напред назад Обратно към: [Младините на един народ][Майя Динева][СЛОВОТО]



Епизод 1. Любов


ЕКАТЕРИНА: Баща си Величко почти не помня, той се помина първата или втората година, след като вече бях в Русия. Каравелов ме знаеше като 9-годишно дете, когато аз от Киев се преместих в Москва и попаднах в къщата на генерал Лермонтов. Лермонтови имаха голям кръг познати. Та по този начин аз срещнах Каравелов, вече свършил историко-филологическия и юридически факултети.

Домът на Лермонтови, около масата със самовара са седнали малката Катя, генерал Лермонтов, съпругата му, дъщеря му и младия Петко. Каравелов е облечен небрежно за разлика от руснаците, буйната брада и мустаци, непокорните къдри и горящия, насмешлив поглед рязко го отделят от достолепното, руско семейство, спокойно пиещо чай.

ПЕТКО: Ну, Катя, как по болгарски „абельсин“?

КАТЯ: Я Вам, не перед екзаминатора! Я Вам... ничего...

ПЕТКО: Забравила си българския, нели?

КАТЯ: (раздразнено) Нет, нет, я помню... я... Въй...

ПЕТКО: Нашата Катюша е вече рускинче, нели?

КАТЯ: (гневно) Оставьте меня, госоподин Каравелов!

ГЕНЕРАЛ ЛЕРМОНТОВ: Пьотр Станиславович, правда, что Въй бросили картъй в лицо князя Львова?

ПЕТКО: Правда, он обманьщик!

ГЕНЕРАЛ ЛЕРМОНТОВ: Какой конфуз, дорогой !

ПЕТКО: (изправя се) Ваше блогородие, он меня обманул прямо в глаза, без всякава стъйда, я с ума сошел!

КАТЯ: Помню, помню! Апельсин ето... (разплаква се) ето...

ПЕТКО: (покланя се на всички) Досвиданье, а ти, девочка моя, не забравяй България, чу ли? Помни, че ще се върнем.

 

Младият мъж се покланя още веднъж и излиза.

 

ГЕНЕРАЛ ЛЕРМОНТОВ: Въй будете у меня всегда comme ile feaue, Катюша, не как етот Ваш... болгар.

КАТЯ: Ето значит... (спомня си и хуква след Петко) ябълка! Ябълка, господин Каравелов!

ЕКАТЕРИНА: (отново сме в нейния кабинет, тя пише) Една вечер, в театъра на Садовников, току до нашата гимназия, даваха „Дванайста нощ“ на Шекспира. Тъй като наближаваха великденските празници, бяха ми ушили прекрасна, светло-сива рокля. София Всеволодовна видя, че е много дълга, като за госпожица, но нямаше как, трябваше да отида с нея! За мое голямо удоволствие, в 14 години се мислим за големи!

 

Порасналата Катя, облечена красиво и самата тя красавица в коридорите на театъра прави книксове, доволна от великолепната си, сивосиня, копринена рокля и от въздействието й върху околните. Огромните й, тъмни очи върху бледото лице греят зашеметително. До нея и семейството на генерал Лермонтов се доближава Каравелов, все така небрежен на външен вид, но покоряващо красив.

 

ГЕНЕРАЛ ЛЕРМОНТОВ: Здраствайте, Пьотр Станиславович, как дела?

ЕКАТЕРИНА: Здраствуйте, господин Каравелов!

ГЕНЕРАЛ ЛЕРМОНТОВ: Ну, что, не узнайоте mademoaselle Katerinne, n'est pas?

ПЕТКО: (смутено) Здравейте, госпожице... Катя.

 

Настъпва неловка пауза, на която Катя се радва от сърце, мило привела главица. Зад Каравелов се доближава достолепна дама. От пръв поглед личи, че той е обектът на нейните желания.

 

ГЕНЕРАЛ ЛЕРМОНТОВ: Въйрасла наша Катюша...

ПЕТКО: И ещо похорошела, извините меня.

 

Дамата до Петко измерва девойчето от глава до пети, Катя се покланя, целуват се по руски маниер. Това й помага да скрие притеснението си от думите на младия мъж.

Лермонтови влизат в ложата си. започва второто действие на „Дванайста нощ“, сцената с преоблечената Виола. Внезапно вратата на ложата се отваря, влиза Каравелов, който безцеремонно сяда до Катя, без да го е грижа, че е на чуждо място в чужда ложа.

 

ПЕТКО: (шепне) Не забравяйте своя род и език, госпожице, скоро трябва да се връщаме в родината, къде да Ви намеря? Предполагам, че Вие ще станете учителка, аз имам планове за нас, сега там трябват учители, държавници, нищо няма още там. Вие сигурно не помните вече, децата са диви, уплашени, хората са прости, неуки, няма ги тукашните обноски, но душите им са гладни за знание!

КАТЯ: (също шепне) Я Вас не понимаю, умаляю, перестаньте, господин Каравелов! Все глядят на нас!

ПЕТКО: Забравила си българския, дете, винаги ще ти говоря на родния език, помни! Аз самият вече съм полурусин по образование и възпитание, но руското ни е нужно дотолкова, доколкото се спогажда с нашите, български интереси! Не ме гледай така с тези очи! Отсега нататък ние сме свързани, ти ще се върнеш в родината и ще станеш моя жена, запомни!

КАТЯ: (почти разплакана) Тише, здесь театр, господин Каравелов!

 

Наоколо зрителите възмутено шъткат на шумния кавалер. Това изобщо не го смущава и той излиза, без да се обърне.

 

ЕКАТЕРИНА: Моето моминско самолюбие бе поласкано, че един брадат мъж бе се малко захласнал в мене и главно, че студените с едвам наболи мустачки, ядуваха. Той просто ревнуваше, а аз нищо не разбирах, бях дете. Тие представления продължаваха до късно след полунощ, нея нощ ние останахме у Соколови до сутринта. Закусваха, пиха чай, аз не можех нищо да глътна от приказки и разбор на пиесата. Докато сред смехове, викове, задремах в креслото на старата бабушка Фертиг, къде ли са я сложили тогава да легне нея? Оная дама, която непрекъснато си вееше с ветрилото и следеше Петко и мен, ме изтощи и приспа. (засмива се) Вече не помня името й, беше увлечена в него, както дузина други, впрочем.

 

Домът на Соколови. Петко тихо се навежда над спящата в креслото Катя. Наоколо шум, смях, облечени в официални тоалети люде, пият чай, шампанско. Една дама, същата от театъра, следи непрекъснато младия мъж. Тя е доста изнервена, ветрилото бясно разхлажда лицето й. Петко нищо не забелязва.

 

ПЕТКО: (навежда се над спящата девойка и тихо прошепва) Ти ще бъдеш моя жена!

 

Момичето въздъхва в съня си, Петко бързо излиза. Дамата го проследява с дълъг, натрапчив поглед.

Възрастната вече Екатерина спира да пише и се замисля. Къщата е тиха, спокойна, кандилото под иконата на Богородица в отсрещния ъгъл, гори красиво.

 

ЕКАТЕРИНА: (замислено) Може би... името Виола щеше да донесе друга съдба за Радка. Първородната трябваше на кръстим Виола... Онази Шекспирова героиня, която ни събра.

 

Русе, полето край Дунава. По него яздят Екатерина и Петко, облечен като видински губернатор.

 

ПЕТКО: (рецитира)

И ден, и нощ се скиташ ти,

Защо? — не знаеш сам.

И отдалеко кротък зов

дочуваш ти едвам.

 

Екатерина весело се смее и пришпорва коня си. Петко я догонва, спират под едно дърво.

 

ПЕТКО: (двамата приличат на лъв и газела, ако се изразим с думите на един техен съвременник)

Която ти остави тук,

тя вика те назад:

ела, върни се, че без теб

животът е нерад.

 

ЕКАТЕРИНА: Но тебе зла съдба влече

далеч и все далеч.

И туй, което любиш ти

не ще го видиш веч.

 

ПЕТКО: (смее се) Колко се уплаши майка Ви, госпожице, тича през двора и вика, че някакъв черкезин Ви търси! А аз гордо-гордо крача, губернаторът на Видин, нели?

ЕКАТЕРИНА: Вижте се как сте облечен, този калпак, тази шашка, мама се е уплашила, защото сигурно сте приличали на чужденец. Тя и мен преследва, да не яздя, да не се обличам по-различно, дори в местната газета са ме изтипосали като кокона, белисана и червисана. Аз ненавиждам тези неща, но за хатъра на русчуклии, няма да се откажа от ездата. Това ми е единственото удоволствие.

ПЕТКО: Единственото?

ЕКАТЕРИНА: И... срещите с Вас, тук рядко ще видиш някой да чете Хайне. Освен това, днес ме посети една дама.

ПЕТКО: Каква дама?

ЕКАТЕРИНА: Ваша обожателка, искаше да се запознаем, казали сте, че ръцете ми са грозни.

ПЕТКО: Ръцете Ви са прекрасни, госпожице. Пошегувал съм се.

ЕКАТЕРИНА: Лоша шега, господине, тя ме накара да сваля ръкавиците си, пък тъкмо боядисвах стената на стаята, където учат децата.

ПЕТКО: Вие в къщи ли преподавате?

ЕКАТЕРИНА: Гимназията още е в ремонт, не знам до кога, а времето тече, Вие сам казвахте, че сега е нужно знание за хората! (смее се) Това ми напомни за жената на доктор Захарина в Русия, тя също ме преследваше, Вашите обожателки ме намират чак тук, в Русчук, господин Каравелов.

ПЕТКО: Княз Батемберг пък се хвалеше наскоро, че сте танцували на забавата при посрещането му, че Ви е поканил в София, но Вие сте отказали.

ЕКАТЕРИНА: Мислех, че ще имам много работа, но сега вече ме гложди мисълта, че му отказах. Затова Ви писах.

ПЕТКО: И ето ме, за ужас на госпожа майка Ви! Ще станете ли моя жена?

ЕКАТЕРИНА: Аз дори свикнах с внезапното Ви влизане, без да почукате...

ПЕТКО: Вашите искатели, и българи и руси, вече трябва да се оттеглят, те не разбраха ли, че няма да се откажа?

ЕКАТЕРИНА: Дано Ви бива и в речите като политик, както в... (смущава се)

ПЕТКО: Няма по-прекрасно бъдеще за един народ от неговите младини, госпожице! Бъдещите поколения ще ни облажават, вярвайте ми, ние сме само в началото, в подножието на свободата! Подвизите са свършени, чувствата са проявени, ерата на сантименталностите по славянския въпрос е отминала. Време е за работа, тежка работа, госпожице и аз искам да бъдете до мен. Ще станете ли моя жена?

 

Дълга пауза. Яздат мълчаливо, Екатерина е навела глава, Петко пришпорва коня си. Тя вика след него като се опитва да го настигне.

 

ЕКАТЕРИНА: Да, казвам Ви „да“, господин Каравелов!

 


напред горе назад Обратно към: [Младините на един народ][Майя Динева][СЛОВОТО]

 

© Майя Динева. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух