напред назад Обратно към: [Младините на един народ][Майя Динева][СЛОВОТО]



Епизод 1. Войната


Възрастната Екатерина е застанала до прозореца и гледа навън. Тихо към нея се прокрадва Виола, майката я усеща по-скоро с интуиция, отколкото да я чуе. Обръща се към младата жена, тя спира, опитва се да се скрие.

 

ВИОЛА: Тази не знам колко годишна жена, която се връща всеки ден от разходките си по слънце-все по-малка, все по-призрачно слаба, по-трепереща, сяда пред камината, добре обвита в черния си, копринен шал, опряла бледната си, уморена глава на високия гръб на креслото... (смее се)

ЕКАТЕРИНА: Ти... това за мен ли?...

ВИОЛА: (със смях) Прилича ли на теб, маман? А?

ЕКАТЕРИНА: Не съм чак толкова стара, дете, пък и... не се знае колко години ми е отредил Бог.

ВИОЛА: И тя се замисля, загледана в спокойно умиращия огън, тя, която умира всеки ден...

ЕКАТЕРИНА: Къде прочете това? Лора го е писала, нели?

ВИОЛА: А после очите й търсят оставената страница, тъй ясни, тъй сини, тъй млади...

ЕКАТЕРИНА: Очите на баща ти бяха сини... като твоите.

ВИОЛА: Моите са зелени. Искам да изляза.

ЕКАТЕРИНА: Добре, приготви се, скоро ще дойде и болногледачката, тя ще те изведе.

ВИОЛА: Искам да отида до сладкарницата на Панахова, татко ни водеше там, а

 

Лора изяждаше поне две пасти, понеже ти не ни даваше да се тъпчем.. Искам да се тъпча с пасти, искам да изляза, искам... да се махна! Чу ли?.

 

ЕКАТЕРИНА: Отиди да се приготвиш, аз имам още малко работа

ВИОЛА: Все пишеш, пишеш, пиши, пиши, аз също пиша, Лора беше писателка, тя умееше... всичко умееше. Ще дойде ли днес тя?

 

Виола тръгва към всекидневната.

 

ВИОЛА: Малко ще полегна, после ще... като дойде Йосиф, събуди ме, не искам да ме вижда такава... заспала. (засмива се) Той е без това ме нарича „мече“... или Лора ми викаше така? Много съм надебеляла, нели? Приличам на татко...

 

Тя се отпуска в креслото, увива се в шала, който е наметнала на раменете си, затихва.

 

ЕКАТЕРИНА: (пише) Първите ранени бяха настанени в Юнкерското училище. Това заварих аз нея сутрин, около 2130 ранени, оставени по килимите или просто по пода. Тази печална картина ме покърти до дън душа. Току до вратата бе проснат един левент момък с кървави, изпокъсани дрехи, изпито, измърсено лице, две големи, черни очи се отвориха, устните слабо се мръднаха, но не издадоха стон.

 

Екатерина се движи покрай ранените, спира при младия войник, той я гледа безмълвно. До него някой прошепва: „Хвърлиха ни тук без троха хляб, без капка вода!“

 

ЕКАТЕРИНА: (прошепва) Сега ще ви помогна, милички, само потърпете малко, сегичка... потърпете... (връщаме се на пишещата Екатерина) Метнах се в готовата кола, която стоеше в нашия двор и се отправих към метрополията. До обяд всички бяха настанени ако не на легла, поне на дюшеци, все донесени от разни християнски души. Ранените измити, някои преоблечени имаха вече не такъв отчаян вид, само левент-момъка Петко от село Голям Извор, измит изглеждаше по-нещастен и по-бледен от сутринта.

 

Коридорите на импровизираната болница. По леглата са сложени турчин, циганче и този Петко. Около тях обикаля доктор.

 

ЕКАТЕРИНА: Докторе, какво му е на този млад човек? Сякаш ни лекарство го лови, ни нищо.

ДОКТОР: Аз самият не мога да разбера, раните му не са смъртоносни. Такъв момък, такава снага, такъв силен корпус, а кръвта му не спира. Душата му е заболяла.

ЕКАТЕРИНА: Лекарите от все сърце полагаха усилия да спасят бедния ранен. Всички усилия останаха напусто, нито една рана не рачи да се затвори, ампутираната ръка не зараства. Той се стопи и угасна като свещ, оплакан от всички.

 

Коридорите на импровизираната болница, това е Молловата къща. Екатерина върви след доктора, санитарите изнасят тялото на младия войник, всички свалят шапки, плачат, тишина.

 

ЕКАТЕРИНА: (тихо, като се кръсти) Нека Бог приеме оболялата му душица в Своето лоно, Света Богородице, моли Сина си за нас сега и в часа на нашата смърт, амин.... (пише) И чудно ще се види като изповядам, че от моите болни аз черпех куража и вярата, която ме крепеше в ония страховити дни. Те поддържаха онова настроение, което се явява при пълната увереност в крайния успех на едно дело.

 

Екатерина се изправя, тръгва към стълбите, оттам слиза вече облечената Виола.

 

ВИОЛА: Главата ми гори уморена, ракът е нахлул и в душата ми, свива я дълго, безжалостно, до нетърпима болка...

ЕКАТЕРИНА: Госпожицата пристига, виждам, че и ти си готова.

 

В този момент отвън влиза Болногледачката.

 

ЕКАТЕРИНА: (остро) Закъсняхте, госпожице!

БОЛНОГЛЕДАЧКА: Извинете, просто...

ВИОЛА: (вика) Мразя те, мразя те, ти искаше да изкараш Лора луда, докторът ме гледа... и в мрака на черната гора чувствам как растат ненадейни цветя...

БОЛНОГЛЕДАЧКА: Госпожо, време е за разходка, Вие сте се...

ВИОЛА: Чувствам ги ярки, огненочервени, опияняващи като единствената усмивка на единствената ми любов...

БОЛНОГЛЕДАЧКА: Ще купим цветя, щом искате, макар че все още няма...

ВИОЛА: Или бледожълти, замислени, с дъх на есен, уморени, садени от умирающи старци...

ЕКАТЕРИНА: Проверете после, като се върнете... мисля, че е намерила дневниците на сестра си, аз Ви бях помолила...

БОЛНОГЛЕДАЧКА: Скрих ги, но госпожа Виола винаги ги намира.

ВИОЛА: (високо) Госпожа Хербст, аз съм госпожа Хербст, Лора се наричаше Каравелова, защото мама не й разреши да бъде Яворова, беше Дрянкова, пълни глупости, мама не знае какво е любов, никоя майка не знае... Той иде, неговата любов би била ослепително, всепобедно слънце.

БОЛНОГЛЕДАЧКА: Да вървим, госпожо Хербст, докторът ни чака.

ВИОЛА: Не ми трябват доктори! С безумна радост посягам към цветята!

БОЛНОГЛЕДАЧКА: (помирително, като внимателно я подхваща под ръка) Добре, така е, напълно Ви разбирам, сега ще купим цветя.

ВИОЛА: (прегръща я) Колко сте добра! Колко Ви обичам!

 

Двете излизат. Екатерина дълго леда през прозореца след тях. Болната Виола се е гушнала като малко дете в Болногледачката, оглежда се, всичко сякаш я плаши. Походката й е крива и някак безпомощна.

Екатерина се връща бавно към писалището, сяда замислена, все така бавно поема писалката и започва да пише.

 

ЕКАТЕРИНА: (вдига глава и поглежда портрета на Каравелов над писалището) Петко работеше трескаво сред спънки и интриги. Кой народ посреща с охота закон за нови данъци? Петко лесно кипваше и моментално реагираше. Открай време опозиционерите у нас се обявяваха против полезните начинания на всяко правителство. И се чудим, че изхабихме добрия си народ дотам, че той е противен на всяка власт, щом тя годиняса и на всеки закон.

 


напред горе назад Обратно към: [Младините на един народ][Майя Динева][СЛОВОТО]

 

© Майя Динева. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух