напред назад Обратно към: [Белият вятър][Майя Динева][СЛОВОТО]



Сцена Първа


Двукатна къща, мелнишки тип, двор с цветя. Къщата едва се държи, прозорците са изпочупени и мръсни, дървенията им, както дъските на вратите са изкорубени.

По двора се търкалят дърва за огрев, които някой се е опитвал да насече и не е успял. Брадвата стърчи от дръвника, цветята са оклюмали, суша, всичко е изпръхнало и притихнало, дори птиците не се чуват.

На стъпалата пред къщата е седнал дядо Яне.

Чува се само ясен и стържещ, неприятен звук от шлайфмашина, отсреща върви строеж, скърца асансьор за скелето, трещи чалга.

 

ПЪРВИ РАБОТНИК: Бате, ей, Бате, дръж кофата, че ше се ливне цимента, дръж, бе, човек!

ВТОРИ РАБОТНИК: Ти припика ли го, бе даскале, да се не нацепи после?

Смях.

ПЪРВИ РАБОТНИК: Море, ако го припикам тая сутрин, ше шупне, Батьо, цел вулкан съм, града ше засипа кат оня вулкан, дет ги направил римляните на ваденки.

ТРЕТИ РАБОТНИК: К'ви римляни, бе!?

ПЪРВИ РАБОТНИК: Те такива!

Смях.

ВТОРИ РАБОТНИК: Давай сега, давай, че замръкнахме!

ПЪРВИ РАБОТНИК: Везуви-й-й-й, па-а-ази се, пускам!

Дрънчене на кофа, асансьор.

ТРЕТИ РАБОТНИК: К'ъв Везувий, бе?

Смях. Чалга певица хълца поредния хит.

През двора бавно преминава Кольо. Това е достолепен старец, красив, въпреки преклонната си възраст. Той застава до Яне. Изглежда развълнуван.

КОЛЬО: (тихо) Батьовото...

Яне подскача уплашен, обръща се. Облечен е полуселски, полуградски, дребен, сгърчен, прегърбен, на носа му, вързани с тънко канапче, висят очилца.

ЯНЕ: (уплашен) Има ли некой?

КОЛЬО: Яне, батьовото... За теб съм дошел...

Яне се взира в него, внезапно се разтърсва като от силен шок.

ЯНЕ: (изумено) Бате! (пауза) Бате, ти ли си?

Кольо го прегръща.

КОЛЬО: Поодимо, Яне...

Яне се отдръпва. Вглежда се в Кольо, нещо го сепва, той сваля очилцата, трие ги. Пауза.

ЯНЕ: Е, поодимо...

КОЛЬО: Не се плаши, там сме сите, чекаме те...

Настъпва тишина. Яне сяда на прага. До него присяда Кольо. Прегръща го.

ЯНЕ: Нема да дочекам стотачката... Тате умре на 110... И ти я подкара... А яс нема да я дочекам...

Пауза. Тишината се нарушава само от смеха на работниците.

ЯНЕ: Иде ми да хукна по баиро...

КОЛЬО: (смее се) Като чуеш клепалото ли?

ЯНЕ: Тате бегаше като подгонен заек!

КОЛЬО: И дедо беше таков, помниш ли?

ЯНЕ: Помна Ленка кат изтърва мотиката, дет копаше лозето, помисли що ли е стануло, па то... тате си бегаше от смъртта.

Двамата замълчават.

КОЛЬО: (с много обич) Ленка...

ЯНЕ: (ядосано) Не те знаехме жив ли си, що си у таа тугина! Тате така си отиде... Гайле му беше за теб, с гайлето си отиде.

Пауза.

ПЪРВИ РАБОТНИК: Бате, не е ли време за един тутун?

ВТОРИ РАБОТНИК: Бе тутунясъл си нощеска, даскале, и пак!

ПЪРВИ РАБОТНИК: Не е от цигарите, друга беше работата! „Домейн бояр“, шампанско и ягоди със сметана!

ВТОРИ РАБОТНИК: Леле, я, кажи, кажи! (вика) Цигарена пауза!

ТРЕТИ РАБОТНИК: К'ъв боляр, бе?

Смях.

ПЪРВИ РАБОТНИК: Дедото на хан Крум, хахо!

ВТОРИ РАБОТНИК: За вино си говорим, такова вино има! Кръчмето са го отворили, айде по едно! Даскале, ше разпраиш!

ТРЕТИ РАБОТНИК: К'ъв хан, бе?

Смях.

Шумът на строежа спира, чува се само поредния хит на поредната чалга певица.

КОЛЬО: Изгуби ли се Бога, секакви бесове ни нападаат.

 

Пауза.

 

ЯНЕ: Ти за, тва ли бега тогива?

 

Пауза.

 

КОЛЬО: Тате ме водеше с ньега кат оберем грозгето, па наполним бочвите, т'ва Демир Хисар, т, ва солун, Драма, къде ли не! Кащите им бели, ладни, като булки.

ЯНЕ: Тате беше безбожник. Ма бегаше от клепалото.

 

Пауза. Старците мълчат. На строежа също секва чалгата. Сега и птици се дочуват, петли кукуригат, някъде пролайва куче.

 

ЯНЕ: (тихо) Лошо, бате, не е добро... Ора нема... е, на, т'ва е!

Дядо Яне говори плавно, напевно, във възходяща градация и като се развълнува, почти всяко изречение завършва с: „е на, т'ва е!“

ЯНЕ: Кащите празни, водопровода се спука, водата потече по улицата, лайняна вода от нужниците, никой лев не даде да опраим тръбите, а кащи строат! Хотели! И кучетата бегаат от нази, те кащи строат, кой ке доде, питам? Кога пазариме таа каща, наоколо беа цигла до цигла и до сека каща-черква. Кат удареа клепалата да утрена, е, на, т'ва е! До Драма се чуеше! Доле мостовете изгниа, два пати пада магаре со се каруцата у реката. И кола некаква порой я влачи пролетес, чиляка бел кат платно, вика за помощ, пороя го влачи, чак долу, на шосето се запря. Нема кой да помогне, саде старци и кокошки. (хихика) Нищо му немаше на чиляка, бе се уплашил само, та викаа фелшеро, щот и дофтор немаме, сто души я останааме, я не... то и фелшеро ке си иде...

 

Пауза.

 

Бавно проскърцва портата, стара и проядена, козе блеене нахлува, доста изнервено. Влиза баба Лика, майка му френска.

БАБА ЛИКА: Яне, що не си подигнеш портата, майка му френска, я, глей, отсреща що народ работи, се ке могат да ти ковнат портичката. Уплаши ми козата, сега има да бреца по баирите, да ми кине нервите, а, стига де! (дърпа козата, животно се стряска и блее още повече, това кара бабата да вика още повече) Яне, чуеш ли ме, бе, майка му френска?

Кольо отваря вратата и влиза в къщата, изчезва.

Баба Лика е кльощава, държелива бабичка, много чиста, но общуването с козите й е докарало една неповторима специфика, както в миризмата, така и в говора. Тя завързва козата за портата отвън и влиза в двора.

БАБА ЛИКА: Що ли те питам, ти си глух кат... Спри са, ма Пенке, успокой са, нема да умреш отглади!

Тя отваря торбичката си и вади нещо, увито във вестник, слага го на стъпалото пред Яне. Той я вижда и сепнат става.

ЯНЕ: Ти га улезна?

БАБА ЛИКА: А, добрутро, нема що, полвин час ти думаам... (вика като се навежда към ухото, с което стареца чува) Носа ти нещо да апнеш, че те, твойте, забегнаа, забравиа те, майка му френска, секаш не си чиляк, то па ти и не чуеш, та...

Тя разтваря вестника, подрежда отгоре хляб, сирене, лук, салам, влиза в къщата да донесе чинии. Вижда се дълъг коридор, в дъното масичка и столове, стар, дървен шкаф, всичко е подредено, старинно и чисто. В дъното на коридора е застанал Кольо.

БАБА ЛИКА: Чистофайник си бе, таков си остана, що ли те не зех, моя у кочината, при прасето го фърли, саде ракийцата да е с ньега... А, добре, се сетих! Дай мръсните дреи, да ги опера.

ЯНЕ: Думааме си тук с Коле...

Баба Лика стреснато спира. Оглежда се уплашено, прекръства се няколко пъти и за всеки случай, плюе в пазвата си.

БАБА ЛИКА: С кого, викаш, си си думал?

Яне не я чува и не отговаря, присяда да похапне. Кольо изчезва от дъното на коридора в някоя от стаите.

ЯНЕ: Отиде си тате с гайлето, думам му, лошо...

БАБА ЛИКА: Ти со умрелите ли си думаш? У недела ке водаам у черквата, поп Пейчо да ти чете молитва, Яне. Людете май право кажуват, че баба ви била магесница, яс не знам... ма... (оглежда се и се кръсти) Светена водица ке ти донесаа... (пак си приплюва в пазвата)

ЯНЕ: Що са кръстиш, ма Лико, не чуем клепало, що има?

БАБА ЛИКА: Бе ти, че си глух глух си, ма май си веке и луд, знам ли? (сяда до него, реже му чиния сиренце, салам, хляб, козата приблейва откъм портата) Шът, млъкни, ба Пено, Маичка ми е нещо нефелна, одих при ветеринарнио да питам що й е, па таа, Пена, бега по баирите, влък ке я удави.

ЯНЕ: Бате рече, време ми е. Чекат ме.

Баба Лика спира да дъвче.

БАБА ЛИКА: (стреснато, вглежда се в него) Яне, плашиш ма, вампирите са те полазили май... То... людете думаа некогаж, че поп Петар им се привиждал как са мие у дворо, па са смее... (прекръства се) Не че ни чека отсъчка живот, ма и тоа, дет ни е остал... пу, пу! (плюе си в пазвата) Акъла ми изкара, Яне! Пено, сопри ма, стига! (внезапно кресливо и фалшиво баба Лика запява) „Дуйни ми, дуйниии, тих, бел ветрец, дуйние ми, дуйниии...“

Този път дядо Яне я чува и подскача.

ЯНЕ: Лико, благодарско за обеда!

БАБА ЛИКА: То бе закуска, майка му френска, Яне, съвсем си веке... отвеял. Я, я, идат мойте козички, глей, глей, тичат по улицата, познават ма по гласа, ма е изровена ваш, та улица и смърди, на... кат че свинье живеат, не люде, шо си я не опраите, майка му френска?

Чува се неистово козе блеене, по портата тропат копитца, удрят се рога, отсреща строителите са се върнали, наблюдават картинката и се смеят.

БАБА ЛИКА: Ония отсреща ке ми подплашат козите, знаеш ли вица за двамата приятели? Що ли те питам, ти си глух кат... (вика) Яне, довечерка ке мина, чу ли?

ДЯДО ЯНЕ: Знам, знам кво да им думам, Лика ме нарани, така им думам.

БАБА ЛИКА: Договедихме се, нема що, на кого ке думаш, бре Яне, кат никой те не... айде, чао! (вика) Пено, Пено, айде, води стадото, майка му френска, че Маичка ми е нефелна, болничка е...

Като отваря портичката я посреща козе блеене, върви и високо пее: „Дуйни ми дуйни, тих, бел ветрец... разтвори пътя за Драма!“

Дядо Яне остава сам, чуват се подвиквания и подсвирквания от строежа, там явно се забавляват с баба Лика.

БАБА ЛИКА: Чухте ли вица за двамата приятели?

Хор от гласове й отговаря отрицателно и избухва смях.

ПЪРВИ РАБОТНИК: Ела да ни го кажеш, де, ше ти пазим козите.

ВТОРИ РАБОТНИК: Батьовото, ти си най-малък, седи тука за пет минути, ние ще...

ТРЕТИ РАБОТНИК: Що аз, се аз!

БАБА ЛИКА: Даскале, срещат се, значи, трима приятели....

Смях, гласовете се отдалечават.

Дядо Яне похапва залък-два, после старателно подрежда всичко в чинията, измъква вестник под лука и започва да го чете.

ДЯДО ЯНЕ: „Негово Величество ще приеме новия посланик на... така-а-а... Негово величество дава в двореца „Врана“... то, българска работа, да си кръстиш двореца врана, крадлива птица е враната... „прием по случай“... кви са тия работи, къв е тоя вестник, да не сме се върнали при... „Днес българският парламент ще гласува поредното...“, не сме, ама...

В двора влиза Саня. Тя е нежна, дребничка, почти дете.

САНЯ: Добър ден...

ДЯДО ЯНЕ: (изобщо не я чува, чете) „Войските на НАТО ще заемат ивицата между“... Коле, помниш ли, по нашта улица заран минаваа двама братя албанци, най-добрите майстори на боза беа? Резлива, блага, а и тулумбичките им... медени! Алвата по Велики пости се от тех купуваше мама. Друга вера беа, ама...

САНЯ: (по-високо) Добър ден, дядо!

Дядо Яне вдига поглед, вижда момичето, замира изненадан, бавно се надига и тръгва да влиза в къщата като се подпира на бастуна.

САНЯ: (бързо) Чакай, чакай, дядо, аз съм Саня, Ленкината внучка, на Петър дъщерята!

Яне се е спрял, очилцата му хитро просветват към момичето, но той почти се е обърнал с гръб. Готов е да влезе в къщата и да захлопне вратата.

САНЯ: Само ми кажи тате дали е идвал насам?

ДЯДО ЯНЕ: (ядовито) Требе Лика да ми дигне портата, секи улаза, то козите я разбиа, козата е щуро животно, не прифаща от дума.

САНЯ: (вече и тя е ядосана) Дядо Яне, аз съм Саня, Александра, внучката на Лена, баба Лена, дето ти е сестра, Саня съм!

ДЯДО ЯНЕ: Чух де, не викай.

Баба Лика, майка му френска се връща като кресливо си допява песента, козата този път безмълвно я следва, защото не се чува, тя трясва портата, момичето се стряска.

БАБА ЛИКА: Щех да ти кажа, Яне, ма нали с тоа акъл... че имало телеграма ли, писмо ли, на твое име, ма нема кой да ти го докара, яс бе тръгнала, ма пусти кози... (вижда Саня, оглежда я, младата жена се дръпва от нея поради специфичната миризма) То па дошло, майка му френска.

САНЯ: (примирено) Ленкина внучка съм, тате търся.

БАБА ЛИКА: На поп Петар унука си, дет го пребиа у лагеро, голем чиляк бе дедо ти, поп Петар, умен, учен, кат отвори утрина черкова, тя се пълнеше догоре, по двора ора се намираа, ма тва са стари работи... Ленка как е, баба ти?

САНЯ: (изумена) Дядо е умрял от инфаркт.

БАБА ЛИКА: Е, така му думаа едно време, инфарк, убиа го у лагеро, пратиа на баба ти само дреите и кървавите очила, ма тва са стари работи.

САНЯ: Сигурно има грешка, баба Ленка ми е казвала...

БАБА ЛИКА: То така са думаше едно време.

Дълга пауза. Младата жена стои изумена и замислена, взряна в бабичката. Нещо я е сепнало дълбоко. Дядо Яне е отворил вратата, влязъл е в коридора и от прозореца в дъното, наблюдава през перденцето строежа отсреща.

ДЯДО ЯНЕ: Строат, за кого строат, мире нема...

БАБА ЛИКА: Ти как рече, че ти е името?

САНЯ: Не съм рекла... (пауза, замислено) Александра.

БАБА ЛИКА: Че на кого си кръстена?

Саня не отговаря.

Баба Лика е прелюбопитна да сподели нещо важно, но явно решава, че не му е сега времето и си тръгва неохотно.

САНЯ: (тихо) Не съм кръстена, мама и татко не са дали на баба...

БАБА ЛИКА: (спира облекчена и се прекръства) На самовилите си подарила името си, чедо, не добро, ке те кръстим. Дедо ти немаше да остави така... ма баба ти е болнава, па и тиха, кротка, дедо ти бе гръмовит, гръмогласен, затва го убиа комунистите... айде, остайте си...

Позавъртва се, вижда, че Саня мълчи.

БАБА ЛИКА: (тръгва по коридора и вика на дядо Яне) Яне, забоварих си вестника, дай да чета за царо, че козите много го аресваат...

Притичва, взема вестника от ръцете на дядо Яне и тръгва, пеейки своята песен: „Дуйни ми, дуйни, тих, бел ветрец...“ до портата се спира и се обръща към Саня.

БАБА ЛИКА: Ного здраве на баба си да носиш, от Лика, речи й, тя ша са сети, момували сме наедно, а, дано та Господ издига, чедо, мои са дене — теб години!

Излиза и песента й продължава да ехти по пътя, съчетана с козе блеене. Настъпва неловка тишина, явно хората на строежа са обявили обедна почивка.

Думите на бабата явно са ударили младата жена ато камшик. Тя присяда на прага.

Дядо Кольо се появява в коридора, говори на дядо Яне.

ДЯДО КОЛЬО: Що я пущи, ми ако е крадла?

ДЯДО ЯНЕ: (смее се) Шо ке открадне?

ДЯДО КОЛЬО: Мож да те утепе.

ДЯДО ЯНЕ: Господ ма е утепал веке.

ДЯДО КОЛЬО: (смее се) Не са плаши, наше дете е, на Ленка, на сестра ни.

Двамата старци замълчават. Слънцето огрява лицата им и те някак като в приказка за стари времена, възвръщат красотата и юнащината си.

САНЯ: (надига се от стълбите, наднича в коридора) Каза ли нещо, дядо, не разбрах?

ДЯДО ЯНЕ: (обръща към нея чуващото си ухо) Що рече?

САНЯ: (вика в ухото) Нещо ми говореше, не те разбрах, бях се замислила.

ДЯДО ЯНЕ: Не чуем, чедо, нищо не чуем веке... (тръгва към една врата в коридора) Яс ке си полегна... мора ми е малце...

САНЯ: Какво говореше бабата за дядо ми Петър, а? Знаеш ли?

Дядо Яне не я чува и не отговаря.

САНЯ: (вика) Това не е истина, нали, дядо?

ДЯДО ЯНЕ: Машинка ми докараа мойте от тугина, нема кой да смени тва, как му са викаше...

САНЯ: Батерията.

Дядо Яне показва ухото си, вади слуховия апарат, гледа го през очилцата и влиза в една от стаите. Дядо Кольо също тръгва след него, неговото движение предизвиква реакция на изненада у Саня. Младата жена се оглежда настръхнала.

САНЯ: Има ли някой тук?

Дядо Кольо също е изненадан, дори уплашен. Спира насред път, взира се в нея, клати глава.

После излиза, изчезва. Дочува се кресливата песен на баба Лика, майка му френска. Саня забързано влиза също в къщата и хлопва външната врата.

От строежа се чува асансьорът, някой упорито и силно започва да чука, срутва се стена. Разнасят се псувни, викове: „Даскале, цел зе засипа с прах, бе, мамка му!“ Кашлица, кучешки лай.

 

Тихичко през портата се промъква баба Лика.

БАБА ЛИКА: Тейко си тражи девойчето, греота е, требаше да й кажем, ма па тоз род, тез оба, пу, пу! (плюе си в пазвата) нищо да не им кажуваш, ке го намери, сама ке го открие, бре кви са, дали злината им е в кръвта, не вервам, добро дете ми са чини, шо не й казах? Пено, пено, стой с кротко, цел ден те влачим, поне да ти кажем вица... Начи, един зел че дал на друг пет иляди лева ли... долара ли... И го среща друг и го го пита: що си нажален, вика, па оня: как нема да сам нажален, вика дадох на един пет иляди лева за пластична операция, па сега не знам как изглежда... (замисля се) Пено, сичкото убаво, ма що е пластична операция? А?

САНЯ: (отваря вратата, смее се) Пластична операция е като ти опънат лицето, ставаш по-млад и по-хубав.

БАБА ЛИКА: (плюе си в пазвата) Стресна ме, мислех, спите с Яне.

САНЯ: Пластична операция е като ти опънат кожата на лицето или на други части от тялото, по-хубав са го направили, по-млад, та не може да се познае...

БАБА ЛИКА: Леле, та не го ли боли?

САНЯ: (смее се) Трай, бабо, за хубост!

БАБА ЛИКА: (заглежда се в Саня, тихо) На малкия Петар си, значи, на поп Петар син му.

САНЯ: От Ленкините съм.

БАБА ЛИКА: Жива ли е Ленка?

САНЯ: Не е добре.

БАБА ЛИКА: Голем човек беше поп Петар. Па и Ленка... А син им на вуйча си мяза! Лош и у червата, да прощаваш.

САНЯ: Тате изчезна, не знаем къде е, той си е такъв, все скита, обади се оттук-оттам, с бизнес се занимава, продава дървен материал и пътува непрекъснато. Дядо Гоце няма телефон, дядо Яне пък глух...

БАБА ЛИКА: Пешко, малкио, бизнесмен станал, викаш, а?

САНЯ: Може да се каже.

БАБА ЛИКА: Кога се е разоставил Пешко, майка му френска?

САНЯ: Дълга история..

БАБА ЛИКА: Кольо бе кат ората, ма кат дойдоа комунистите, Гоце се писа партиец, да не им пипаат имотите, Коле бега тугина, Яне са затвори у кащата и не рачи да пущи никой... Ленка ги галеше сичките, поп Петар, него слушаа, ма... кат го подбраа и него...

Настъпва пауза. Зачева се отново машината на строежа, проскърцва асансьора, разлайват се кротналите се в следобедна дрямка кучета.

ПЪРВИ РАБОТНИК: Батьо да научиш песнета на бабата, много е хубава.

ВТОРИ РАБОТНИК: Що не я научиш ти, даскале, по-си учен. Ей, по-кротко, по-кротко, не се престаравай, не работиш на свое си!

ПЪРВИ РАБОТНИК: Не е готов цимента, батьо, ще се напука...

ВТОРИ РАБОТНИК: Давай, давай, от жегата ще се стегне! Ти научи песента!

ТРЕТИ РАБОТНИК: Ква песен, бе?

Смях. Затрещява чалга.

БАБА ЛЕНКА: (скача) Леле! Козите! Майка му френска, тия кат са развикаат, разлайват песовете и козите са юрват по баирите, иди ги гони! Айде, со здраве, дано та Господ издига, чедо!

Тя хуква през портата, проскърцва портичката, бабата вика по улицата надолу, кресливите й викове доразлайват кучетата, блеят кози.

БАБА ЛИКА: Ю, бре, ю, бре, цико, цико, цико! На, на, стой бре, майка му френска!

Саня остава сама на прага, пред празния коридор, оглежда се и зиморничаво присвива рамене.

САНЯ: Има ли някой?

Младата жена влиза в къщата и затваря вратата. Появява се дядо Кольо отпред, сяда на прага. Тихо се отваря отново вратата и дядо Яне излиза при брат си.

ДЯДО КОЛЬО: Лоша работа, батьовото... Грех имаме, грех и към сестрата, и към зета и към децата му.

ДЯДО ЯНЕ: Гледааме нас си да опазим, батьо, кой мислеше...

ДЯДО КОЛЬО: Дано ни Господ помага, детко...

Външната портичка се блъсва здраво, по камъните тежко отекват стъпки, влиза Гоце, най-малкия брат, тежък и едър старец, червендалест и избухлив като всеки пияница. Не поглежда Яне, не вижда Кольо, блъсва вратата и влиза в къщата.

ДЯДО ЯНЕ: (изненадан и уплашен) Гоца! Що дириш тук, Гоца?

Дядо Яне тежко присяда, опрян на бастунчето, пез това време Гоце е разтворил всички врати.

ГОЦЕ: (крещи) Къде си ма, гювендийо софийска! Къде си, да та оправа аз!

ДЯДО КОЛЬО: (като си тръгва) Спри го, Яне! За лошо е дошел, спри го!

ДЯДО ЯНЕ: Немом, бате! Немом!

Гоце измъква стреснатата и объркана Саня от къщата.

ГОЦЕ: Ше ми идва, ше ми са праи на... що си дошла? Що си тука, курво мръсна, що щеш тук? (крещи и я блъска, момичето се мъчи да се защити, дядо Яне е замрял уплашен, дядо Кольо тихо изчезва) Кой та прати, майка ти ли? Нали са бееме разбрали да не са вясвате, с тейко ти имам работа, не с вас! Не ща да ва вида, онаа проститука, майкя ти, дет оди по Гръцко уж гледачка на деца, кво, да та земе и теб, ич нема да плачем, да знаеш! що щеш от брат ми? Той е глух и луд, ти що щеш с ньега? Марш одма при макя си! Марш!

Саня се изтръгва и се дръпва далеч от него.

САНЯ: (през сълзи) Тате търся.

ГОЦЕ: (вбесен) Така си и знаех! Може да си е намерил и той някоя чужденка по морето, що не? Макя ти не си ли намери некой... фанариот, а?

По пътеката към къщата се качва баба Лика, тя е побесняла.

БАБА ЛИКА: Гоца, да са махаш оттучка, че кат пусна песа, дип че е вързан, а съм го пуснала, а те е напраил на дармадан, майка му френска! Ти си плашливец, и попа от страх предаде, да са докараш на властта, и син му накара да подпише, че е враг на народа, опиум ли, що ли, майка му френска, та да стане комсомолец после! Кога са разбра, че убили тейко му, той бе дете, малечко, глупавко, побърка са детето, ти му побърка главата и съг са праиш на бабаит, щот та е страх! От внучката на попа та е страх! (вика през портата) Ортодокси, тук, тук! (дочува се бесен, кучешки лай) Чуеш ли, Гоца? И теб ша та сурна по баирите, кучетата да та изедат, майка му френска!

ГОЦЕ: Ей, бабичко...

БАБА ЛИКА: Шо кат сам бабичка и ти си старец, шо не идеш горе, при кошарите, гост имаш, майка му френска! не си станал чиляк ти, затва и деца не напраи, сал Ленкиното дете побърка, майка му френска! (прекръства) Прости ни, Боже, е смо люде ний... (на Саня) Стой, чедо, тоа гявол ке си иде, работа има да върши, гяволска работа... ти стой, да си повревимо... (на Гоце) Айде, друм, да не викна Докси, се го пущих, майка му френска. Теб не само людете, ми зверовете не те щат. Иди на кошарите, дар те чека, Гоце.

ГОЦЕ: Какви кошари, ма, побъркала си се, кой ходи сега на кошарите? Празни са пролетес.

БАБА ЛИКА: Саня, чедо, не плаши са, Гоце е таков, от пуста пукница и от лакомия е таков!

Гоце тръгва към портата. Отваря я внимателно, кучето проръмжава, Гоце се обръща и се заканва на тримата, дядо Яне, баба Лика и Саня и на бегом изчезва от сцената. След него яростно лае кучето.

БАБА ЛИКА: (на Саня) Не са плаши, чедо, Ортодокси е харно куче, не напада людете. Само Гоца са плаши, щот куража му е, докат го пущи ракията.

САНЯ: Не ме е страх от кучета.

БАБА ЛИКА: Целата трепериш, седни да си поревим, да ми кажеш за баба си, за Ленка.

Присядат на прага, баба Ленка вади от торбата тенджерка, хляб, отвън кучето проскимтява, тя отива и му хвърля кокали. Саня шета, носи чинии отвътре, вади малка масичка, столче за дядо Яне, двете жени приготвят вечерята.

Отзад тихичко се е появил и ги наблюдава дядо Кольо. Отсреща красиво залязва слънцето, свечерява се, старците и младата жена присядат, загледани в него.

БАБА ЛЕНКА: Апни, чедо, от тия мъжища на чиляк и живота му се отщева, ма ти си апни, я, що си щиглява.

САНЯ: Баба разправяше... много я обичам мойта баба... той защо ми крещеше така? Нищо не съм му направила? Баба е добра, много обичах да се гушвам в нея като малка... нали и той ми се пада дядо, дядовците обичат внучките, нищо не съм му направила!

БАБА ЛИКА: Сите бегаа от него, чеде, опак чиляк. (вика на Яне) Яне, айде, либе, да вечерамо, айде, майка му френска! Ленка ги галеше сите, те беа малко диви, па Гоца се на бой налита, апни, чедо, нищо не си куснала.

САНЯ: Аз... мисля да остана... не искам да се връщам в къщи, не искам да... (внезапно се разплаква) Нали мога да остана, дядо?

БАБА ЛИКА: Ма и Яне си е чешит, па е глух, не питай, остай со здраве, нема кой да го прегледа, сите избегаа, тугина отидоа и там останаа... некои умреа, де... Ленка че най-умната, най-учената, стихове пишеше, четеше големи книги, едни списания изписваше, ристиенски, как да сме добри, ма ние... те на, виж ни! (прекръства се) Дано ни Господ помага!

Настъпва тишина.

 

САНЯ: Това и е хубаво, всичко ми е познато, и къщата, и двора, и уличката, и залеза... баба казваше, че тук залезите били най-красиви... и птиците, като да съм живяла винаги тук, даже песента ти ми е... като да съм я пяла някога.

БАБА ЛИКА: Мойта песма?

САНЯ: Като да съм те познавала... отдавна.

Баба Лика високо и радостно запява своята песен, дядо Яне дори я чува и надава ухо, споглеждат се, кучето отвън радостно се разлайва, тримата се разсмиват.

БАБА ЛИКА: А, добре си дошла и дано та Господ издига, чедо! Мои са дене — теб години!

Над градчето ляга вечерна тишина. Стъмва се. Само песента на баба Лика се чува все още.

 

ЗАТЪМНЕНИЕ

 


напред горе назад Обратно към: [Белият вятър][Майя Динева][СЛОВОТО]

 

© Майя Динева. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух