напред назад Обратно към: [Шлиферът на Леонардо][Ивайло Диманов][СЛОВОТО]



Няма нищо по-лошо от хубавото време


Лято е! Птички пеят, грее юлското слънце, децата играят безгрижно, без да си дават сметка, че един ден ще пораснат, ще почнат да плащат парно и ток. В такова време едни се женят, други отиват на ешафода, което е същото. А на мен ми се пие.

Някой звъни. Кирчо е, приятел от детинство. С бутилка гроздова.

Сякаш сам Господ го праща.

Спретвам бързо салатка, прехвърляйки наум поводите за тост.

— Наздраве! Да пием за нашето истинско приятелство!

— Не съм ти никакъв приятел — изфъфля Кирчо.

— Как така? — опитвам да спечеля време и мисля наум.

Не му дължа пари, с жена му... Не, с нея не съм! Приятел е, все пак.

— Какво става бе, Кирчо?

— Не съм Кирчо, викай ми поп Кръстьо! Време е да ти кажа цялата истина, защото вече не издържам. И без това ще отворят и моето досие, по-добре е от мен да научиш. ..

— Какво да науча? — недоумявам аз.

— Аз съм твоят информатор! Осем дебели папки съм напълнил с доноси срещу теб. С двайсет и три страници повече от „Война и мир“...

— Много бе, братко. Не беше такъв отличник!

— Много-малко, това е. Ето служебния ми пистолет, вземи и ме застреляй! Но искам да знаеш защо навремето не замина с фолклорния ансамбъл в твоята любима Италия...

— Ти ли беше?

— Аз... Писах, че готвиш атентат срещу папата. Те пък после взеха, че наистина стреляха. И стана една... Мен, естествено, ме наградиха. Орден „Зорки очи“, втора степен. Дори колегата Николай няма такъв. А срещу теб започна тайно и трайно разследване. Затова те съкратиха от работа, взеха те запас в медения месец, първата ти стихосбирка излезе чак след десет години. Помниш ли провалената ти дисертация?

— Помня, разбира се, как мога да забравя такъв провал!

— Моя е заслугата! И жилищния ти проблем, и диабета, и изпращането ти кореспондент в Каспичан, вместо в Париж...

— И Париж?!

— Да. В годините на демокрацията също донасях. Писах например, че не харесваш поезията на Сугарев, че не отиде да скачаш пред „Александър Невски“... Хайде, вземи пистолета и ме застреляй! Да кажем „не“ на страха.

Слушам го втрещен, очарован и леко замаян. А той се смее.

— И ако ти кажа защо — ще паднеш от смях! Помниш ли ония съученички от десети клас. Мими и Цецка, дето ходехме с тях? Ти свали Цецка, която имаше страхотни гърди! Ей това не можах да преглътна...

Взех пистолета и вместо в най-добрия си приятел, го опрях в слепоочието си.

Господи, каква ирония! Заради едни цици да провалиш целия си живот!

И гръмнах.

 


напред горе назад Обратно към: [Шлиферът на Леонардо][Ивайло Диманов][СЛОВОТО]

 

© Ивайло Диманов. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух