Обратно към: [Обръщам ви гръб][Галина Рулева][СЛОВОТО]

Пускам бродницата на свобода.Развързвам въжетата на благоразумието. Щраквам с пръсти. Ето така баба ми запридаше нишките, които после опъваше на стана...

Запридам копринените нишки на илюзиите.

Тъка магии. Тъка примки. Тъка примамки. Лудости. Невероятни истории Измислям се. Различна — всяка нощ. Всяка нощ минавам под булото й като под венчило — за първи и единствен път. Казвам „да“! Аз съм твоя. Ти си моят живот. Приеми ме. Не ме давай на съня. Не ме давай на мрака. Обеща ми какво ли не. Обеща ми звезди. Обеща ми звънчета. Обеща ми лунни пътища. Мълчаливо и нежно да закриляш в сенките си мечтата-любов.

Мразя атлазените юргани на благоприличието. Прозрачните нощници. Черното бельо. Уроците от наръчника „Как да бъде задоволявана женвата всеки път...“Не искам да бъда задоволявана по рецептите за бързи закуски и да моля за още. Да бъда изненадвана е всичкото, което искам. Изкусно да бъда измамена. С обещания! С ласки! С неповторими приумици!Да бъда изкушена. И да не питам за утре.

Мразя слугинската сигурност и топлата стая, оставена отключена за улеснение на властелините. Искам си Ада, през който минавам боса. Наранена, изпаднала в транс, с невиждащи очи, но прогледнала душа.

Искам си жаравата-изпитание.

Искам да бъда невидима. Не за да ме подмине злото. А за да правя добро, без да ми плащат за него.

Нощи...

Идвам си на гости сама. С любимото цвете. За чаша вино и чаша кафе. Чувам гласа си. Чувам сърцето си. Чувам клоните, които потропват, прорастли над керемидите. Чувам съчки да пукат в огнището. Чувам и това, което не се чува, няма глас, няма думи, но ме зове... неназованото.

Стъпките...

Мислите изневиделица...

Кълбото на деня, което разплита загадките на нощта от другия край на земята...

Нощи... прегръдка на безделник, щастлив, безгрижен и свободен по природа.

Опиянението от наркотика на деня е отминало. Истината пристъпва нелепо ... гола жена, внезапно осъзнала, че стои пред очите, пред съда и отровата на публиката.

Нощи...

Искам да падна до дъното, в бездната на злото, за да се измъквам като миньор, попаднал на отровен газ.

Не мога да си легна и да спя, както спят съседите. С мръсни чинии в мивката. Угарки в пепелниците Смачкано бельо. И умората-убиец, която прави съня по-черен от гроб.

Искам си светлите безсъници, които остават кръгове под очите, но не защото се въртя в кръг, а защото минавам брод подир брод и нишките на измишльотините стават толкова здрави, като корабно въже... въже за кораба, на който аз ще съм капитан!

На капитанската вахта — от полунощ до зазоряване.

Капитанът не спи. Дали пък нещо не съм объркала...

Локвата сълзи съм взела за океан! И пак отплавам за Египет да приседна в сянката на Свинкса, или за Бразилия да изпия бразилката мечта за кафе.

И е трепетно. Любовно. Всеотдайно. Пиянско — като при мъртво вълнение. Примирам от страх — не че ще загубя познати и скъпи неща, а че няма дая видя докрай непознатите. Те ме карат да бъда нащрек.

Не обичам да ми се изплъзва чашата на съдбата. Дори когато в нея има отрова. Как иначе ще се прераждам. И отново ще е тази нощ, единствената нощ.

Нощта за първи път...

Развързвам въжетата и...

Корабокрушенецът-случай ме изхвърля на брега призори. Да се надявам на спасителите от плажа. Започва работния ден — за чиновници, рекетьори, артисти, измамници и политици.

Подреждам думите като тухли и се скривам зад стената от безразличие и апатия. Няма ме. Всичко, което имам да кажа, го знае единствено нощта. А тя се съблазнява, разсъблича, разголва и се отдава единствено с откровения.

Смелост! Илюзиите едва се крепят на тънка копринена нишка.

Катастрофа!

Нощта се гърчи в трагическа маска! Щастието се отдалечава. Щастието? Усойница, която потропва с токчета по мраморното стълбище към моргата за чувства, потрошени коли и непотърсени трупове.

Бягам. Оставам без дъх. Без мозък. Без сили. Безсловестна!

И накрая — трябва да се понеса такава, каквато се виждам в огледалото на зазоряването — непотребна вещ, която тежи и заема място. Не може да подновиш като уникална мебел с нова тапицерия, не може да преименуваш като стара улица. Нито можеш да продадеш за старо желязо, стара хартия или вълнени парцали, защото кръвта е оставила отпечатък навсякъде.

Овчарят-време с остена те ръчка като овца в стадото на живота и крещи — напред, напред, майка ти стара! Не спирай на пътя!

Ако можех да избирам...

Бих зашлевила шамар на тази нощ-измамница. Но тя се изплъзва от ръцете ми, от живота ми, от всичко... и се превръща в нищо. Как да удариш нищото. С какво?

Нищото ме побеждава с всекидневната си устойчивост. Нищо не се случва. Нищо не мога да очаквам. Да се надявам...

А нощта-обещание се притаява у мен с нови загадки. Когато затворя очи, когато отвътре пусна звънчетата да звънят, звездите да светят и конете на фантазията да препускат по лунната пътека...бродницата е на свобода. Невидима, сияеща, щастлива!

Без спътник и товар от чувства. Съучастникът... Безумието-съучастник прогонва досата, бди над магиите и забърква от хаоса нови...

Обратно към: [Обръщам ви гръб][Галина Рулева][СЛОВОТО]

© Галина Рулева. Всички права запазени!