВОТО]

© Галина Рулева. Всички права запазени!