напред назад Обратно към: [Белият вятър][Майя Динева][СЛОВОТО]



Сцена Втора


Ранно утро. Къщата диша като стар и болен човек, изкорубена, олющена, без стъкла на прозорците като ослепена.

На прага излиза и тихо присяда Саня. В дъното на двора, на трикракото столче седи дядо Кольо. Младата жена зиморничаво присвива рамене. Поглежда към неговата страна, взира се и се надига от прага.

 

САНЯ: Има ли някой?

Дядо Кольо изненадано става и се отдръпва. Тихо проскърцва вратата на къщата, излиза дядо Яне, наметнат с жилетка.

САНЯ: Не спиш ли, дядо? Да не ти е лошо? Рано е още..

Дядо Яне стреснато я поглежда, дръпва се уплашено, вдига бастуна.

ДЯДО ЯНЕ: Чия си?

САНЯ: Аз съм, дядо, Саня!

ДЯДО ЯНЕ: Не чувам веке, нищо не чувам! Как си влезла, що сакаш? Нищо немам! (вижда в дъното на двора дядо Кольо, тръгва към него) Бате, чие е тва дете?

САНЯ: С кого говориш? Побъркани старци! Ще се махна, не ми е работа... дядо, с кого говориш?

Дядо Кольо се навежда и прошепва нещо на дядо Яне. Той кима, очилцата му проблясват, връща се при Саня.

ДЯДО ЯНЕ: Не мой са секира, чедо, темница е йощ, ке мине дух бродник, я, ле, месечината колчава е, колко подница, лошава дума на бродник става... бееме толкоз деца, мама кат загълчеше... кат седнем край синията, докат тате не бръкне с лажица, никой не прередваше...

САНЯ: Така ли сме орисани? От рода ли е това, дядо? Пусто ми е, празно и... никакво... не ми се живее, дядо...

ДЯДО ЯНЕ: Кат е толчава месечината, мама меташе одеала на прозорците, да ни не гледа, да не вампирясаме... Е, го там, светлото иде, радостта иде, светлото е радост... така думаше мама...

САНЯ: Лошо ли ти е, дядо? Влизай, влизай вътре, легни си, рано е още, нали ти казах? Пиеш ли някакви лекарства, къде са ти лекарствата, ох, ти пък не чуваш, айде, влизай, влизай!

ДЯДО ЯНЕ: Ке си легна, не чуем, ич не чуем веке...

Саня го подхваща и полека го въвежда в къщата. Чува някакъв звук, който я спира. Проскърцва портичката, бавно и тихо влиза Гоце.

ГОЦЕ: Ти... нали за баща си си дошла?

Кучешки лай, портата се блъсва и влиза устремно Емко. Всъщност това е Емил, млад мъж с огромно самочувствие, доста мекичък и пухкавичък на вид, добре гледан и добре облечен.

ЕМКО: Чиба, чиба! Брей, че лют пазач!

Саня изненадано е спряла, появяването на Гоце би трябвало да я изплаши, ако не е внезапната поява и на Емко, която направо я сащисва.

ЕМКО: Ани, как можа! Тръгна внезапно, не се обади на никого, хората полудяха да те търсят!

Саня е замряла неподвижна.

ДЯДО ЯНЕ: Ти чий си, момче?

ЕМКО: Дойдох да те прибера, Ани, нали това правя? От години все това правя!

ГОЦЕ: Кой те прати?

ДЯДО ЯНЕ: Чие е тва момче?

ЕМКО: Нямаш работа тук, тръгваме си!

САНЯ: Ти сега ще отидеш до града, ще се обадиш в болницата, нека пратят лекар за дядо Яне.. после палиш колата и заминаваш... не те искам! Махай се, махай се!

ГОЦЕ: Трябва да се обадим в полицейското...

ЕМКО: Моля?

Никой не помръдва.

ЕМКО: Защо... в полицейско?

ДЯДО ЯНЕ: Що седаат, Коле, що не си одаат, мен ми е мора, ке си полегна, речи им да си одаат...

САНЯ: (тихо) Татко, нали?

ГОЦЕ: (бавно и тежко) Долу, на кошарите.

САНЯ: На кошарите?

ГОЦЕ: Там сега никой нема, кошарите са празни, та затова се учудих, че тази отворена, вратата й зееше...

САНЯ: (плахо) Защо й... зеела вратата?

ГОЦА: Като бутнах... му видох краката. Той бе отишел за леб... па като се не прибра...

САНЯ: (все така плахо) На кого... краката...?

ГОЦА: Реших, че се е запил при Борко... До краката... торбичката с трите бири, у кошарата, за бири отиде...

САНЯ: Татко?... Е бил в кошарата?

ГОЦА: Обесил се...

Саня тихо изписква. Емко инстинктивно я прегръща. Гоца сяда на стълбите, сякаш стоварил то плещите си огромен товар. Настъпва тишина, в която се чуват петли, разлайват се кучета, градчето се буди. Дядо Яне, който нищо не е чул, ядосано мърмори.

ДЯДО ЯНЕ: Сите се умълчаа, Коле, чие е та момче, не е наше. Ке си полегна... Лика ке ме... прегледа, она знае, Лика, дано й Господ помага...

Той бавно влиза в къщата, бавно затваря вратата, Саня присяда на пънчето в двора.

САНЯ: Какво ще правим сега?

Портичката трясва, с бодра крачка по пътечката се задава баба Лика, която носи тенджерка.

БАБА ЛИКА: А, добройютро, дано ви Господ помага! (никой не й отговаря) Ма... що сте се така... втрещили, майка му френска? (тишина) Гоца, що ти е, джанъм?

САНЯ: Защо... го е... направил?

ЕМКО: (прегръща я) Всичко ще се оправи, миличко, ще видиш...

БАБА ЛИКА: Тва, твойто момче ли е, чедо?

ЕМКО: (на Гоца) Пипахте ли нещо?

ГОЦЕ: Свалих го от... гредите...

ЕМКО: Не трябваше нищо да докосвате!

ГОЦЕ: И да го остава...? Я, стига! Срязах въжето!

БАБА ЛИКА: Нашли сте го. (пауза) Пешко сте нашли, думам. Видех го из ония дни, у кошарата се свре като съсел, пиян ли бе, не бе ли... На чиляк не мяза веке Пешко, оди и сам си дума, кат шашавите.

ЕМКО: Кога е било това?

ГОЦЕ: (вбесен) Остави я! Не е с акъла бабичката!

Саня тихо се разплаква.

ЕМКО: Ани, мила, ела да те заведа да си полегнеш, много ти се събра...

БАБА ЛИКА: Що е стануло, а? Гоца, що си направил? Утепал си го, а? Кат тейка му? Кой писа донос за попа, кой доведе милционерите, кой го качи на камионетката, де ги закара, Гоца?

ГОЦЕ: Стига си вила! ... Не знам къде ги закараха, казаха, само за справка, после... ще ги върнем... пък то...

БАБА ЛИКА: Пешко, Пешко, що по уйко си са полъга, пешо, що си детето не послуша Пешко, я, какво лично моменце имаш, Пешко! (на Саня) поплачи, чедо, олеква, кога Коле бега, яс бе малечка, ма уфатна, па той бе стар ерген, ма убав, уреден, що рев му фърлих, па нищо, после Яне ме не рачи, що сам била либе на батя му, та така... един козарин са намери... поплачи, ке ти мине!

ГОЦЕ: Трябва да се повика полиция.

ЕМКО: Нищо не бива да се докосва, това е местопрестъпление.

ГОЦЕ: Мислиш... да са го...?

БАБА ЛИКА: Яс да подреда, люде ке додаат, Яне нищо са не догажда, требе и него да го... (вика) Айде, Яне, да те окъпа! (опява) Пешко, Пешко, на кого остави щерката, Пешко, на кого остави макя си, Пешко, що не помисли, пешко, що са азтри, Пешко, че укьо ти да са шири, на майчини, на бащини, на братови имоти, що го послуша, Пешко, таа пуста пукница та затри, Пешко! (делово като влиза в къщата) Айде, Яне, дигни са, немой да спиеш веке, люде ке додаат...

Баба Лика влиза в къщата, заедно с тенджерката си. Чува се опяването й: „Какво убаво дете бе, Пешко, уфатно, насмеяно, що се по чужд акъл повлече, Пешко...“

ЕМКО: Ани, мила, скоро тук ще се напълни с полицаи, ще ви разпитват, трябва да се обадим и на майка ти, на... баба ти, защо не сте подали молба, защо именно тук е дошъл...?

ГОЦЕ: Той не живееше с тех, що да ги разпитват?

САНЯ: Баба ми разказваше... Нейните братя, нейната къща, дворът, където са тичали трима братя и една сестрица, където баща им вдигал сватби, а мъжът й пеел по празници, кръщавал, опявал, нали бил свещеник, много обичал да жени и кръщава, толкова много обичал, че сърцето му не издържало тази любов, пръснало се...

Баба лика излиза, носи голям панер с мръсни дрехи.

БАБА ЛИКА: Яс ке се приготва, вий остайте со здраве...

САНЯ: Градчето било красиво, сгушено в планината, околните пясъчници се надвесвали над него като загуглени юнаци, само тихият, бял верец като подухнел от Драма и носел видения ли, тъга ли някаква, страст несподелена, мъка неизговорена, радост неусетена, знам ли... тихият, бял ветрец на самоубийците...

БАБА ЛИКА: Мажката челяд поразява, чедо, ма що е така не знам...

САНЯ: И като ударят камбаните за утренна, една почне, друга отзвънява, трета подеме, дълго, дълго звънят, пеяк като девойки на седянка...

БАБА ЛИКА: Поплачи, чедо, я колко рев съм изревала, дуйна белиот ветар, Коле бега, братята се изжениа, Ленка, баба ти и тя... убавица бе, дедо ти, поп Петар, ного го тачеа людете, кат влезе у черкова, у пълнеше я... леле, ако си блажила по Велики пости, голем чиляк беше! Казват, били го, пребили го, па го заровили жив, само главата му... с лопата го... не ме слушай, чедо! Ма кат се сетим...

ГОЦЕ: От глупав човек, глупави приказки!

БАБА ЛИКА: Ти да мълчиш! Кога Коле се върна да умре тук, у бащината си каща, ти го на кошарите прогони, кат малкио Пешко съчка, Яне думица не обели, щот го е страх, пес да бе, повеке би го погледнал! Имоти, пари, лозя, е на те, копай! Един ти бе Пешко, никой нема да те погледне веке, Гоца! (излиза бързо през портата с панера)

САНЯ: Защо аз нищо не знам? Защо са ме лъгали? И баба дори? Никой нищо никога не ми е казвал!

ЕМКО: Тихо, миличка, аз не те лъжа, аз ти казвам истината, всичко ще се оправи, спокойно, изпий си хапчето и не мисли за нищо, аз съм тук, поспи си, хайде...

САНЯ: (успокоява се) Ще си легна... вие ми се свят... не мога повече да... не мога... повече...

ЕМКО: Спокойно, спокойно, мило, аз съм тук,... всичко ще се оправи... нося ти хапчетата....

Влизат в къщата, Гоце остава сам. На строежа отсреща се появяват работниците.

ПЪРВИ: Бате, подай още цимент, давай, давай, не се стискай!

ВТОРИ: Бе, карай три към едно, може и четири, да не ти е бащиния!

ПЪРВИ: Нали трябва две към едно, бе бате?

ТРЕТИ: Кво две към едно?

От къщата излиза Емко.

ЕМКО: Обадих се в полицията.

ГОЦЕ: Болна ли е?

ЕМКО: Полицията?

ГОЦЕ: Дъщеря му.

 

От строежа се чува смях.

ВТОРИ: Две към едно го бъркай на свое си, даскале!

ПЪРВИ: Чорбаджията ще ни уволни, да знаеш!

ВТОРИ: Кой го знай къде е сега чорбаджията!

ПЪРВИ: На Палма де Майорка или на Сейшилските острови, примерно.

ТРЕТИ: Кви острови?

ПЪРВИ: Бе, зарежи!

Смях.

ЕМКО: Може да е... може после да е качен на... гредите...

ГОЦЕ: Мислиш да е утрепан, така ли?

ЕМКО: Ти си го видял последен...

ГОЦЕ: Кой каза, че последен? Нема го от три дена, за бира отиде, на бира стана...

ЕМКО: Знам кой си и какъв си.

ГОЦЕ: А ти кой си?

Чува се веселата свирка на някой от строежа, къдрава и напоителна.

ПЪРВИ: Леле, бате, каква хубава свирка имаш! Мен ми лепне устата, не мога да свирна.

ВТОРИ: Даскале, аз ли да те уча как се смазва свирка!

ТРЕТИ: Ква свирка, бе?

ВТОРИ: Те такава, магистрална!

Смях.

ГОЦЕ: Малкия Пешко не ми е говорил за тебе.

ЕМКО: Има издадена заповед за ареста му, кредити без покритие, не ги погасявал. Затова е дошъл тук, скрил се е, мислел да продаде дървения материал и да се оправи.

ГОЦЕ: Кой си ти? Ченге ли си?

ЕМКО: Крадяхте, нали?

ГОЦЕ: Малък си да ме съдиш, момче, Туй, дето го виждаш наоколо ми е бащиния, на тейко ми и на деда ми. Мислех, Пешко да дойде, да го задомя, отсреща, в Гръцко, знаеш ли какви моми има? Той са фанал със заеми, продал апартамента, ипотекирал го де, глупав човек. Аз на моя си имот съм го пращал, мой материал е носил.

ЕМКО: Ти с орлите ли ще живееш?

ГОЦЕ: Може и с орлите да се меря, нашият род са дълголетници. Каквото съм сторил, има кой да ме съди, вие му мислете. Вашата сега започва. И дано ви Господ помага... Ти ще земеш ли на Пешко момичето?

ЕМКО: Не е твоя работа.

ГОЦЕ: Моя е, защото майка й няма да й даде чеиз, смразихме се, такива беха времената, разбегаха се хората, сега връщат имотите, ама нема кой да работи. Ти, например, би ли станал фермер? (пауза) Брат ми Коле се върна от чужбина, гол като пушка, гол тръгна, голе се върна, дойде да умре тук, на бащината си къща. Не цел живот се крие по дурките, гледа да го не фанат, потайва се, чака. Какво чака? (пауза) На Пешко се надах. (пауза) Щом и ти не искаш... Здраве да е, земята нема да избега, ние скитаме, ходим къде ходим, пак при нея додем. Тя ни чака. Хубава земя е нашата. Много плод и семка има в нея. Пък вие... си помислете, айде, со здраве, отивам да посрещна полицаите, да ги заведа на кошарата.

Гоце излиза, Емко замислено присяда на прага. Портичката скръцва, влиза Третият работник.

ТРЕТИ: Извинете...

ЕМКО: Какво искате?

ТРЕТИ: Пратиха ме да попитам... малко чесън, че...

ЕМКО: Не знам, не съм от тази къща.

ТРЕТИ: Аз знам, дядото ме е пускал, в градинката, в една щайга, много му е лют пиперът на стареца, да знаете...

ЕМКО: Вървете, вземете, щом знаете... (влиза в къщата)

ТРЕТИ: Много добър старец, ше знаете, какви старчоци има, а този...

 

ЗАТЪМНЕНИЕ

 


напред горе назад Обратно към: [Белият вятър][Майя Динева][СЛОВОТО]

 

© Майя Динева. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух