напред назад Обратно към: [Младините на един народ][Майя Динева][СЛОВОТО]



Епизод 6. Майка


ЕКАТЕРИНА: Когато сърбите обявиха война на България, нашите войски, по-голямата си част.....

ВИОЛА: (надига се от креслото) Маман...

ЕКАТЕРИНА: (нервно) Момент, момент, ей-сега ще ти донеса лекарствата, стой тук, изчакай ме...

 

Майката тръгва към всекидневната, Виола се е изправила, гледа през прозореца.

 

ВИОЛА: Лора искаше да дойде при мен в Париж, тя ми писа, а ти тогава беше в Русия, защо я оставихме?

 

Екатерина отваря големия шкаф, вади шишенца с хапчета, отмерва в ръката си, тръгва към чешмата с чаша в ръка.

 

ВИОЛА: Ти не я разбираше, толкова дълго си живяла с разни идеали, толкова дълго си се грижела за татко, та изглежда всичко ти е омръзнало.

 

Екатерина се връща в стаята с писалището, подава хапчетата на дъщеря си, тя пие послушно.

 

ВИОЛА: Аз нямам идеали, лишена съм от тях, искам само моя любим! Не, не, остави ме, вие ми се свят! Лора искаше да замине за Мадагаскар, островът на нещастните, искаше го още като дете, искаше да стане монахиня, може би аз трябва да отида на този остров... на нещастните... нещастниците, самоубийците...

ЕКАТЕРИНА: Имай страх от Бога!

ВИОЛА: (тича по стълбите) Тия, които се самоубиват, са най-добрите! Лора се уби, за да те накаже, за да те смаже под тежестта на едно угризение, не си ли разбрала, нищо ли не разбираш, мразя те, мразя те, мразя те!

 

С този вик младата жена изчезва на горния етаж, трясва се врата, настъпва тишина. Екатерина отива до кандилото, пали го, прекръства се, шепне тиха молитва.

 

ЕКАТЕРИНА: (пише) Почна се изтеглянето на българските войски, Каравелов ги срещаше с мен на Искъра при Горубляне.

 

Войските се изтеглят по пътя за Сливница. Журналисти, министри, трима митрополити благославят, на импровизирана трибуна застава капитан Рачо Петров.

Викове: „Да живее княза, да живее Каравелов!“ Войска, изпращачи, всички спират да чуят думите на капитана.

 

РАЧО ПЕТРОВ: Офицери, унтерофицери и солдати! Сръбският крал ни обяви война! Вместо да ни помагат, нашите братя сърби искат да разрушат нашето отечество! Войници! Покажете вашата храброст, защитете вашите майки, жени и домашни огнища! Напред, братя! Бог да ни помага и да ни дари победа! (прекръства се, заедно с него се кръсти цялото шествие)

 

Князът изглежда уморен и притеснен. Не по-малко угрижен е и Каравелов. Има вид на доведен до крайна изнемога човек.

 

МИТРОПОЛИТ КЛИМЕНТ: (застава на трибуната) Братя и сестри во Христе! Бог е на страната на българите! Защото не ние проливаме невинна кръв, не ние завземаме чужди земи, не ние преследваме братята си! Ние пазим и съхраняваме само нашето, родното! Огнищата ни, децата ни, хлябът ни! Бог ще ни прости прегрешенията и аз, скромният свещеник моля за Неговата милост към всички нас! Боже, пази България! Амин!

 

Хората мълчаливо се кръстят, страх пълзи по лицата им, над тях, над потеглящите влакове, над разделящите се люде започва да вали дъжд, черен облак постепенно смрачава картината, дъждът я размива и закрива.

 

ЕКАТЕРИНА: Иван Славейков, кмет на София, разпореждаше да има огньове, на които в казани бе приготвена храна за пристигащите военни части и край които, те, нахранени, подкрепени, нерядко заспиваха як, хубав сън, за да потеглят на ранина на бойното поле.

 

Къщата на Каравелови, дълбока нощ. Петко спи на диванчето в хола, външната врата скръцва и Екатерина, напълно облечена, бързо рипва от леглото си. На стълбите пресреща стражаря и грабва телеграмата от ръцете му. Чете и видимо уплашена, тихо му нарежда нещо. Той хуква по смълчаните, нощни улици.

 

ЕКАТЕРИНА: (тихо и нежно се надвесва над Петко) Телеграмата пристигна!

ПЕТКО: (моментално скача, сякаш изобщо не е спял) Най-после! (чете, вълнува се) Князът иска да остъпим Сливница! Този немец разбира от стратегия, колкото...

ЕКАТЕРИНА: Петко!

ПЕТКО: Свикай военния съвет!

ЕКАТЕРИНА: Пратено е вече!

 

В стаята един след друг пристигат капитан Рачо Петров, майор Никифоров, Стамболов.

 

ПЕТКО: (подава им телеграмата) Бедният княз страда от сърце и затова малко е загубил главата си! Предлага да отстъпим Сливница!

НИКИФОРОВ: (той диша тежко, мъчи го кашлица, бледен е) Князът е зле осведомен. В Сливница има всичко нужно за войската, в София също имаме припаси.

РАЧО ПЕТРОВ: Слава Богу, не сме победени! Не бива да отсъпваме!

СТАМБОЛОВ: Ние с капитана ще тръгнем с депешата за Сливница.

ПЕТКО: Ето, съчиних следното: „До Негово Величество! Министерският съвет се сбра и реши, че в няколко дни в София ще се стече опълчение от всички окръзи на цялата държава! Тоже реши, щото войските при Сливница да не отстъпват никак!

СТАМБОЛОВ: Ще взема Олимпия и Рачо... ще я занеса само... да си обуя ботушите, че дотичах бос.

 

Всички чак сега забелязват, че Стефан държи в ръка ботушите си и е по чорапи.. Напрежението спада, разсмиват се, присъстващите се вторачват в действията му. Стамболов бавно намества партенките си, после посяга и за ботушите, които Екатерина е поела от ръцете му, за да му помогне. Свещите на масата примигват и газената лампа в ръцете на Екатерина, която тя е поела от масата и сега свети на Стамболов, за да се обуе, също примигва.

 

СТАМБОЛОВ: (тихо) Ако, догде си обуя ботушите, свещта угасне, сърбите ще ни бият! Ако още гори, ние сме победиле!

 

Шепотът му странно прошумолява в стихналата стая, той нахлузва единия ботуш, свещите отново премигват, всички замират, после Стамболов бързо нахлузва и втория си ботуш, свещите премигват отново, но остават да горят. Всички неволно отдъхват.

 

ЕКАТЕРИНА: Чакайте, Стефане, Рачо, да ви приготвя нещо за из път! Всички сте гладни, недоспали, елате в столовата, Мария е приготвила... закуска ли да го нарека, вечеря ли, елате, ще пием чай и кафе ще направя.

СТАМБОЛОВ: Благодарим Ви за всичко, госпожо Катина, вие сте най-смелия мъж днес в столицата!

 

Смях, всички тръгват към столовата, Стамболов се спира и втренчено гледа свещите на масата. Те дори не потрепват, горят красиво и спокойно.

 

Край на Първа част

 


напред горе назад Обратно към: [Младините на един народ][Майя Динева][СЛОВОТО]

 

© Майя Динева. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух