напред назад Обратно към: [Младините на един народ][Майя Динева][СЛОВОТО]



Епизод 3. Семейството


Домът на Каравелови. Екатерина отново е седнала в кабинета, който сега е неин, пише. Това е възрастната Екатерина, все така красива, с достолепна стойка, облечена в черно. Косата й е прибрана.

 

ЕКАТЕРИНА: Аз нямах първа, брачна нощ. Докато се съблека, Петко послушно трябваше да седи в съседната стая и когато вече лежах, завита като мамул, той влезе. Аз се обърнах към стената, за да се съблече, според моите, тогавашни разбирания, без стеснение и срам. Когато по бели дрехи той пристъпи към леглото ми, аз с такъв явен ужас го изгледах, щото той едва докосна хладни устни до страната и челото ми. И отиде да спи на дивана.

 

Спалнята на младото семейство. Ужасените, огромни очи на Катя надничат под белия чаршаф, с който тя се е завила почти през глава. Петко се навежда над нея, по лицето му е изписана огромна нежност.

 

ПЕТКО: Ну, спи, моя галубка, моя ненаглядняя девушка!

 

После покорно, така както е по бельо отива до голямото кресло в дъното на спалнята, пренасяйки одеало и чаршафи и ляга. Преди да угаси газената лампа тихо прошепва:

 

ПЕТКО: Ах, ако беше поне десет години по-голяма!

 

Катя се завива през глава, под чаршафите се очертава свитата й на кълбо фигура.

 

Отново домът на Каравелови. Екатерина се е замислила и споменът предизвиква усмивка на бледото й лице.

 

ЕКАТЕРИНА: И кой знае до кога щеше да продължава тази история, ако не трябваше Петко да замине за София за новоизбраното събрание през март 1880 година. Може би това неочаквано търпение на Петко спрямо моите детинщини, към непробудената жена ме привърза към него най-много.

 

Някъде хлопва врата, Екатерина спира да пише, услушва се. Тихо е, това успокоява жената и тя наново се навежда над листата.

 

ЕКАТЕРИНА: За мен актът бе не наслада, както отпосле съм чувала от много жени, а отвратително насилие... И така си бе до рождението на първото ни дете, Рада... Целувки, прегръдки, a la bonne heurre, но без всичко останало, брр! (тя се засмива при спомена за себе си в младостта)

 

В дъното на коридора се появява Виола, облечена за излизане, тя все така е развлечена, несресана, роклята е с разкъсан подгъв, а по нея са вшити две снимки на Йосиф Хербст.

 

ВИОЛА: Не можах да намеря конците, наложи се да разпоря роклята, как мислиш, мамо, добре ли е така?

 

Изумената Екатерина бързо става, гледката на накриво зашитите към полуразкъсаната рокля снимки на нейния зет, я вцепенява.

 

ЕКАТЕРИНА: Господи, къде... къде си тръгнала, дете?

ВИОЛА: Маман, трябва да намеря мъжа си, никой вече не иска да ме чуе, трябва да го намеря, той ми е единствен, аз... аз... оставете ме, маман!

ЕКАТЕРИНА: (миролюбиво и внимателно) Така ли... смяташ да излезеш?

ВИОЛА: Това е новата ми рокля, той я купи за сватбата на племенника, той ми я донесе... не, не, той я купи за сватбата на Лора, голяма сватба беше, такава сватба... Лора не ме обича, знам, тя е умна, винаги е била по-умна.. (засмива се) Затова Йосиф... затова го взех, ти беше против, нали, маман?Ти винаги си против, ти прогони Лора, маман, прости ми, не ме пъди, трябва да намеря... трябва да... (постепенно се отпуска на стола, Екатерина я подхваща и повежда навън) Сега ми се спи... защо винаги ми се спи, маман?Толкова те разочаровахме, и двете с Лора... Такива лоши... лоши... (засмива се, майка й я отвежда навън, предава я в ръцете на болногледачката)

ЕКАТЕРИНА: (на болногледачката, строго) Внимавайте, госпожице, почти я бяхме изпуснали, добре, че заключих другата врата. Ако тръгне така по улиците, пак ще я приберат...

БОЛНОГЛЕДАЧКА: Да, госпожо, извинете, приготвях лекарствата и... почистих стаята, беше...

ЕКАТЕРИНА: Добре, добре, върви, дете, върви, скоро ще дойда при теб.

ВИОЛА: Маман... малко ще поспя, нали?

 

Екатерина се връща при писанието си.

 

ЕКАТЕРИНА: Най-често ни канеха на обяд семейство Роге, много симпатични хора, мъж, жена и две деца. Тя бе в очакване на трето дете. Ние с нея се схождахме и главно ни сприятеляваше нашата омраза към картите. Аз няма да забравя ужаса и отвращението, което изпитах, когато подир обяд заедно с Петко и Роге, довтасаха Когановски и Утин и веднага се залавяха за картите. Петко кипваше, караше се и когато на втория или третия път захвърли картите в лицето на Когановски ли... или Утин, не помня, аз и двамата веднага ги възненавидях, тихичко напуснах стаята.

 

Екатерина в напреднала бременност влиза бурно в голямата спалня, измъква от килера един куфар и гневно започва да го пълни като едва сдържа сълзите си. Влиза Петко.

 

ПЕТКО: (учуден) Ти... какво правиш?

ЕКАТЕРИНА: Стягам се да вървя!

ПЕТКО: Къде? Тъкмо поканих на кафе...

ЕКАТЕРИНА: (избухва) Стига толкова! Видяхме се, наприказвахме се!

ПЕТКО: (изумен) Катя, какво ти става?

ЕКАТЕРИНА: От заранта до обяд, късен обяд, всичко изстинало, претоплено, ти си в Министерството! След обяд — игра на карти! Пак Министерството до късна вечер, вечеря-миг! Пак карти! Това може за теб да е интересно, от тая страна аз не те знаех и да ти кажа правичката, добре беше никак да не те зная, защото в тие дни зад тие пусти карти потъна оня образ на Каравелов, какъвто аз имах!

ПЕТКО: (опитва се да я прегърне, тя се дърпа гневно) Катенце, дитя мойо, защо не ми каза?

ЕКАТЕРИНА: (със зло лице, гласът й се прекъсва, ще се скъса, тя едва сдържа сълзите си) Да оставя роден дом, мама сама в Русе, тя е все сама откак се помня, да се откажа от следване в Русия, Лермонтови и стая ми бяха запазили в общежитието, тези прекрасни хора, интелигентни, умни, където живях като тяхна дъщеря, водеха ме на театър, на... на... на... да зарежа приятели, близки, всичко, всичко, за да... за да... да търпя тия мъжища да ми димят в къщата, дето... дето ще расте нашето дете! И да... и да... пляскат карти като... като.. не!

ПЕТКО: Мила, успокой се, голубка моя!

ЕКАТЕРИНА: Лъжа са били хубавите ни разговори, приказките, с които ме изгали в Русе, докато бяхме годеници и после, подир сватбата... за нашето бъдеще, за... нуждата от мен, от... (разплаква се)

ПЕТКО: Катинка, спри, спри, разбрах те, мило дете, остави този куфар, той е по-голям от теб. Ти, явно, още хвърчиш по облаците, още не си слязла на грешната земя, та ние сме мъже, какво очакваш?

ЕКАТЕРИНА: (през сълзи) Нищо, нищо не получих в твоята къща през тези седмици, нищо! Тези хора са ми чужди, всичко ми е чуждо, всичко!

ПЕТКО: (прегръща я) Ех, колко бих желал да си поне 5 — 10 години по-голяма, девочка моя! Добре, добре, мир да има, ще оставя тие карти, нищо не ми пречи, няма да играя повече, обещавам, ето, на колене ти падам!

 

Петко коленичи и я прегръща през кръста, гушвайки гривестата си глава върху наедрелия корем. Това разсмива плачещата Екатерина, тя хвърля на леглото дрехата, която се е опитвала в яростта си да напъха в куфара и го прегръща.

 

ЕКАТЕРИНА: (отново сме в кабинета й, пише) При първата обиколка на Петко вече като министър съм запомнила окръжния управител на Русе носи куфара му, това ме озадачи. Аз мълчех и внимателно наблюдавах. Поклони, лакейничество, просби, службогонци. Аз говоря за външната страна на това наше пътуване, защото мъчно мога днес да предам оная поука, която получих през ония дни.

 

ПЕТКО: (прегърнал бременната Екатерина, пътуват в карета) Утре сме в Добрич, там ще те заведа в къщата на един 112-годишен старец, помни още Наполеоновите войни! Бабичката му е на 95, пък старчето, ще го видиш колко е бодър и с акъла си, та на старчето му никнат нови зъби, представяш ли си?

ЕКАТЕРИНА: (пише) Господи, Петко, беше като дете! Седеше между старците, разпитваше за техния поминък и им даваше ценни съвети. Воловете, птиците, яйчарството — всичко го вълнуваше! Той се радваше и обичаше всичко здраво и хубаво: жена, дете, мъж, кон, вол, кокошка, петел будеше у него възторг с красотата си. Тая черта на „античен елин“беше забелязана в него от княз Фердинанд кога Петко за кратко бе министър и заедно пътувахме за Оборище.

 

Влиза болногледачката.

 

БОЛНОГЛЕДАЧКА: Госпожо Каравелова... Виола заспа. Мога ли...

ЕКАТЕРИНА: Да, да, свободна сте до утре, госожице и.. моля Ви отново...

БОЛНОГЛЕДАЧКА: Не се безпокойте, госпожо, мое задължение е да пазя репутацията на болните.

ЕКАТЕРИНА: Благодаря Ви, тя получи този нервен срив след като... съпругът й изчезна, така и не го открихме, чудесен журналист беше и чудесен човек...

БОЛНОГЛЕДАЧКА: Моите съблозневония, госпожо Каравелова, не Ви е леко...

ЕКАТЕРИНА: (като я изпраща) На никого не е леко днес, млада госпожице, довиждане.

 

Екатерина се връща, застава до прозореца, чуваме мислите й.

 

ЕКАТЕРИНА: Носех бременността си стегнато, та Петко, запазил студенческа неопитност и безгрижие, често забравяше, че положението ми изисква предпазливост. В това отношение и аз самата бях много невежа. Нямах близко лице, на което да се доверя, па и да имах едва ли бих имала смелост да говоря за себе си и за положението си.

 

Село Кочериново, пътя за Рилския манастир, смръква се. По пътя трополи проста талига с два коня, пътят е тесен, каменлив, коларят е уплашен, оглежда се непрекъснато и шиба конете.

 

КОЛАР: (младо момче) Имате ли пищов, господин министър?

ПЕТКО: Какво?

КОЛАР: Пищов, питам, дали имате? Или нещо що-годе.

ПЕТКО: Защо?

КОЛАР: Закъсняхме, да ти бръкне някой в очите...

ПЕТКО: Не се плаши, момче!

КОЛАР: Нищо не се види, господин Каравелов, пък и булката Ви... Не смея много да карам, ще изхвръкне, трудна е, не е добре за нея...

ПЕТКО: Дръж се, девочка моя, пристигнахме!

ЕКАТЕРИНА: Портите са затворени, не се вижда и светлинка, Петко!

Пристигат пред манастира, тропат по вратата, отваря им стар монах, който тихо си мърмори нещо за късните гости. Въвежда ги в някаква килия, момчето върви след него. Мизерията и мръсотията уплашват Екатерина.

ЕКАТЕРИНА: (в ужас) Господи, каква смрад!

КОЛАР: (тихо, на монаха) Не виждаш ли, че това е министър-председателя на нова България, човече? Това е Петко Каравелов и госпожата му!

МОНАХ: (стреснато) Извинете, господин премиер, заповядайте по тези стълби, внимателно, госпожо, как се добрахте по пътя в това... положение?

ЕКАТЕРИНА: (с въздишка) Е, смятам, че това е краят на мъките!

 

Влизат в чудесно постлана стая с удобен миндер от двете страни и ракли от другите две. Екатерина пада като сноп в леглото. Петко й помага да се съблече, смеят се, скоро потъват в дълбок сън.

 


напред горе назад Обратно към: [Младините на един народ][Майя Динева][СЛОВОТО]

 

© Майя Динева. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух