напред назад Обратно към: [Интервюта][Галина Рулева][СЛОВОТО]



Петър Слабаков: По смеха ме познаваха


Петър Слабаков. Снимка  © Галина Рулева

Сред природата сме като прашинка, която иска да се самоунищожи, казва актьорът

 

На Петър Слабаков, който тази година стана носител на почетния "Аскеер" за цялостно творчество, му викат актьора-политик. Сега обаче той политиканства най-вече сред дивачките в градината си в село Бериево, лови риба и пътува до морето. Там се среща с публиката, пред която представя книгата "Петър Слабаков, който знае 3 и 300", написана от Румяна Емануилиду за живота и творчеството му.

Актьорът почете и 20-годишния юбилей на празниците "Аполония", препечените чирозчета с копър на колегата си Доси Досев на скалите в Стария град) и обеща, че ако получи втората книга на сина си Андрей, ще я прочете незабавно.

 

Петър Слабаков. Снимка  © Галина Рулева- Г-н Слабаков, човек на вашата почти библейска възраст какво обича да пази от миналото?

- Не обичам нищо да пазя. Дори нямам снимки от спектакли, които са били важни за мен - "Ромео и Жулиета", където съм играл Тибалт, или "На дъното", "Вишнева градина", "Двамата веронци", "Свекърва"... Спомням си една случка от детството. Дядо ми е бил с цялото семейство в Днепропетровск, някога Екатеринослав. Дори брат ми, който сега е на 91 години, е роден там. Били са градинари, имали са имоти, ресторанти. Но идва революцията, те се връщат в България. И помня, че имаше възглавници, пълни с "екатерини", банкноти по 5000 рубли, големи като чаршафи. Чак до 1-2 отделение в Лясковец си спомням, че ги пазеше. Чакаше да се вдигне стойността на рублата, но така и не дочака. После се разпиляха... Но обичам да пазя растителността. В двора сама е поникнала джанка, има дива череша, круша, дрян, киселица. Все ги заобикалям. Много ми е жал да ги отсека. И сега трябва всеки ден да чистя тревата от нападали плодове.

- Кой ви научи да обичате природата?

- Имах един особен учител, Габровски, сега ще му честват 100-годишнина. И мен са поканили за празника. Той ставаше дете заедно с децата и страшно го обичахме. Беше вегетарианец. В Градница убиха един щъркел, на който гнездото беше в двора на баба Кала. И той му направи в час по трудово паметник с оградка. Пишеше историята на селата, където е бил учител. Все измисляше разни неща. Ходихме да залесяваме с него в местността Пречиста, там има нещо като пещера, но отвесно надолу. По време на почивката се разчу, че открили гърне с имане. И се започва едно почистване на гърнето, вадене на папируси, разчитането им. И за да разберем, че това е урок, вади от гърнето ръчния си часовник. Как да не го запомниш.

- Добротата ли е най-ценното качество?

- Да. Ама се оказа, че аз май не съм много добър. Много съм прям. Говоря направо в очите. И без да искам, мога да обидя човек. Понякога ми става жал и за колеги, и за други хора, които ме заобикалят. Но пък не мога да проумея как хората стават толкова жестоки, като онези похитители в училището в Беслан. И кой ги докара до това положение? На село, като няма какво друго да прави, човек все мисли, мисли. И стигам до заключение, че главните виновници са великите демокрации. Буш и Америка са терористи, които са създали сегашните терористи. Не може да обезличаваш едни хора. Те търпят, търпят и идват до състояние на жестокост. Не знам как може да бъде предотвратена такава агресия.

Четох във вестник как Кобургготски казва: "Аз не обичам мошеници." Беше по повод решението за възстановяване на строежа на АЕЦ "Белене". Бързо взе решение, като за "мероприятие", както казвахме едно време. Защото там има милиарди, а част от тях носят и милиарди комисиони. Във "Врана" уж подари парка на общината. Дори направи забележка на Софиянски. И как така подарява нещо, което не е негово. Снимал съм там филми. Знам, че има куп народ, който се грижи за парка и получава заплата. Той не плаща. Плаща българският народ, а той уж му прави благодеяние. Няма такова нещо. Това не е само хитряшка, а съвременна мародерска постъпка.

Подарявал земя за лифтовете в Рила. Подарява голата сеч, там вече няма дървета. Чамът е зелена валута за България и той използва всичките съвременни неудачи, които отклоняват вниманието, за да печели. Той е съвременен мародер, просто не се побирам в кожата си, като мисля за него. Аз съм бил на война, знам, че мародерите получаваха най-строгото наказание. И друг път съм казвал - не го мразя този човек, но не обичам мошениците. Самият Татарчев каза, че тези пари не влизат в България, а отиват зад граница.

- Политиката, на която толкова много хора разчитаха, се оказа доста нечиста работа...

- Когато ме питаха какво мисля за изминалия век и за новия, двадесет и първи, говорих за световните войни и за това, че ние без война разбихме цялата държава. Особено икономически - заличихме и промишленост, и селско стопанство. Предвидих и убийствата на новия век, кървищата. Може и да съм черноглед, но днес човек няма на какво да се усмихне. А аз обичам да се усмихвам. Едно време в Лясковец по смеха ме познаваха.

- Въпреки всичко сте изпълнен с енергия.

- Вечер, преди да заспя в оная тишина на село, където привидно всичко е спокойно, в главата ми минават една след друга идеите как по-добре би могло да бъде. Човек все се надява. Ако не е надеждата, той би трябвало да си тегли куршума. За какво да живее. Това е истината. Като трябваше да ми правят снимка за личната карта, погледнах лицето си и казах - това не е точно. Снимайте пак. Е, защо, ми викат, пък аз отговарям - в този момент псувам управлението на държавата!

- Да, виждам. Снимката показва колко сте сърдит на света.

- И въпреки че съм сърдит, и на най-големия си враг не съм пожелавал нищо лошо. Дори на тези, които навремето участваха в разстрела на Петър Ангелов. Той е бил в една група с режисьорката Юлия Огнянова. Хващат ги двамата на явка и ги осъждат на смърт. Юлия не я разстреляха, защото баща й Андрей, на когото дори съм кръстил сина си, успява някак да я прехвърли от Централния в Плевенския затвор. И когато я търсят на 18 юли 1944 г. за изпълнение на присъдата, започва преписка къде е "лицето", забавят се, идва 9 септември и тя оцелява.

За това убийство съм говорил не повече от 4-5 пъти, защото просто започвам да рева. На нея съм го разказвал през 1953 г. Наскоро в Маджарово почетоха паметта на Петър за 60-годишнината от неговата смърт, а един учител каза: "Ха, че каква годишнина ще отбелязваме и ще честваме на този терорист!" Не може така. Аз съм бил в ротата, която го разстреля. Попаднах в осмицата, която трябваше да стреля. Излиза Петко Казанджиев и казва: "Аз не мога да стрелям." Излизам аз и също казвам: "Не мога да стрелям." Знам, че не мога да убивам!

- Почти на заточение сте в Бериево, с кого си общувате?

- Повечето време се развявам по реката. Идват и приятели от София. Ловим уклей, най-дребната рибка. Последния път паднахме в реката, изпонамокрихме се, въдиците ни се вързаха, голям смях.

- Живеете си като деца?

- Старая се, но не може да не се реагира на света. И слава Богу, че отговарям веднага. Че като премисли човек, започва да му тежи защо не го е казал. Аз не обичам приказки на четири очи. О, трябва да има публика, ама много публика. Всъщност на много от въпросите журналистите и сами могат да отговорят, защото ги знаят. Но когато аз кажа, изглежда по друг начин. Има неща, които съм казал преди години, но самите журналисти са премълчавали. А аз не обичам лъжата, моите думи трябва да са подплатени с истина.

Все нещо ме дърпа да говоря за политика. За Новото време. За Севлиевски, за Кошлуков. Трябва да знаят, че по Габровския край на курвите им викат мастии. Съобщавам го, да го знаят и да им обогатя речника. Въобще се правят на ударени. Имах един приятел, който три години ме съди за Гошо Тъпото. Те се правят на тъпи тапи. Това Ново време си е чиста измишльотина. В началото нямах лошо мнение за Кошлуков. И изведнъж започна да парадира за дисидентство, че народът го изпратил в Америка, та да може да го управлява. Има много поздрави - това е едно кречетало. От един щрих разбирам хората. Те със Севлиевски искат АП да премине на подчинение на трима души, бързо да стане приватизацията, авантата, хайдуклукът.

- Защо реалната власт се изправя срещу честността?

- Обикновено всички, които се кандидатират за депутати, мислят нормално. Но като ги изберат, започва налагане на личното "Аз". Можех милиони да имам като народен представител. Но на всички, които ми предлагаха някаква сделка, съм казвал, че са сбъркали адреса. А никой нямаше да знае. Но аз няма да мога да спя. Едвин Сугарев ме съди за 6600 долара на "Екогласност", ама аз като разбрах, че ще отидат за изборната кампания, ги дарих за децата, болни от левкемия.

- Май никоя власт не ви харесва, та все й се опъвате?

- Да. Навремето ме викаха в ЦК на БКП Гриша Филипов, Милко Балев, Емил Христов, Чудомир Александров да ме питат чел ли съм възванието за спасяване на Русе насред спектаклите на Сатирата. Мислеха, че нещо ще започна да ги лъжа. Ами, викам, да, чел съм го възванието! И обяснявам. През войните сме дали жертва 200 000 убити. Защо трябва да унищожим и 200-хиляден град? И никой не ми отговаря. Час и петнайсет минути ме държаха, викам им, че 600 души ме чакат за спектакъл в театъра, станах и си тръгнах.

Сигурно поне 30-40 години съм бил под "ембарго". Отивам във Военния театър. Преди това ме бяха изпратили на "поправка" в Перник. Все постановления - ту ме взимат в театъра, ту ме махат. Постъпвам аз, а директорът ме пита: "Вече смъкнаха ли ти ембаргото?"

- То и както си седите на село, сте активен както и преди.

- В София има хора, които не знаят какво се случва около тях. Аз съм все на радиото. Дори написах писмо на брат ми - второто писмо в живота ми. Там се пошегувах, като перифразирах старата песен - оглупяваме бавно, неусетно почти.... Но изживявам всичко, което се случва. Той живее в Шумен, на 91 години изглежда по-добре от мен. Бил е управител в конезавода "Кабию". Някъде преди 65-66 години сме живели там. Но всичко се съсипва и разпродават елитните коне. Всичко се ликвидира в България.

- Що за дух на разрушението?

- Всичко това е от лакомия. Някой се възползва. Може ли икономика за стотици милиарди да бъде разпродадена за два. Къде са останалите милиарди? Спомням си първия митинг на 14 декември 1989 г. Стоях до тези, които бяха организатори. Мен ме извикаха като представител на "Екогласност". Развълнувах се, казах, че трудно мога да говоря, но за да се сложи ред, трябва да има контрол над банките, за да не бъдат изядени парите и изнесени навън; второ, да започне оранта за пролетна сеитба - а всички останали говорят за авантата. Никога не съм искал да се издигам докъдето и да е. Бях най-щастливият човек като тракторист.

- Това не е на кино, нали?

- Да бе, бях тракторист в Добруджа. Всеки си е башка луд. То е до усещане. Като отсечеш капака, така се казва една ивица от 500 м, виждам правата линия не свършва. Лягал съм си в угарта. Хората не знаят каква топлина излиза от земята. Разкошно. Сял съм фий. И такава права линия съм карал, като свещ. Всяко зрънце е падало на място, ходил съм да го гледам. Удоволствията на живота.

- А успехите на сцената?

- Никога не съм смятал, че съм направил нещо страхотно. Винаги съм омаловажавал нещата. По шестобална система най-много мога да си напиша четири. Веднъж в родния ми град Лясковец ме представя кинокритичката Красимира Герчева. Говори, говори големи работи, а долу са съгражданите ми, които ме познават от дете, познават родителите ми и ми става неудобно от хвалби. Не смея да погледна. И се чух да казвам: "Краси, стана много."

В мъртвилото такъв смях започна, че хората бяха неудържими. И започнаха да питат какви ли не неща - помня ли по закон Божи например колко съм имал и защо точно четири. По обсъждания например всички искат да имат супероценки. Обикновено артистът, като върви, се оглежда дали са го познали.

- О да, голям смях пада.

- Аз със сълзи съм се смял на суетата и завистта. То и при журналистите е така. Като се справи някой, другите покрай него се чувстват онеправдани. Много са му завиждали например на Парцалев и дори не са му давали роли. Според мен е гениален актьор. Възхищавал съм се от неговата естественост и си спомням, как разправяше за зелето на майка си. Мама ще е щастлива, ако й поискаш малко зеле, казваше той.

Взимам една кофа и отивам при нея. Много ми е хубаво зелето, вика тя. Направо искри, пък сокът - бистър, резлив. Да си го направите с праз, и лютива чушка да сложите. Слага тя, слага, натъпка кофата. Пристига после Парцалев в театъра и вика: "Мама е на седмото небе, щото си харесал зелето й. Каза - догодина ще направим сто килограма, че Слабаков пак може да дойде да поиска." През сълзи съм се смял с това зеле.

- Май няма разговор, в който да не се стигне до завистта.

- Има я по цял свят. Тя е няколко вида завист. Особено за роли. Всеки си мисли, че ще я изиграе по-добре. Ами на мен са ми правили сечено на сцената. Колеги са го правили. Но така остро съм реагирал, че съм удрял по време на действие. Долу има публика, платила си е да гледа театър, а не номерата на актьорите. Дори сред най-хуманитарната професия, лекарската, където се спасява човешки живот, я има завистта.

- Като сте учили закон Божи, как я карате с вярата?

- Би трябвало да съм много религиозен. Трябвало е да се казвам Петър Хаджипетров Хаджидимов Слабаков. Моя дядо е завел семейството на хаджилък. Когато ходих наскоро в Лясковец да ме правят почетен гражданин, ме заведоха в манастира. Игуменката ми показа плащеница от дядо ми. А в Лясковец имахме стая с ерусалимии, кандила, свещи и трънени венци. Баба ме пускаше вътре и ме караше да се моля, въпреки че беше скарана с попа. Щото му капел капчукът и ни разрушавал къщата. И понеже съм най-малък, ме пущаше когато се моли. Та би трябвало да съм набожен, но няма такова нещо.

Единственият Бог за мен е природата. Едно време са се прекланяли пред слънцето, пред дърветата, пред бурята. Това е Богът. Ние сме нищожества. Летял съм със самолет - нищо не се вижда от 10 000 м. Като се спускате по-ниско, по тънки линийки като прашинки вървят коли. И в тях има по трима-четирима човека. И тези прашинки се опитват да разрушават земното кълбо, та да се самоунищожим.

- Научихте ли сина си как да се справя с живота?

- Аз не му давам акъл. Единствено казвам, че като човек със свободна професия трябва да си внася вноските за осигуряването. Има ли нужда въобще да го възпитавам. Той вижда аз как реагирам. Аз не се свивам под юргана, че никой да не ме види. Аз правя всичко на всеослушание. Той го вижда и донякъде го възприема. Неговата майка - актрисата Кина Дашева, е по-друг чешит и много не харесва така да се реагира. Може би аз не си давам сметка за последствията.

- Прочетохте ли втората му книга?

- Не, още не ми я пратил.

 

Созопол, 2004

 


напред горе назад Обратно към: [Интервюта][Галина Рулева][СЛОВОТО]

 

© Галина Рулева. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух