напред назад Обратно към: [Младините на един народ][Майя Динева][СЛОВОТО]



Епизод 4. Смъртта на Радка


Домът на Каравелови. Екатерина седи и пише.

 

ЕКАТЕРИНА: Всяка вечер на нашата трапеза присъстваше и Стефан Стамболов. При това лицето му още тогава ме порази. Имаше двоен израз-кога говори кога мълчи. Тоя човек никога не можа да ми внуши доверие. Веждите му, грозният разрез на устата при всичкия блясък на очите му и вкрадчивия глас, ми говореха за натура, в която господстват ниски инстинкти.

СТАМБОЛОВ: (играе си с малката Радка, тя е около три годишна, красиво, русокосо, синеоко дете) Госпожа Катина, вижте, погледнете ръчичките на Радка! (показва на младата Екатерина като гали нежната, детска кожа) капилярите се виждат, вижда се как тупти кръвта, нели? Това дете е самото съвършенство, да те е страх да го докоснеш, внимавайте, пазете я! Лоши очи да я не срещат, често я оставяте сама у дома, сама по улиците като отива у Славейкови, не я извеждайте пред хора толкова! Ще я урочасат!

 

Радка се смее от все сърце, Стамболов е съвършено сериозен. Гледа след играещото си дете. Уплашената майка я грабва и хуква по улицата надолу, сподиряна от младия мъж.

 

ЕКАТЕРИНА: В Пловдив ме очакваха с разтворени обятия. Без мен Петко бил нервен и несносен. Със Славейковото семейство се сродих и ден не минаваше, без да се видим. Сутрин дядо като отиваше в гимназията, отбиваше се да ни вземе. Привечер, пак той дохождаше дома.

 

Радка е облечена със синя рокличка, хванала майка си за ръка и двете гологлави, вървят надолу по улицата. През нежната кожа на детето се очертава всяка веничка. Стамболов ги настига, грабва детето.

СТАМБОЛОВ: Приберете я, госпожо Катина, по нашия край казват, че който има такава нежна кожа, не живее дълго.

 

Екатерина грабва детето, притиска го до сърцето си и на бегом я внася вътре в къщата.

 

ЕКАТЕРИНА: И червея на страха, някакво злокобно чувство се вгнезди в мен! Често Петко ме сварваше да стоя над заспалото дете с очи, впити в него.

ПЕТКО: (шепне, тихо) Що слушаш Стефановите глупости! Така не се гледа дете, ще я събудиш!

ЕКАТЕРИНА: И страшното дойде. В края на януари Рада се поболя от скарлатина и в края на февруари къщата заглъхна. Нашата Радка, нашата радост угасна.

 

Погребението на детето. Хората изпълват улицата, двора, къщата. Момичета от пансиона, от гимназията, приятелки, познати, любопитни оформят процесията. Отпред върви владика, момичета в бяло носят малкия ковчег. Вътре детето е в бяла рокличка с венец от бели рози, сякаш спи и се усмихва.

Екатерина стои като вкопана край гробчето. През главата й минават спомени от сватбата с Петко. Венците от бели рози върху нейната глава и върху буйните къдрици на младоженеца. За да не падне неговия венец, една жена се пресяга и се опитва да го закрепи с иглянка на главата му. Той се мръщи, но търпи...

 

Къщата в Русе, Коледа, мразовита, страхотна нощ, майката и Катя са седнали край огнището. Двете жени се кръстят и тихо шепят молитва, навън вие виелица, внезапно на вратата се хлопа, влиза Петко, замръзнал, от надвисналите шушулки не се вижда нито лицето му, нито дори очите. Майката размотава шалове, съблича кожуха му, той е вцепенен, не може да се мърда, мъчи се да изтегли ботушите, Катя тича за пешкири, Петко се бърше, шушулките се топят, пешкирите се мокрят, момичето тича за нови. Майката разпалва печката, младите се смеят, Коледа е...

Малката Рада прекрасно, нежно същество с чиста, бяла кожа, под която се виждат веничките й, в ръцете на мама, върху коленете на татко. В планината, вървят двете, мама носи детето на ръце, после я пуска, слънцето жури и припича, но Радка е видяла чучурче. навежда се и дълго пие, смее се.

Радка тича през храстите в планината, в тревата е седнал войник и свири на свирка. Детето възторжено докосва свирката, момчето й показва как да свири. Радка се смее...

 

ЕКАТЕРИНА: (пише) Ден, два, три стоим неми като че ли звука на собствените ни гласове ни плашеше. Дядо Славейков всеки ден неизменно ни спохождаше, мъчеше се да ни извади от убийствената летаргия.

СЛАВЕЙКОВ: Е, та вие до кога мислите да стоите без работа в къщи? Да не искате с Господа на глава да излезете? Искал курбан — вземал го! Най-хубавото цвете откъсна, какво ще му сторите? Та няма да си пълни царството със сакати, слепи, гърбави, я! Децата в гимназията не бива да чакат повече, те също са разстроени, утре ще мина да ви забера за училището и двамата!

ЕКАТЕРИНА: И дойде старецът да ни вземе. Заредиха се дни-сутрин занятия, подир обед мъка и тъга, докато един ден се откъснах от дома и се намерих на гробищата.

 

Преди да стигне до прясното гробче на детето си, Екатерина вижда някаква жена, лежи със заровено в пръстта лице, глух стон гърчи проснатата в цял ръст върху гроба снага, ръцете ровят в земята. Това зрелище смразява младата жена.

Между двете майки в черно се появява жена в бяло, тя леко докосва Екатерина, говори й тихо, нежно, лицето й не се вижда.

 

ЖЕНА В БЯЛО: Тази майка е изгубила седем деца и стопанина си, единсвената й подпора и утеха беше този син тук, Димитрото. Веселякът, шегаджията, който всяка вечер обикаляше с кларнета си и веселеше цял Пловдив до късна нощ. Бедний Димитро, клета майка!

 

Сепнатата, млада жена се оглежда, сама е, само с примрялата от скръб жена върху гроба на сина си. Тихо шумолят дърветата

 

ЕКАТЕРИНА: Върнах се дома примирена. И след 60 години изтръпвам от спомена за тази злочеста майка. И тръпна при мисълта, че поради невежеството на онова време, когато никакви предпазни мерки не се вземаха, смъртта на моята незабравима Радка можеше да стане причина да пламне градът от скарлатина. Пансионерките, гимназистките не само целуваха малката, хубава покойница, но разделили помежду си панделките, с които по пловдивска мода бе покрита. Слава Богу, няма ни един случай на заболяване!

 


напред горе назад Обратно към: [Младините на един народ][Майя Динева][СЛОВОТО]

 

© Майя Динева. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух