напред назад Обратно към: [Младините на един народ][Майя Динева][СЛОВОТО]



Епизод 3. Новата 1887 година


ЕКАТЕРИНА: Помня, квартирата ни беше тясна да побере всички, що се бяха събрали да срещаме новата 1887 година. Предишня веселост бе въодушевила всички и в хора, приказки и песни не сетихме как настъпи 12 часа. Пет минути до 12, Олимпий бе напълнил чашите с вино, сочейки часовника си, без 2 минути 12.

ОЛИМПИЙ: Внимание, моля за внимание! Време е да се раздадат чашите, да се отворят бутилките! Защото новата 1887 година трябва да ни срещне с пълно, нели! ?

Хор от утвърдителни възгласи му отговаря, слугинята Мария, наречена после от децата Мия и Екатерина тръгват да раздават чаши на табли, Олимпий разлива виното. При библиотеката е седнал майор Никифоров, вече болен, но весел. Той поема своята чаша.

МАЙОР НИКИФОРОВ: Честита да ви е Новата 1887 година! Преди всичко здравие, радост и спокойствие желая на всички! Честито!

ОЛИМПИЙ: Честито! (всички весело се чукат, честитят, внезапно на Олимпий му прилошава, присяда до майора пребледнял) Какво ли ни чака...

ЕКАТЕРИНА: (притичва при тях, майорът я следи с трескав и влюбен поглед) Олимпие, майоре, да се чукнем! Каквото било-било! Новата да ни завари весели и бодри!

ОЛИМПИЙ: Може да ни е последна... заедно...

ЕКАТЕРИНА: (стресната) Защо говориш така!

ОЛИМПИЙ: Извинявай, Катинке! Не исках да намеквам нищо, но ето-майорът заминава в странство...

МАЙОР НИКИФОРОВ: (страстно) Мислиш ли, че бих се отделил от този дом, от... моята страна? Налага се, болен съм. На фронта, във войната не съм мислил, но сега... сега животът ми е скъп... наистина..

ОЛИМПИЙ: Никой не те кори, защо така се разпали? Необходимо е да се лекуваш, ще се лекуваш, разбира се. Аз мисля да отида в Бесарабия.

ЕКАТЕРИНА: Теб Стефан те обича, приятели сте от детинство, заедно сте расли.

ОЛИМПИЙ: Майка му ме обичаше като свое дете.

МАЙОР НИКИФОРОВ: Госпожо Катина, да Ви разправя, как тия двама мъже, Олимпий и Димитър Петков, в банята голи, мокри и потни се хвърлили да се давят един друг в басейна!

ЕКАТЕРИНА: (смее се) Защо!

ОЛИМПИЙ: (развеселен) Имахме една малка разпра.

ЕКАТЕРИНА: За мен?

ОЛИМПИЙ: Може да се каже. И за бай Петко, разбира се.

ЕКАТЕРИНА: Димитър не ни обича, повлече се по ума на Стефан.

 

От дневната дотичва малката Виола, тя е петгодишна, облечена като кукла, цялата в бели дантели и златисти букли. Сините й очички искрят като шампанско.

 

ВИОЛА: Джиджи Панов, джиджи Панов, искам да танцуваме!

ОЛИМПИЙ: Така ли? Стана ли време за танци? Веднага! Тутакси!

 

Той подава галантно лакът на малката госпожичка като се привежда към нейната страна едва ли не на две, защото е висок, красив и достолепен млад мъж.

В дневната започват танците. Най-буйни са Олимпий и малката Виола.

 

ЕКАТЕРИНА: (опитва се да надвика веселия им смях) Олимпий, стига, стига вече! Минава полунощ, детето отдавна трябваше да е в леглото!

ВИОЛА: Мамо, мамо, виж ни!

ЕКАТЕРИНА: Олимпие, не остана здрав крак или ръчичка от бедното ми детенце! Стига!

ОЛИМПИЙ: Стига ли, красавице Виола?

ВИОЛА: (кикоти се) Аз... аз не съм красавица, джиджи Панов!

 

Представителният мъж, с открито лице и сиви, почти сини очи, грабва малката си партньорка и я понася от стая в стая.

 

ОЛИМПИЙ: Стига ли, красавице Виола?

ВИОЛА: (смее се неудържимо) Аз не съм красавица, джиджи Панов! (захласва са) Не съм... не съм... красавица! Ти си... ти си джиджи, джиджи Панов!

 

Малката Виола обвива ръчички около шията на Олимпий, целува го, докато той я вдига и прегръща. После я предава на майка й, облича си платото, излиза навън в снега, където вече го чака файтон с 4 коня. Всички гости, Славейкови, госпожа Милетич, слугинята Мия с малката Лора на ръце, Виола с майка си, Петко, майор Никифоров, който кашля в кърпичката си го изпращат с вдигнати чаши шампанско в ръце.

 

ОЛИМПИЙ: Честита новата 1887 година!

 

ЕКАТЕРИНА: Някаква смътна тъга прониза сърцата ни тогава, когато той вдигна пълната си чаша, поздрави, изпи я и я хвърли в снега. Повече не го видяхме, нито пък майор Никифоров. Нашето подсъзнание вижда по-далеч от нашето съзнание. Но челото ни е чисто и можем да го носим високо.

 

Старата жена бавно се изправя, наоколо е тихо и празно, навън вали сняг. Тя поглежда към стълбите, Виола изглежда спи, отам слиза болногледачката.

 

БОЛНОГЛЕДАЧКА: Успокои се, госпожо, мисля, че не е нужно да викаме лекар. Това са кризи, наближава пролетта, тогава болните стават неспокойни. Ако искате мога да оставам и нощем.

ЕКАТЕРИНА: Не, не, не е необходимо, скоро няма да имам работа извън къщи, отказах пътуването за Америка. Сега не мога да се занимавам с благотворителност, макар че женското дружество...

БОЛНОГЛЕДАЧКА: Разбрах, че Ви подготвят тържествен юбилей, самият екзарх ще отслужи литургия за дълголетие и здраве, поздравявам Ви, госпожо, вие заслужавате. Говори се, че дори и в Народното събрание вече можело да бъдат избирани жени...

ЕКАТЕРИНА: В света хората живеят другояче, там не се делят на мъже и жени, а на можещи и неможещи, но... за нас е рано. Лека нощ, не се безпокойте, аз ще се оправя.

БОЛНОГЛЕДАЧКА: Лека нощ, госпожо Каравелова...

 

Екатерина остава сама, сяда на писалището, отпуска глава, не може да се разбере дали плаче или просто се е замислила.

 

ЕКАТЕРИНА: Проточиха се кошмарни дни, участъците се пълнеха с нещастници, чиито единствен грях и престъпление бе, че не съчувстват и не одобряват управлението — да се отнема здравето на такива български граждани с бой. Зловещи слухове се носеха за инквизиционни мъчения: торби с пясък, жили, набивание на клечки под ноктите, поливание, горение с газ. Аз отказвах да вярвам, че подобни чудовищни мерки и изтезания могат да се упражняват от българи над българи. Стамболов продължаваше да дохожда у дома, аз вече не го канех на обяд.

 

Къщата на Каравелов, така нареченото „теке“. Влиза Стамболов в двора, Екатерина простира пране и пелени.

 

СТАМБОЛОВ: (любезно) Госпожо Катина, дайте да Ви помогна!

ЕКАТЕРИНА: Аз свърших вече. (изтрива ръцете си в престилката) Петко го няма.

СТАМБОЛОВ: Като гледам тази къща, не е ли по-удобно, вместо да Ви притеснявам, да откупим ние с Муткурова другата й част от сегашните наематели.

ЕКАТЕРИНА: (изненадано) Че защо?

СТАМБОЛОВ: Ще премахнем дървената ограда, която дели двора на две, вие с Мария, Виола и малката Лора ще отидете да живеете там, а ние ще се настаним тук с военния министър Муткуров. Ние няма да ви безпокоим при съвещанията си с бай Петко, а двете помещения ще получат пряко съобщение.

ЕКАТЕРИНА: (враждебно) Петко си подаде оставката. Какво ви бърка как живее? Пък и вие сте ергени, а ние сме с деца. Няма защо да се стесняваме един друг.

СТАМБОЛОВ: Зная, Вие ми се сърдите за... Олимпий, за... Но ние още се допитваме до бай Петко...

ЕКАТЕРИНА: Докога? Докато намерите повод и го вкарате в Черната джамия? И да Ви кажа правото, няма да мелите вие дълго с него!

СТАМБОЛОВ: (гневно) Вие и на тая сте способни, да накарате бай Петко да се отдели от нас! Наближава годишнина от славните победи при Сливница, намислили сме да дадем бал в Народното събрание...

ЕКАТЕРИНА: Вие мислите, че това ме облъщава!? Малко ме познавате, господство ви! По-добре направете панахида за ненужно избитите си другари, за Олимпий, за... (разплаква се и се ядосва от това) За тез, дето ги пребивате, дето влачат кървавите ризи, синините и петната от рани по телата си, за тях помислете! Махайте се оттук! Махайте се веднага!

СТАМБОЛОВ: Несправедлива сте, госпожо Катина, помислете си за нашето приятелство, за миналите години, за бъдещето на отечеството...

ЕКАТЕРИНА: Няма бъдеще такова отечество, върнете Олимпий, пък тогава ще говорим, вървете си, вървете си веднага!

СТАМБОЛОВ: Като не разбирате от политика, що ли се мешате, госпожо, сбогом!

 

Екатерина гледа след него, тихо шепне:

 

ЕКАТЕРИНА: Какво ли още ни очаква, Майчице-Богородице, какво ли още....

 


напред горе назад Обратно към: [Младините на един народ][Майя Динева][СЛОВОТО]

 

© Майя Динева. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух