напред назад Обратно към: [Интервюта][Галина Рулева][СЛОВОТО]



Георги Балабанов, режисьор


Георги Балабанов и Христо ЯвашевГеорги Балабанов е роден на 15 юли 1951 година в София, от 1986 година живее във Франция. Завършва режисура във ВИТИЗ, работи по разпределение в Пазарджишкия театър, след което започва да снима документални филми, с които печели престижни международни награди. Между най-известните му филми са „Помен“ (1979), „Соло за английски рог“ (1983), филмът за Христо и Анани Явашеви „Граница на мечтите“ (1996), „Игри без правила“ (2001).

Бил е част от трупата на Театр Дьо Солей на Ариан Мнушкин в Париж, работи за европейския ТВ канал АРТЕ, филмът му „Граница на мечтите“ е показан на фестивала „Европейски Вавилон“ в Руан тази година. С Жан Клод Кариер работи върху филмовия проект “Досието “Попов“.

 

 

- Легално ли беше заминаването ви във Франция - все пак годината е 1986-та?

- Легално, но с помощта на приятели и служебни писма, които на практика бяха истински, но не бяха верни. Едно такова писмо ми беше дал Жан Руш, известен като бащата на „синема верите“ и участник във френската „нова вълна“. А също и Ариан Мнушкин. Няколко месеца бях в нейния театър и тя ме снабдяваше с писма до българския консул, та ако обича, да ми продължи паспорта, защото е важно да продъжавам да работя в театъра. Аз съм завършил режисура и три години съм бил по разпределение в пазарджишкия театър. Направих няколко постановки без особени проблясъци на талант. Нямах желание да се развивам в театъра. Изведнъж осъзнах, че целият връх, който можеш да постигнеш е да се озовеш в столичен театър, показвайки се на националните прегледи и на прегледите на съветска драматургия, лениниади и димитровиади. Реших че трябва да се махам от тази страна. Не се срастнах добре с парзарджишкия театрален колектив. Като питаха къде е Балабанов, отговорът беше - ако не е в София, ще е във Варшава, ако не - може и да е в Париж. Имаха чувството, че си стоя в Париж.

- Какво правехте в Париж?

- Гледах театър. Имах приятели. Често ходех в Полша. И реших, че в театъра повече няма какво да правя. Реших да снимам документално кино. Игралното беше много елитно. Озовах се в студио“Екран“. Направих филма „Помен“ с Райна Томова, която ми помогна като продуцент. Този филм получи награди на фестивала в Оберхаузен, във Венеция и една лондонска награда на кралското дружесттво за кино. По-нататък направих още няколко документални филма. „Соло за английски рог“ също получи награди и пътуваше по фестивали. Започнах и аз да пътувам с филмите, но във външния отдел на телевизията казваха - може, но един до два пъти в годината. И ходейки така, в Оберхаузен например, си представях, че като получа наградата, защото ти съобщават един ден предварително, излизам и казвам - аз оставам тук. Обаче излязох, получих си наградата и нищо.

- Е защо?

- Защото нямах смелост. Не съм такъв човек Не можах. Долу седеше българската група - Сашо Грозев, Владо Игнатовски и други абонирани за фестивалите пътешественици, Донка Акьова, шефка на документалното кино. Солидна група. Ако го бях казал, после щеше да има обяснения как така един човек предаде родината. Това беше 81-ва година. Не предадох родината. Но предадох себе си.

- И как се почувствахте като предател?

- С презрение към себе си. Но си определях срокове за изчезване. Занимавах се с окултна литература. Макар да не се лансираше официално, този интерес започна по времето на Людмила Живкова, появиха се много самиздати. Тренирах източни бойни изкуства. Започнах в Тунис, където майка ми работеше като лекар и продължих в клуба на МЕИ. Там всички бяха деца на дипломати и хора работили в чужбина. Включително и ръководителят, на който баща му е бил консул в Австралия. След това Веселин Шиваров направи група в Студенския дом. Но каквито и срокове да сидавах, все не ги спазвах... Пак ходих в Оберхаузен, и пак стана същото. Виках си - е защо, къде ще отиваш, какво ще правиш там. Един приятел ми уреди да ходя в Гърция с малкото си фиатче. Имах 300 долара и намерението да замина за Канада. Но и в Гърция не ми провървя. Дълго съзерцавах канадското посолство. Един ден влязох, огледах и видях едни гърци, на които не им даваха визи и се държаха с тях много грубо. Излязох и за да се самонакажа, с парите си накупих някакви дрехи и боклуци, нещо което дотогава не бях правил. В последните години се налагаше да си купувам прилични дрехи, защото ми направиха забележка да не ходя като прошляк, положението ми изисквало да съм добре облечен. Иначе това никога не ме е вълнувало. И си накупих от Гърция какво ли не, нали има разлика от дънки до дънки. Така наконтен се прибрах омерзен обратно вкъщи. И си казах, че сигурно никога няма да замина.

- Откъде това страхотно желание да се махнеш?

- Сигурно защото не ми харесваше да живея затворено като кокошка и неистово исках да се махна. Чувството че си в курник е ужасно. С всички други кокошки вътре. Някои на по-висок прът, други на по-нисък. Петли. А отдолу - измет.

- Този свободолюбив дух от родителите ли идва?

- Може би от майка ми. Тя е такъв човек. Баща ми беще много ортодоксален. Тухла в стената. Човек с вратовръзка. Шеф на зъболечението във Втора градска болница. Може пък да има и нещо генетично. Родът на майка ми по бащина линия е градинарски. Живеели са в Елена но идват от Тракия и са ходили до Унгария и Украйна. Другият ми дядо също е бил подвижен. Бил е от Западните покрайнини, където са полубългари - полусърби. Постоянно фалирарл с някакви кръчми, които отварял. На мен лично не ми харесваше задължителната радост в нашето общество. Трябваше всички да живеем като в рая, където живеят едни щастливи хора. И ако ти не си щастлив, си подозрителен. Аз се мъкнех сред щастливите, опитвайки се да преминавам покрай щастието. Все повече ми се струваше, че България е отрязана от света чрез Берлинската стена. Но в сравнение с Полша тя седи като провинциално градче в периферията на нещата. Според мен това е основният проблем, който тези нови поколения трябва да изживеят. Да променят провинциалното отношение към себе си и към света. Когато го направят, тази страна ще заеме своето място другаде. Проблемът не е в географията, а в хората и техният манталитет. Награда получих и за филма „Соло за английски рог“, но не ме пуснаха да я получа. Реших, че трябва да направя нещо и на следващата година да остана в Париж. Това ми беше като лайтмотив. В Париж попаднах на Жан Руш. Видях че е бил в журито, което ми дава наградата на фестивала. Запознах се с него, показах му другия филм - „Помен“. Той хареса и него и обеща да го представи във Венеция. След като се срещахме няколко дни, реших да му призная, че не искам повече да живея в България. Той ми каза защо ти е да идваш тука, снимаш толкова хубави филми, реклами за Кока кола ли искаш да правиш. Отговорих - не мога повече да живея по този начин. Чувствам се затворен. Не знам как да продължа. И той предложи - след два месеца да се видим във Венеция, дотогава ще се опитам да ти намеря стипендия. За да ме пуснат със сигурност, написа специални писма до телевизията. Наистина ме пуснаха, отидох във Венеция да представям родното киноизкуство. Пред големия фестивален комплекс между многото знамена на държавите-участнички се рязвяваше гордо и българския трибагреник по повод на моя неголям филм, който все пак получи наградата за документално кино. Разбрах, че вече имам осигурена стипендия и спейки в хотела, където е сниман филмът „Смърт във Венеция“, си казах, че този път идеята ми ще се осъществи. Но като се върнах се оказа че има още препятствия. Нямах служебен паспорт, какъвто се изискваше за стипендианти и нямаше ведомство, което да ми го издаде. Накрая съдбата реши да ми помогне в лицето на няколко души. Последният по веригата беше режисьорът Людмил Стайков, шеф на външни връзки в съюза на филмовите дейци. С известно ходатайство от оператора Радослав Спасов, без да ме познава, той ми издаде паспорт. Казах си, че това което ще се случи по-късно ще бъде неприятно, но нямах избор. Взех паспорта и даже билет за отиване и връщане. Така заминах за Франция. Стипендията беше пет или шест месеца. През тези месеци създадох контакти, започнах работа в Театр дьо Солей на Мнушкин. Имаше повод да се срещнем с Жан Клод Кариер. Знаех историята за италиански цирк в Русия по време на революцията и Мнушкин каза - а, това е за баща ми. Така получих първия си договор за писане на сценарий. Но този сценарий остана написан до половината. Заминах за Бразилия, където участвах в снимането на документални филми. След това падна Берлинската стена. Започнах да правя филми за България. През 90-та направих „Сянката на ловеца“. През 92-ра с него участвах във фестивал на политическото кино. Там няма награди, но по случай падането на берлинската стена обявиха награда за млад режисьор от Източна Европа от по-малките страни. Филмът си беше хубав и ми дадоха наградата, макар че можеха и на друг да я дадат. И си казах - все пак журито може и да е харесало филма.

- Кой продуцира „Сянкатана ловеца“?

- Франция, телевизионния канал АРТЕ. Аз ту съм български, ту френски режисьор. Не е много ясно. Но беше приятно изживяване. За една вечер си звезда. Честването на наградата се оргинизира по американски с вечеринка в стила на президентските и губернаторските благотворителни вечери. С кръгли маси и с американски знамена по стените. Бяха ме сложили при някакви стари холивудски знаменитости, които не знаех кой какъв е, но им се възхищавах. Казвах само да, да! Представях се, те ми викаха браво, браво и така във взаимно браво, браво мина тази вечер. В американски стил наградата съдържа и пари. В Европа сумата се дава дискретно отстрани, иначе получаваш художествено написана диплома. Докато в Америка наградата е огромен чек, след който има и истински. Там успехът и ценността на нещата се изразява единствено в цифри с нули. Колкото повече са, толкова произведението е по-значимо. Така се оказах в мир, в който открих потресаващата близост на първичното американско поведение с българското. Защото Франция носи цивилизация и стара култура, която е силна до такава степен, че новодошлите са принудени да се съобразяват с нея, не може друго яче. На всяка крачка благодаря, извинете, държат вратата на метрото... Докато на Пето авеню видях простотия като на всяка пазарна улица с ченчове и всякакви идиоти със златни верижки, стоки без цени и безкрайни пазарлъци с продавачите. И това на Петьо авеню. Америка е страната, която живее с един век напред, но в голямата си част е трети свят. Извън малките концентрирани елитни групи, другото са огромни маси бежанци - мексиканци, китайци, които живеят в подземия, подмолности, неясности и паралелни светове. Както и другите живеят в паралелни светове, но отгоре. Те не се срещат и нямат нужда да се виждат. Ню Йорк е чудовищен град, най-голямата измислица, която човек може да си въобрази. Там се роди идеята да напрвя филм за братята Христо и Анани Явашеви. Разговарях с неговия мениджър, съавтор и съпруга Жан Клод и така започна историята с втория филм за АРТЕ „Граница на мечтите „. Филмът отне около три години и половина поради ред неща, които се случиха. За подробности няма да говоря. Разминаването ставаше между мен и хората в България. Но се получи хубав филм.

- Пак ли го финансираше АРТЕ?

- Да.

- Значи при теб проблем с финансиране на филмите няма, защото тук първото което се чува е „пари няма“.

- При мен този проблем не съществува. Аз даже не отивам първо при продуцента, а в АРТЕ,. Давам няколко идеи, те казват - ето тази и чак след това отивам при продуцента. Започвам да се държа малко „насилствено“...

- Нагло?

- Не ми се иска да съм нагъл. Мисля, че съм с много точен продуцент. Последният филм, който съм снимал има френско заглавие „Нещастието на София“, българското е „Игри без правила“. Оператор е Стефан Иванов, бих могъл да кажа, че за мен е най- добрият български оператор, така го усещам. Това е въпрос на вкус и субективно усещане. Живее в Монреал, но често снима в България. Беше оператор на френския филм „Версенжеторикс“. Снима с Ивайло Христов филма „Емигранти“. Хората отговорни в АРТЕ за документалното кино искат да снимам филми не само за България, но и за Франция. Смятат, че е интересно да правя нещо за странанта в която живея. Имаме един проект, където героят се движи по Шан-з-елизе и предградията на Париж. Той е сърбин, футболен играч, който в началото на голямата футболна кариера си счупва краката. След ред пропадания се опитва да се качи нагоре към славата и парите и да пробие като футболен агент. Влиза в света на парите, дръзките комбинации и измами, играе дори ролята на жиголо. Работното заглавие е „В името на футбола“.

- С документално кино по-лесно ли се пробива извън България?

- Еднакво трудно се пробива с всякакво кино. Не мислете, че с документално е по лесно.

- Е, то показваше лицето на българското кино по света, не игралното.

- Така беше по много причини. Защото игралното беше много по-цензурирано и държано здраво.

- А сега като не е цензурирано защо го няма?

- Защото всичко е следствие на определен процес. В това е цялата работа. Когато някои хора говорят, колко велики бяхме, да помислят какво са оставили след себе си. Защото е много важно когато един велик творец работи, да остави достойни заместници. Някога е имало добри неща, защото е имало голяма продукция. Но истината е, че за българското игрално кино нищо не се знае. Някакви класации казват кой е най-добър български филм, но кой знае защо не казват, че неговият режисьор Методи Андонов е най-добрият български режисьор. И се получава малка неточност. Казвам го за да ядосам с това някого и питам защо когато някой е направил най-добрият български филм той не е най-добрият български режисьор?

- Може би в момента най-добрите още си делят баницата.

- Това ще го оставиш ли в интервюто?

- Никакъв проблем.

- Цялата работа е, че класацията е единствено наша. И да има по-ценни неща, така се е случило, че не са известни. Самата страна беше изолирана и далече от света. Сега е късно да се вади нещо старо. Киното се променя. Така че, по различни причини връзката на българското кино със света не се е състояла.

- Шансовете това вече да се случи?

- По света ако другите се борят със зверски сили, ти трябва да се бориш с титански. Извън таланта става дума за тип енергия, която човек трябва да носи. Ако едното липсва - не се получава. Ако я няма енергията, но го има таланта, става една руска душевност, един Чехов и минаващи в далечината влакове, на които чуваш свирките. Аз имах късмета, че Жан Руш се обади на хората от бъдещото АРТЕ, телевизионният канал, който навремето се създаваше и каза - елате да видите в моята кинозала два много хубави филма. И след една годинина на един мост - където загина лейди Ди, по случайност ме среща един от хората , които бяха на прожекцията и пита - какво правиш? Викам - имам идея за филм, който беше невъзможно преди да стане в България, но мисля че вече е време. Беше тъкмо преди падането на Тодор Живков. Той каза - напиши я и ми я дай. Написах я след седмица, след още две се обадиха, че филмът ще се прави. Междувременно Тодор Живков падна и 90-та година се изтърсих тука през януари и започнах работа.

- Освен енергията какво друго е движещо?

- Отчаянието. Безсилието.

- Обхващало ли те е отчаянието?

- Отчаянието не, но ме е обхващал ад, чувство за безсмислие.

- Там?

- Не... сега започва да ме обхваща. Тогава бях много борбено настроен, всичко подреждах и правех такива неща, че ако трябва, мога и книга да напиша с всичко, което съм извършил по снабдяването с паспорт или с френските визи. За мен като че това е било някакъв вид дрога - да изхитря държавата и да замина като свободен човек. И да изхитря даже две държави.

- Какво пък, това е събиране на опит.

- Да, има доста неща, които мога да разкажа. Кариер ги научи от един приятел от театъра на Мнушкин, който ме предаде и реши, че това става за филм!

- Ще го напишете ли?

- Не знам, може би един ден. Моят продуцент каза - той е непоносим характер и няма дълго да издържи в киното, сигурно ще завърши като писател на романи, защото пише добре ...и има отвратителен характер.

 

2000

 


напред горе назад Обратно към: [Интервюта][Галина Рулева][СЛОВОТО]

 

© Галина Рулева. Всички права запазени!


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух