Обратно към: [Обръщам ви гръб][Галина Рулева][СЛОВОТО]

Останките от кораба на мечтите... трупове на бойци, разсъблечени за разпознаване.

През сълзи всеки търси...

Всеки със своите мъртви...

Всеки със своите мъртви часове!

Обичам часовете на вцепенение. Сърцето се превръща в камък. Случаят го подхвърля и той дълго се търкаля в неопределена посока. Гледам втренчено и не мога да го позная. Чий е този камък? Двойник? Моя същност? Вкаменели чувства, безразсъдност... и какво още?

Не мога да си намеря място. Казват, че камъкът тежи на мястото си. Но каменоломната на живота ме раздробява на късове... все по дребни... разпрашавам се, невидима, неокриваема и непозната.

Наслаждавам се на болката-сбогуване.

Животът-обещание се разтопява както снежинка, паднала в калта. Така да бъде! Безделникът-изкушение разпалва надежди с последните остатъци от разум. Не мога да изхвърля чувствата, защото раната която ми нанасят е извора, от който пия в пустинята... докато бавно и завинаги се отдалечавам... докато се смалявам...

Разпродавам душата си.

Фалирал банкер, загубил себе си, вместо банковата си сметка. Но някаква нищожна надежда се държи като диво цвете в пукнатината на скала.

В гърлото горчи. Не от отровата на греховете. Греховете не ме убиват. Лекувам ги с други грехове...докато и демоните се отдръпнат от мен и ме оставят на мира, за да се огледам в огледалото на пророчествата, за да открия коя съм.

Лицемерка... дори собствената си мъдрост не мога да използвам, за да спра играта с думи. Прилича ми на звездна карта, в която търся посоката. Съзвездията ме примамват с хилядолетната вярност на звездите си една към друга. А хората ме отблъскват с мимолетните си предателства, в които изгарят като случайни метеорити.

По-добре да не зарастват раните на раздялата. Да ми напомнят красивата лъжа на времето. Красивата лъжа, че можем да летим... високо.

Не искам нищо да държа задълго, освен словата, които сами намирят мястото си в мен. И не ми стигат... и не свършват.

Но никого не се опитвам с камшика им да вкарвам в пътя. Защото истински можеш да доближиш до някого само във времето... ако въображението ти нищо не иска от него. Ако му позволиш да бъде естествен. Ако не придаваш значение на собственото си присъствие. Ако не държиш да мери думите и делата си. Ако не задаваш въпроси, които го карат да се съмнява, да застава нащрек, да се уморява и да плете комбинации.

В измамното спокойствие човек загубва предпазливост. Показва се... разсъблечен от товара да бъде измислен.

Хазартът-време не ме изпуска от играта. Игра с какво? Не разпознавам загубата от печалбата. Единствената мярка са чувствата, но днес не е модерно да се залага на тях.

Никой не се е родил научен...

И като не мога да взема решение, си казвам „Господи, научи ме!“

Следвах те сляпо дотук... а нататък?

Трябва ли да минем през тръните?

... и в тях има някакъв смисъл. Влизаме в дните като преселници в непознат град. Нито улиците... нито езика...

Храната и водата ни са отровени от егоизъм.

Но парче по парче трябва да събираме отломките... както тухла по тухла се гради къща...

До покрива — трънен венец върху яростта да съществуваш... отломка между четири стени...зад четири стени...самоубийствената крепост, която ако искаш, цял живот да бъде твоя, трябва да пазиш денем и нощем...

Пазач, вместо мечтател.

Обратно към: [Обръщам ви гръб][Галина Рулева][СЛОВОТО]

© Галина Рулева. Всички права запазени!